Морето беше бурно. Големи вълни заливаха брега. Двамата със Сашко, седнали на пясъка, очаквахме напрегнато всяка следваща вълна. Такава беше играта, която си измислихме. Написахме имената на Мамето, Невичка, Сашко и моето върху мократа пясъчна ивица до морето и чакахме кое име ще бъде залято от вълните. Победител щеше да бъде този, чието име остане последно на брега на морето, без да е заличено от вълните. В началото ни беше забавно. Една вълна докосна с върха си името на Сашко и изтри буквата Ш- така името му стана Сако. Но някак неусетно играта загрубя- стана жестока, след като една голяма вълна стигна до името на Невичка и го заличи напълно. Не остана и спомен от него- направо го помете, изтри го без следа. Усетихме, че това не беше просто игра- беше онова, което един ден щеше да се случи с всеки един от нас. Вълните на Смъртта щяха да ни достигнат, за да ни заличат от брега на Живота. Рано или късно. Защото всяка следваща вълна ставаше все по- голяма и все по- неизбежна. Но и все по- красива. Красива като неистовата вяра, че всичко е само една игра, макар и жестока игра, но игра. А човекът е най- човек, когато играе......В памет на Боян, който игра до последно жестоката игра на Живота.
Няма коментари:
Публикуване на коментар