петък, 31 юли 2009 г.

Горе на черешата

"Отрежи тези череши, вече са стари и нищо не раждат, само пречат!"- всеки ми говори това.
...Те наистина са стари- на цели 33 години. На колкото съм и аз. Преди 33 години дядо ми ги е донесъл чак от Кюстендил, от родния край на майка. И татко ги е посадил в двора, в чужда, далечна за тях земя- на 200 километра от родния им край. В началото боледували, докато свикнат с чуждата почва и дебелата сянка, която хвърляла върху тях къщата. Но на следващата пролет се разлистили и започнали да пускат корени. Генетично трябвало да останат нискостеблени ,защото били сорт полски череши, предвидени да не са високи, удобни за лесно и бързо бране. Но им се наложило да надрастнат самите себе си, защото иначе трябвало да загинат- нямало да могат да улавят слънчевите лъчи, които къщата закривала. Затова те пораснали високи колкото къщата- чак до слънцето. Заедно с тях израстнахме двамата с брат ми- катерехме се по тях като по мачти на ветроходен кораб. И в нашите детски въображения те наистина бяха такива- мачтите на "Еспаньола", корабът от "Островът на съкровищата". От върха, на които се виждаше точно той- Островът на капитан Флинт с неговото заровено пиратско съкровище. Днес синът ми също се катери по клоните на черешите. Не знам какво вижда, когато се качи до върха им- може би също Островът на съкровищата. Защото той продължава да е някъде там на хоризонта, вълнуващ и тайнствен, скрил в себе си най- безценното съкровище. Не това на капитан Флинт, а на изгубеното детство. Съкровището на детското въображение, което може да превръща и най- обикновеното в необикновено, и най- делничното в празнично, и най- реалното във вълшебно...
Затова няма да отрежа черешите, защото там, горе на черешата е още детството!

Няма коментари:

Публикуване на коментар