"Слепи са стъклата,
за всяка светлина,
не чувам сам шума на листата,
без твойта тишина"
Дони, "Твойта тишина"
Никой не носи такава тишина, както Невичка. Сутрин тя сяда на пода и започва да си разглежда любимите учебници по английски. Съзерцава ги и нещо тихичко си шепне на себе си. Коментира си картинките, които разглежда. Големите й очи греят, разширени от непринудена, детски простодушна радост. И някак в стаята става толкова тихо, че се чуват и най- деликатните звуци- тиктакането на стрелките на стенния часовник, горенето на огъня в печката и нежното разлистване на страниците, които Невичка разгръща бавно. Този звук на бавно разгръщане на страниците на учебника очертава с най- нежен щрих релефа на тишината в стаята. На тишината, която Невичка носи със себе си, със своите кротки жестове и мило съзерцание на света. Това е тишината на нейната детска душа...
...Утре, когато отида на работа в големия, мръсен и шумен град, тази тишина до болка ще ми липсва. И няма да чувам шума на листата без тишината на Невичка.
