Писмо до детето в мен

Здравей, мое отминало, далечно Аз,

спомних си за тебе в този час!

И реших,
докато сърцето ми бие и устата ми диша,

писмо до детето, което бях, да напиша.

Как си мое малко Аз,
още ли вярваш в дядо Мраз?!
Как си, приятелю мой мъничък,

още ли си къдрав и пълничък?!

Още ли си хапваш филии с мармалад,
за да утолиш вечния си глад?!
Още ли на улицата топката гониш

и за робинята Изаура сълзи рониш?!

Още ли се срамуваш от пъпките по челото
и караш цяло лято колелото?!
Още ли четеш "Островът на съкровищата"

и гледаш на Лукас чудовищата?!

Още ли слушаш Металика на касетофона

и очакваш момиче да позвъни на телефона?!

Още ли вярваш, че космонавт ще станеш

и Световната купа с ръцете си ще хванеш?!

Още ли в часа по математика трепериш,

че вярното решение няма да намериш?!...

...О, наистина, приятелю мой чудни,

верните решения са толкова трудни!

Ето аз пораснах и още не ги намирам,

макар че знам да изваждам и събирам.

Още не съм спечелил и Световната купа,

защото много умора ми се натрупа.

Още не съм дочел "Островът на съкровищата",

защото се боря на живота с чудовищата.

Отдавна не съм си пускал и касетофона,

защото нямам време от смартфона.

Не плача за Изаура, не карам колелото

и вместо пъпки, имам бръчки на челото.

Само още си похапвам филии с мармалад

и подобно на тебе все изпитвам глад.

Но не глад за онова,
което не можах да стана,

а копнеж докрай

наивно дете да остана!