неделя, 14 февруари 2010 г.

Неделно училище: Най- кратката молитва

Беше към 3 часа през нощта. Събуди ме плачът на Невичка: "Татеее!" Странно нещо е родителският слух- може да не чуя будилника сутрин за работа, може да не чуя и как крадец влиза в къщата- но когато някое от децата плаче и вика насън, винаги чувам и ставам. Така беше и тази вечер. Невичка ме викаше, плачейки насън. Сашко се беше разбудил и викаше също: "Татеее!" Знаех, че за кой ли път Невичка просто сънува някакъв кошмар и има нужда да се гушне в мен, за да се успокои. Влязох в детската стая и видях познатата от много други подобни вечери картинка- Сашко и Невичка бяха седнали в леглата си и се лутаха в тъмното в полусън. "Тука съм, тука съм!", побързах да им кажа, каквото и да е само за да чуят гласа ми. Това ги успокои. Легнах до Невичка и тя се гушна в мен. След миг вече и двамата спеха спокойно. А аз се бях разсънил, но не се бях раздразнил от това, напротив- радвах се, че децата са ме повикали и съм могъл да им дам покой...
...Мисля си- щом при мен, най- обикновеният татко, е така, че чувам винаги, когато ме викат децата ми, та било то и посред нощ. Щом и при мен е достатъчно само един вик "Татко!", без повече други думи, обяснения и причини...То какво остава за Бог- нашият необикновен небесен Отец?! За Него също е повече от достатъчно само едно кратко, но искрено "Татко!", за да се отзове, когато и да е и където и да е. Дори и в най- тъмната ни нощ. Дори и в най- големият ни кошмар. За да ни даде бащинска си утеха...
...И вярвам, че когато Той прави това, радостта Му е голяма. Защото децата Му са Го извикали с най-кратката, но искрена молитва- "Татко!".

1 коментар: