Някога, когато бях малък и времето навън беше студено, моите родители ми казваха, че на Слънчо майка му не го пуска. Затова и те не ме пускаха да излизам...Заради теб! Защото те нямаше никакъв да огрееш. Малеее, как съм те мразил теб и твойта майкааа! Стоех до прозореца като затворник с доживотна присъда и гледах как нехранимайковците от махалата си играеха в студа и не им пукаше, че Слънчо не го пуска майка му. Деряха си гърлата да ме викат: "Пепииииии!" А аз: "На Слънчо майка му не го пускааааа!" Не знам защо ме гледаха толкова странно тогава- казвах им самата истина. На Слънчо майка му не го пуска! И теб вярно майка ти не те пускаше! Така си беше. Само теб и мен майките ни не ни пускаха. А останалите се скъсваха да си играят в снега, да се пързалят, да се замерят със снежни топки, да си правят снежни човеци и крепости- пък нищо, че им беше студено без слънце. Скъсваха се да си живеят на воля, докато аз чаках теб да те пусне майка ти, за да изляза навън. Очаквах да изляза навън при снега, пързалките и снежните човеци. Но, когато теб майка ти те пускаше напролет и огряваше- тогава се стопяваха всики пързалки и снежни човеци. Егати! Зимата си беше отишла, а аз я бях изпуснал в чакане на теб да огрееш. Е, огря, Слънчо, огря, ама беше късно! Огря, но не ме сгря! Какво ме грееше, че майка ти те е пуснала и че ми носиш пролет- можех ли да знам какво е пролетта, след като не знаех какво е зимата, можех ли да знам какво е топлината, след като не знаех какво е студа?!...
Затова сега ти пиша това писмо. Защото и моите деца чакат да те пусне майката ти. Чакат и изпускат цялата зима. Но не си заслужава. Затова сега ги извеждам навън, пък ти ако щеш изгрявай...Много здраве на майка ти!!!
На Слънчо майка му не го пуска - ох, голям смях като си представя физиономиите на другите деца. Съжалявам за преживяванията... ама наистина не мога да спра да се смея
ОтговорИзтриванеПо повод писмото-- Здравейте, мили мои мъничета!
ОтговорИзтриванемакар и по късно спомена за вашия татко ви стопля.А колко са тежки и сърцекъсащи мойте спомени за писмото писано от моя син далеч от България-Ирак 2003 година,писмо писано няколко дена преди 27.12,когато кола бомба взриви база "Индия" и загина моя син л-т Николай Саръев и четири негови приятели 65 души бяха ранени.Писмото прочетох от багажа които донесоха колегите и приятелите от Пловдив.Колета който му изпратих за коледа и нова година ми бе върнат по пощата няколко дни след неговото погребение.КОЛЕТ И ПИСМО КОЕТО НЕ БЕ ПРОЧЕЛ И ОТВОРИЛ.А НЕГОВОТО ПИСМО БЕ ПИСАНО ДО НАС С ТАКАВА ОТКРОВЕНОСТ И ОБИЧ,ЧЕ ВИНОГИ ГО НОСЯ СЕГА С МЕН ЗА УТЕХА.АПЕЛА МИ Е КЪМ ВСИЧКИ ДОБРИ И ЛЮБЕЩИ ХОРА ДА НЕ ПЕСТЯТ ВРЕМЕ И МОМЕНТИ ЗА ИЗКРЕНОСТ И БЛАГОДАРНОСТ.ВСЯКА МИЛА ДОБРА ДУМА Е ПО-ВАЖНА ОТ ХАПКА ЗАЛЪК.УВАЖАВАЙТЕ СЕ МИЛИ ХОРА!
nadia_saraeva@abv.bg
Госпожо Саръева,
ОтговорИзтриванеИскам да ви изкажа своето разбиране и съчувствие за загубата, която сте преживяла. Благодаря ви, че сте споделила тук, в моя блог вашата лично изстрадана истина за необходимостта от повече навременна нежност в човешките взаимоотношения. Това, написано от вас, звучи като разтърсващо напомняне за истинските ценности в живота на всеки човек. Мога само да запомня и никога да не забравям написаното тук от вас. За мен ще бъде чест една достойна майка като вас да бъде гост на моето детско блогче. Приемете моите почитания!