Бяхме с Невичка на пързалката, когато сирените започнаха да вият. До мен беше Крисчо, който бързаше да се изкачи по стълбите на пързалката, за да се спусне. Някак инстинктивно се пресегнах с ръка и го спрях. "Стой!" Детето ме погледна изплашено, защото го бях хванал с ръка за дрехата и не го пусках. Тогава се усетих, че това 5- годишно дете въобще не знае за кого вият сирените. Невичка го подканваше да се спусне: "Айде, бате Киси!" А бате Киси сякаш безмълвно ме подканваше мен да му обясня защо го принуждавам да стои на едно място, докато вият сирените. Но как можех да му обясня кой е Ботев?! Как едно дете можеше да разбере кой е Ботев?! Дори- как един възрастен може да разбере кой е Ботев?! Аз разбирам ли кой е той?! Разбирам ли докрай за кого вият сирените днес?! Или просто знам- името, фактите, събитията, но нищо повече. Нищо лично...
...А то е толкова лично. И толкова естествено. Толкова, колкото този смях на Невичка, докато се пуска по пързалката и вятърът разрошва косата й. Толкова лично и естествено, колкото тази шарена детска площадка, заобиколена от брезички, на която всеки ден децата ми тичат на воля и никой не може да ги спре да тичат и да викат, колкото им глас държи. Толкова лично и естествено, колкото въздуха, слънцето и вятъра, сред които трепти този страшен вой на сирените...
...Затова го казах съвсем простичко и без обяснения, но лично и естествено, сякаш обяснявах точно какво е въздуха, слънцето и вятъра, брезичките и пързалката- това беше и Ботев. "Това е Ботев!"- казах на Крисчо и той ме разбра. По детски интуитивно и...лично!
Няма коментари:
Публикуване на коментар