понеделник, 24 декември 2012 г.

Дядо Коледа - реалност и илюзия

Не е лесно да си Дядо Коледа! Не, не става въпрос, че Дядо Коледа трябва да подготви подаръци за всички деца по света и след това за една нощ да ги разнесе по адресите им. Дрън-дрън! Това го знае всяко хлапе, че е измислица. Става въпрос за милионите знайни и незнайни лица по света, които играят професионално или аматьорски ролята на Добрия старец от Лапландия, за да поддържат жив духа на Коледа. Знам, че на тези хора никак не им лесно, защото съм играл тази роля.
Майка ми беше начална учителка и веднъж ме помоли да бъда Дядо Коледа на новогодишното тържество, организирано за децата от първи клас. Какво пък, съгласих се. Но дори не подозирах какво ме очаква...
Първо, два часа стоях неподвижно прав, забит като кол за домати, докато учителките се суетяха около мен да ме екипират в одеждите на Дядо Коледа. То беше лепене на памучени мустаци, брада, вежди, червене на бузите с руж, обличане на костюма - роба, колан, шапка, ръкавици, ботуши... Накрая се чувствах като средновековен рицар в тежки доспехи - не можех да помръдна! Всичко беше закрепено по мен в крехко равновесие, което правеше движенията ми толкова тромаво непохватни, колкото са движенията на слон в стъкларски магазин. За да не се разпадна на съставните си части от костюма, се налагаше да не развивам скорост на движение, по-висока от една крачка в минута. Но дори и тази скорост затрудняваше протичането на нормалните жизнени функции на организма ми - особено процеса на дишане. Да дишаш през плътен килим от памучени мустаци и брада пред устата ти е почти равносилно на давене в дълбок кладенец. Дишането се превръща в тежък асматичен хрип, който се реализира чрез драматично звуково оформление, съпроводено с експресивни промени в цвета на кожата на лицето - от жълт, през червен, до син. И всичко това облято с извираща от порите на челото минерално топла пот, която, стичайки се пред очите, замъглява погледа до степен на видимост не повече от половин метър...
Поставен в тази толкова деликатна ситуация на водолаз, чиито припаси от кислород са на привършване, аз трябваше да се изправя пред детската публика, внушавайки мъдростта и достолепието на Добрият старец от Лапландия. Спомням си как влязох в салона с роботизирано вдървена походка, нарамил чувала с подаръците, почти се сринах в несвяст върху стола и погледнах децата с помътнели от недостига на кислород очи. Настана невъобразим шум от детска еуфория. Май бях успял да ги убедя, че наистина съм много стар и уморен от дългия път. Убедителен беше и гласът ми - дрезгаво измъчен: "Здравейте, мили деца!" На последната сричка от изречението вакуумът, създал се от отварянето на устата ми, беше засмукал част от памучните мустаци. Което сложи край на словесните ми изяви за вечерта. Заложих на жестомимичните изразни средства - одобрително кимане с глава, пляскане с ръце. Децата се надпреварваха да рецитират стихотворения, да пеят песни, с изключение на едно, което през цялото време ми шепнеше от първия ред:"Бате Пепи, ти ли си?!" Попита ме поне 10 пъти и си просеше, вместо подарък, накрая да получи дясно кроше от Дядо Коледа. "Бате Пепи, ти ли си?!" - вече не знаех аз ли съм, или не съм. Знаех само, че щеше да е по-лесно да приготвя подаръци за децата от цял свят и да ги разнеса за една нощ по адресите, отколкото да издържа до края на тържеството!...

Издържах! И си заслужаваше - заради всички деца, които ми повярваха. Които не видяха колко е трудно да бъдеш вълшебен герой. Не видяха грозната реалност, а красивото вълшебство. Не видяха обикновения бате Пепи, а необикновения Дядо Коледа. Всички те получиха най-ценния подарък - последното вълшебство, оцеляло в наши дни - красотата на Илюзията.

2 коментара: