четвъртък, 9 юли 2009 г.

Трето писмо

Здравейте, мили поспаланковци!

Утре отивам на работа. Ще стана много рано. Вие още ще спите. Но аз ще вляза в детската стая, за да ви кажа „чао”. В стаята ще бъде съвсем тихо. Само както може да бъде тихо в стая, в която има спящи деца. Ще постоя неподвижно за миг, за да чуя как леко дишате и тихичко скимтите насън. Ще завия крачетата на Неви, които винаги стърчат отвити. А Саши ще го обърна в правилната посока- той така се върти в съня си, че сутрин краката му са там, където трябва да бъде главата му, докато тя е там, където трябва да бъдат краката. Много ще ми се иска да ви целуна, но няма да го направя, защото спите леко и ще ме усетите. Веднъж така целунах Саши и той ми удари шамар, ръмжейки. А след като целунах Неви, тя се разплака за майка си. Затова само ще ви помилвам по главиците, но въздушно- ръката ми плавно ще мине на сантиметри разстояние от косите ви. Може би ще докосна щръкналите като антени къдрици на Неви и тя тежко ще се размърда- дано не отвори големите си, любопитни очи...Но в такъв случай ще й дам бързо биберона и той ще я залъже. След което ще постоя за още миг сред тишината на стаята и ще тръгна. С голяма неохота! Защото няма да ви видя цели 24 часа, дори повече. Ще отида в големия град. И ще си мисля за вас. Ще ви търся да ви видя зад някой ъгъл, на някоя детска площадка с люлки. Ще се припознавам в гръб с някое чуждо дете, което има същите златни къдрички като на Неви, или същите силни момчешки крачета като на Саши. Ще ви търся сред хилядите непознати детски лица на улицата, за да намеря усмивката без едното зъбче на Саши и срамежливата, със сведени очи, усмивка на Неви. А когато се прибера, ще ви прегърна по- силно от обикновено, защото ще съм разбрал, че не мога без вас...

Няма коментари:

Публикуване на коментар