вторник, 28 май 2013 г.

250 години



Разхождахме се из стария град на Созопол. За първи път бях тук и очаквах да усетя същата ренесансова атмосфера като в Несебър, но нещо ми липсваше. Може би автентичните възрожденски къщи, които тук бяха по- малко на брой и повечето от тях комерсиално реновирани. Бях на ръба на пълното разочарование, когато видях една много възрастна баба, която продаваше бурканчета с домашно сладко пред своята къща. А нейната къща изглеждаше точно като нея- библейски стара. Това беше напълно автентична възрожденска къща- малка и тихо сгушена сред новите къщи. Имаше нещо детски мило в нейните мънички прозорчета, които отразяваха със закачлив блясък синия цвят на морето. Погледнах къщата, а след това бабата- наистина си приличаха. Така, както възрастната баба беше още млада в очите си, така и старата къщата беше още нова в прозорчетата си. Бабата живееше с очите си, които се усмихваха по майчински всепрощаващо на любопитството ми. А къщата живееше с прозорчетата си, които блестяха на слънцето. Точно това ме прикова- тези очи и тези прозорчета, които бяха останали неподвластни на времето. Затова попитах: "На колко години е тази къща, бабо?" Бабата ми отговори: "На 250 години!" Каза го така, сякаш не къщата, а самата тя беше на 250 години. За миг лицето й посърна- може би от тиха носталгия по неусетно отминалия живот. Къщата сякаш също посърна заедно с бабата- премина сянка на облак по нейния кирпичен покрив. Бабата сигурно си спомняше за младостта, за любовта и за ръцете, които копнежно са я милвали. А къщата за майсторите, които с толкова любов я бяха построили. За ръцете, които с трепет бяха изваяли извивките на еркерите, които търпеливо бяха облицовали стените й отвън с тънки дървени дъсчици, които красиво бяха инкрустирали декоративни орнаменти около прозорчетата й. В този момент думите бяха излишни, затова останах безмълвен, докато бабата отново не ме погледна с усмихнати очи. Взех си довиждане с нея и продължих по улицата. Преди да завия на следващата пресечка, погледнах за последно към къщата- някой беше отворил едно от прозорчетата й. Вятърът, който идваше откъм морето, си играеше с бялото перденце на прозореца- то се вееше навън и за миг ми заприлича на ръка, която маха за раздяла. Тази "ръка" изглеждаше толкова далечна- сякаш ми махаше не от една пресечка, а от цели 250 години разстояние. Помахах и аз, но не за раздяла. Нима можех да се разделя с нещо, което 250 години не бяха успели да отделят от мен?!               

Няма коментари:

Публикуване на коментар