Ние сме се сгушили, а навън бушува гръмотевична буря. Блясъкът на светкавиците разкъсва черния цвят на нощта- за миг осветява цялата детска стая. Виждам разширените от страх очи на Саши. "Дай ми ръчичка", подавам му ръката си за кураж. Той я поема- усещам в дланта си топлината на малката му лапичка. При следващата светкавица, която осветява стаята, виждам, че и малката не спи- вирнала си е главата и хитро се усмихва, сякаш иска да ми каже:"Аз още не съм заспала-а-а-а!" Натискам й главата надолу, но след секунда, като с пружинка, тя пак изкача нагоре. Приема го като игра, а вече отдавна трябваше да е заспала. Чувам я как тихичко се смее и чака пак да й натисна главата. Но пада силен гръм, който разтърсва стъклата на прозорците. Малката навежда инстинктивно главица и престава да мърда от страх. Саши още по-силно стиска ръката ми. Дъждът бие с едри капки по прозореца. Сгушваме се тримата и ни става уютно- бурята не може да стигне до нас. И не може да ни уплаши, защото не сме сами, държим се. По- страшно щеше да бъде, ако бяхме сами. Тогава дори да нямаше буря навън, пак щеше да е страшно, защото нямаше да го има другият до нас, неговата ръка и усмивка...
...Бурята бавно започна да отминава, а Саши и Неви вече спят. Спокойни. В стаята става толкова тихо, че се чува как кротко монотонно дишат- сякаш някакво далечно ехо от парен локомотив:" Пуф- пуф- пуф!" Заслушан в това ехо, заспивам и последната ми мисъл, преди да затворя очи, е тази-"Не съм сам!"
Няма коментари:
Публикуване на коментар