Чук- чук, кой живее тук?!

Обичам да правя това. Когато се връщам от работа, тихичко се доближавам до вратата, за да не ме чуят децата и чукам. "Чук- чук"- чукам тежко на вратата, издавайки мечешко ръмжене. Сашко и Невичка, както си говорят, изведнъж притихват и започват да се ослушват. Сашко знае, че това съм аз, защото този номер му го правех и на него, когато той беше малък. Но Невичка не знае кой е. Леко отварям вратата и пак почуквам, ръмжейки: "Ммммммммммм!" Виждам как Невичка върти големите си очи наляво- надясно. От страха те са й станали още по- големи. Сашко се прави, че го е страх и нали си е артист, гуши Невичка уж за кураж. Прави се, че трепери цял. Невичка започва да го гали, за да го утеши и събрала кураж заради брат си, се обръща в посока на вратата, зад която се крия. Очите й са пълни с решителност. Аз продължавам да ръмжа, но и тя ми отговаря със същото- изръмжава с детското си гласче. Аз ръмжа- тя ръмжи! Аз се шегувам, но тя е сериозна- гледа намръщено към невидимата заплаха, надвиснала над нейното любимо братче. А в началото се страхуваше. Но сега любовта й бе победила страха и тя се доближи до вратата, решена да се изправи лице в лице със заплахата. Крачетата й доближават вратата с тежки стъпки- "туп- туп- туп"...
Чукам за последно. "Чук- чук, кой живее тук?!" Невичка отваря със замах...
...Тук живее тя и от нищо не я е страх!