Всяко нещо е най- красиво, когато предстои. Или, когато е отминало. Сега пред нас е само морето. То ни предстои. И затова е най- красивото море, защото е предстоящо. Толкова близко предстоящо, че можем да го видим и без да го виждаме- как пречупените лъчи на слънцето искрят в неуловима игра на светлосенки, как синият цвят нежно се прелива във всички свои нюанси, как вълните се надигат като могъщ пулс, как се разбиват в брега на хиляди блестящи пръски- разкошно разтворени ветрила от вода, как слънцето изгрява на далечния хоризонт сред тишината на събуждащия се ден, как залезът си тръгва печално уморен, оставяйки пурпурно червена следа- мълчаливо угасваща пътека , водеща до тънката линия на хоризонта...
...А след 5 дни, когато ще чета написаното, морето вече ще е отминало. Ще е останало само ехото от детския смях на плажа, ехото от плясъка на вълните, които докосват с нежен допир пръстите на краката...И тогава ще разбера, че морето продължава да е най- красиво и когато е отминало. Защото тогава...Заслушан в шепота на вълните, в тихата изповед на морето, чувам мълчанието на сълзите, с които ми плаче сърцето. Чувам как всяка вълна своя бряг си намира, целува го нежно и красиво умира...
Но това ще бъде след 5 дни. А сега пред нас е само морето. Някъде там, на крехката граница между вчера и утре, в нашето единствено и неуловимо днес, което ни принадлежи...
До нови срещи, моряци!
Няма коментари:
Публикуване на коментар