сряда, 7 октомври 2009 г.

Спомени в синьо: Скъсаното тарлъче на Невичка


То е едно такова малко, червено и прокъсано тарлъче. Взех си го за спомен от времето, когато Невичка прохождаше. Мамичка го беше хвърлила на боклука, а аз тайно го дръпнах и мушнах в раницата си. И там си остана. Почти бях забравил за него. Когато на морето се сетих за скъсаното тарлъче. Седяхме в квартирата със Сашко и се опитвахме да не си признаем, че всъщност много сме самотни далече от нашите любими момичета- Мамичка и Невичка. Аз някак пазех самообладание, но Сашко не издържа и тихичко заплака със скимтене. "Жал ми е за Невичка!", хълцаше той. И нищо не го успокояваше. "Егати!", казах си. Бяхме дошли на море, по мъжки, на живот да го ударим, а ревяхме. Използвам множествено число, защото и на мен очите ми се напълниха, та се чудех накъде да погледна, Сашко да не ме види. И тогава погледнах към раницата. Сетих се, че тарлъчето е там, в един от джобовете. Бързо го извадих и показах на Сашко. Той го пое с треперещи от благоговение ръце, като му се усмихваше с нежно умиление. Повтаряше, сякаш го казваше колкото на мен, толкова и на себе си: "Тарлъчето на Невичка, тарлъчето на Невичка!" Изведнъж замълча и още по- умилен ми показа какво беше открил: "Виж, скъсала го е!" Да. Това, че беше скъсано ни скъса сърцата. И в този момент непотребното тарлъче се оказа, че е най- потребното нещо на света за нас. Потребно, макар и скъсано, но толкова наше, толкова родно, толкова домашно и уютно. Потребно за стопляне с мъничко близост и човещина в този голям свят.

Няма коментари:

Публикуване на коментар