12- то писмо

"Господ е Пастир мой; Няма да остана в нужда.
На зелени пасбища ме успокоява; При тихи води ме завежда.

Освежава душата ми; Води ме през прави пътеки заради името Си.

Да! и в долината на мрачната сянка ако ходя Няма да се уплаша от зло; Защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават.

Приготвяш пред мене трапеза в присъствието на неприятелите ми, Помазал си с миро главата ми; чашата ми се прелива.

Наистина благост и милост ще ме следват През всичките дни на живота ми; И аз ще живея за винаги в дома Господен." Псалм 23

Това е толкова стар текст. Написан преди хиляди години. Поколения вярващи и невярващи са го чели или чували. Поколения са минавали през надежда и отчаяние, през живота и смъртта, изричайки тези думи. Войници са влизали в битка, осъдени на смърт са отивали на екзекуция, тежко болни са посрещали сетния си час, шепнейки Псалм 23. Той звучи и на почти всяко християнско погребение, цитиран в прощалните надгробни слова... А е толкова обикновен и непретенциозен. Той не е задълбочен философски трактат за смисъла на живота. Той не е изящна поезия, написана в съвършена стихотворна стъпка. Той не е интелектуално претенциозна проза, сложно разсъждаваща върху екзистенциални теми. Той не е остро злободневна публицистика. Той е...просто ВЯРА,НАДЕЖДА и ЛЮБОВ. Трите неща, без които не можем нито да живеем, нито да умрем. Вяра, че "Господ е пастир мой". Надежда, че "няма да остана в нужда". И любов, която "на зелени пасбища ме успокоява и при тихи води ме завежда"...
...Затова искам този текст да стигне и до моите деца- за да знаят, че дори през долината на мрачната сянка да ходят, Той ще бъде с тях.