Кратка история на детските улични игри в България

Всички пораснахме и нашата улица опустя. Не го бях забелязал до деня, в който предложих на сина ми да излезе да си играе на улицата, а той ми отговори: "Тате, не ми се играе сам!"

Сам?! Погледнах през прозореца - улицата беше пуста. Нито се виждаха, нито се чуваха да играят деца. Дали заради демографския срив, дали заради Интернет и компютърните игри, дали заради претоварените учебни програми в училище, но деца, играещи на улицата, нямаше. А имаше едно време детски улични игри в България...

1. Началото на 80-те години на миналия век - "Партизани и стражари"
През този период комунистическата партийна митология толкова могъщо се визуализира чрез средствата на киноизкуството, че измислените герои на партизанската съпротива достигат с ураганна сила до въображението на целокупната детска аудитория в България. Това задава основната сюжетна линия на детските улични игри в началото на 80-те години. Те дословно следват сценарната фабулна схема на излъчвания тогава сериал "На всеки километър", в който партизаните са добрите, а стражарите - лошите. При разиграването на сериала на улицата от децата, всяко дете иска да бъде майор Деянов или Митко Бомбата. Борбата в импровизираните "кастинги" за тези две любими партизански роли е безмилостно жестока - печелят по-големите и по-силните, чиито юмруци са достатъчно здрави, за да разчистят останалите мераклии. Стражарските роли са силно нежелани и позорни, но все някой трябва да ги играе, за да стане играта. За целта, която оправдава средствата, било то и насилствени - тези роли се налагат на аутсайдерите - на някой по-дебел изтърсак-отличник в училище, който "носи очила и пее в хора"...

2. Средата на 80-те години на миналия век - "Каубойци и индианци"
"Имало едно време на Запад", "Добрият, лошият и злият", "Един пробит долар"... Италианските спагети-уестърни заливат българските кина и бързо засенчват "На всеки километър". И как?! Клинт Истуд има далеч по-добри количествено-качествени показатели на стрелба с пистолет в сравнение със Стефан Данаилов. Дори да стреля мъртво пиян, Клинт винаги уцелва и патроните никога не му свършват - може да застреля 50 човека, без да презарежда пистолета! Така по българските улици започват да ехтят детски гласове, имитиращи звука от изстрелите на каубойските пистолети: "Па-а-а! Па-а-а! Убит си!". Бившите "партизани" играят вече каубои, а "стражарите" пък вече са индианци. Или обратното. Нещата малко се объркват, стават по-нюансирани. За децата от улицата не става напълно ясно кой точно е добрият и кой - лошият герой. Уестърните поставят първата морална дилема в историята на детските улични игри в България. Защото Клинт Истуд уж е добрият, справедлив шериф, пък ходи необръснат, гледа лошо, пуши цигара след цигара. Все неща, несъвместими с тогавашния детски идеал за добрият герой.

3. 1984-86 година - "Дарт Вейдър срещу Люк Скайуокър"
1984-86 година децата, играещи на улицата, правят изненадващ, почти дисидентски морален избор, който отрича насаждания от тоталитарната идеология образ на партизанина - добрият герой за подражание в детските игри. Децата на улицата избират като обект на подражание символа на капиталистическия империализъм - зловещият Дарт Вейдър, герой от сагата "Междузвездни войни". През тези години по българските кина излиза третата част на сагата - "Завръщането на джедаите", където злият Вейдър има толкова могъщо харизматично излъчване, претърпява толкова красиво преоткриване на доброто в себе си, че не оставя никакво място за дилема пред българските деца - те избират "тъмната страна на силата"! Всеки иска да играе Вейдър и тренира усърдно, до остро бронхиално възпаление, неговото страховито тежко дишане. Никой не иска да играе ролята на нежно благородния рицар - Люк Скайуокър, макар и той да напомня морално-естетически на партизанската героична традиция. Всъщност Люк си е един междузвезден аналог на добрият стар майор Деянов, но кой го помни вече него!?

4. Краят на 80-те години - "Сварка"
Героизирането на Злото в лицето на Вейдър бележи началото на процеса на деморализация на детските улични игри в България. Започва разпад на морала и идеализма, които присъстват дотогава в уличните игри. Краен продукт на този разложителен процес е масово наложилата се игра на карти, наречена "Сварка". Тя съдържа елементи от покера и в нея се залагат пари. Залогът на пари провокира използването на нерегламентирани средства - блъфиране, употреба на белязани карти, лъжи, физическа саморазправа. Играта вече не е игра, а надлъгване - пряка рефлексия от настъпващата криза на моралните ценности в българското общество.

5. 90-те години на миналия век - игра на Демокрация...
През 90-те години по-голяма част от децата в България порастват, а нови почти не се раждат... И вече на никого не му е до игра на улицата. Играта е в така наречената Политика, където порасналите деца на България започват да си играят на Демокрация, която я разбират по партизански, по уестърнски, по дартвейдърски... Всякак, но не и по човешки!

6. Новото хилядолетие - "Тате, не ми се играе сам!"
2010 година. Синът ми е сам на улицата. И не знае нищо за майор Деянов, за Клинт Истуд, за Дарт Вейдър, за "Сварката", за Демокрацията. Но знае, че не иска да играе сам. И очаква с нетърпение своята по-малка сестра, която скоро ще порастне и ще излезе с него на улицата, за да си играят!