Седмо писмо

Здравейте, банда!

Признавам си- понякога ми се е искало да остана сам, без вас, без деца. Така, само за един час дори.Един час на тишина и спокойствие. И това ми се е случвало- прибирал съм се от работа,а вие сте излезли с майка ви на разходка. "Милата ми тишина!", е първата ми мисъл. Но в следващият момент тази тишина вече започва да ме потиска, да ме плаши и да ме преследва. Започвам да вървя и да се лутам из къщата, не мога да си намеря място. Включвам и изключвам телевизора. Сядам и ставам. Чеша се, без да ме сърби. Кашлям, без да ми се кашля. И накрая капитулирам- отивам до прозореца и започвам да гледам дали не си идвате. Представям си се как изглеждам отстрани- застанал тъжно самотен като бездомно куче, с големи, влажни очи...У дома си бездомен, както се пееше в една песен. Стоя и гледам през прозореца, надявайки се да видя как се завръщате- Неви с пингвински поклащащата се походка и Саши, подскачащ от единия си крак на другия. И вече искам да ви чуя как се карате помежду си за солетите и сладоледа, как ръмжите, хленчите, пискате, ревете и докарвате до ръба на нервна криза майка ви. Вече искам да ме докарате и мен до нервна криза. Искам да вляза в тоалетната и някой коварно да ми изгаси лампата. Искам да вляза в кухнята и да настъпя някоя захвърлена на пода вафла, кукла или количка. Искам някой да ме попита за стотен път "Ще ми купиш ли сладолед?!". Искам да ми замирише на пълен памперс. Искам, като седна да ям, някой да замрънка, че иска да опита от моята чиния. Искам да сресвам навити като охлювчета къдрички, да слагам фибички на вирнато перчемче, да се дуелирам с пластмасови мечове, да се стрелям с капсови пистолети, да лазя по пода с колички в ръцете си....Но само да ги няма тази тишина, това спокойствие и тази празна къща. Защото, ако е толкова тихо, спокойно и празно- значи празникът на живота е свършил. Та на празник никога не е тихо, спокойно и празно. На празник винаги е шумно, весело и е пълно с деца. Не искам да го пропускам!...