четвъртък, 11 февруари 2010 г.

Кучешки живот

Тази сутрин реших да закуся в градинката на театър "София". Седнах на една пейка и извадих ароматно топлия тутманик. Отворих устата си и още не съм отхапал залък, пред мен се спря една немска овчарка. Гледаше ме типично по кучешки - право в очите, опитвайки се да ми се усмихне с изплезен до земята език. "Мая, Мая, не притеснявай баткото!", викаше по кучето си някаква млада дама, която най- накрая реши да се намеси, когато вече Мая правеше опити да се покатери с огромните си лапи върху мен, за да дегустира тутманика ми. Имах сили само да извикам някъде изпод туловището на Мая, която всеки момент очаквах да ме изнасили: "Не, не, няма проблем, не ме притеснява!" Нали съм кавалер, запазих вежливия тон... Дамата започна да дърпа Мая, за да я откъсне от мен, но то куче ли беше като куче - цяло добиче! Наложи се да хвърля парче от тутманика, за да накарам Мая да се махне. Дамата смутено се извини, че Мая още не била закусвала тази сутрин, та затова... едва не закуси с мен! Минути след като се отървах от Мая, пред мен се спря някакъв нисък, клепоух дакел с остра муцуна, който започна да души и ръмжи срещу моя тутманик. "Антоан, тук! Антоан, тук!", викаше господарката му. Ма къде ти да я чуе Антоан с тия клепнали до земята уши. Беше като кон с капаци - виждаше само моя тутманик и се спускаше да ми ръфа панталона. Инстинктивно го подритнах, а той, завалията, нали беше дребен, изхвърча на метри от мен, летейки с разперени уши. Приземи се с тежко тупване на земята, готов да се оплаче със скимтене на господарката си. За да купя мълчанието му, хвърлих голямо парче тутманик и всички бяха доволни. Както се казва - и Антоан сит, и аз цял. А господарката му, трогната от моята безгранична щедрост, се опита да ми направи комплимент, като обясни, че по принцип Антоан не приемал от непознати храна. Съгласих се - Антоан наистина не приемаше, а направо си вземаше от непознати храна...
... И те така половината тутманик ми отиде! Накрая към мен се запъти един стар, кривокрак булдог с тежък поглед, в който ясно се четеше безмълвното послание "Дай ми тутманика!". Вече без никаква съпротива, някак безразлично и унило, му хвърлих парче от тутманика - само да има мир, то се виждаше, че няма да закусвам тази сутрин. Но булдогът не удостои и с грам внимание моя тутманик. Отмина ме с аристократично пренебрежение. Тоя па!? Как не го беше срам!? Кучешка работа...
... Потърсих с поглед господаря му, за да се оплача!

1 коментар:

  1. И два тутманика да си вземеш - пак ще се намерят кандидати. Казвам го от собствен опит. Иначе поста ти е великолепен, смях се от сърце!

    ОтговорИзтриване