Ръка за ръка

"Тате, дай ми ръка!", прошепва Сашко в тъмното. Милият! За него тъмнината на нощта е потъване в дълбока бездна. Затова винаги иска да му подам ръка преди заспиване. Сякаш иска да го преведа през тъмното, през страха и самотата му- до спасителния бряг на съня. И аз го правя- подавам му ръка. Усещам мечешката му лапичка. Усещам грапавините на пръстчетата му, които той все си гризе от безпокойство. Тази вечно неспокойна душа! Сякаш държа не ръката, а точно нея- душата му. Усещам я как пулсира в дланта ми. Усещам как бавно се отпуска и тръгва по течението на съня. Намерила покой и убежище. Опитвам се да си измъкна ръката леко и неусетно. Но...Сашко долавя движението ми и не ме изпуска. А точно в този момент...към другата ми свободна ръка се протяга и Невичка. Горката, да не остане по- назад от Батето- хваща ме и тя с ръчичката си. Усещам пухкавата й като гъбка ръчичка. От нея трепти ехото на малкото й сърчице. Туп- туп- туп! Леко я стискам, за да разбере и тя, че не е сама. Това я успокоява. Ръчичката й се отпуска. Става толкова лека, безплътна. Отлита от дланта ми като птичка. Отлита в сънищата. Чувам я как леко похърква с изпъкналото си коремче...
...И така- ръка за ръка, прекрачваме прага на съня. А той ни посреща с разтворените си широко обятия. Заспиваме, но никой не може да ни раздели, защото се държим!
Лека нощ!