петък, 14 януари 2011 г.

Особености на българският родителски манталитет

Тя беше яка немкиня- едра като текезесарска кобила. Краката й дебели- все едно гледаш две здрави букувици, които ако резнеш, ще можеш да се изгрееш половин месец в люта зима. Ханшът й- могъщ като СССР по времето на Сталин. А гърдите- такива ядрени бойни глави светът не познаваше от разгара на Студената война. Напращели- само да ги погледнеш, ще експлодират с гръмовен тътен. А мъжът й- зорлем жив, завалията! Един такъв слаб, съсухрен, чак кора от суша хванал- да речеш да копнеш по него с кирка, сигурно кирката ще отскочи. Седи и гледа със стъклено безизразен поглед в една точка- музеен експонат! А децата- рошаво руси, луничави. Момчето- същински Емил от Льонеберия, момичето пък- Пипи Дългото чорапче. Вилнееха като отвързани добичета във вагона. Колко исках да дремна малко във влака след работа- е, не! Емил от Льонеберия тропаше за цял кавалерийски полк със своите дебели зимни обувки по пода на купето. А Пипи издаваше някакви нечленоразделни звуци от олигавената си уста, които наподобяваха на микс от конско пръхтене и свинско грухтене: "Пррррр- гррррр!" А майка им ги гледаше с будистки невъзмутимо спокойствие, повтаряйки: "Гуд, гуд, гуд!" Какво гуд бе, какво гуд!? Емил от Льонеберия как не ми се покатери на главата, ползвайки я като стъпало, за да се надвеси на отворения прозорец. Ама викам си: "Айде да не се излагаме пред чужденците!"- запазих самообладание и отместих подметката на Емил от лицето си. Направих разбираща физиономия, с която казвах без думи: "Деца, какво да ги правиш!" Море, да ми беше мое дете- какво да го правя ли!!!!???? Кога ше му шибна два шамара, та ше му се активира цялата стомашно- чревно- отделителна система. Обаче- не! Немкинята продължаваше да не се трогва. Немецът пък хич. Тоя дали въобще беше жив, или пренасяха за по- евтино по влака- труп!? Егати тия стоманени нерви немски! Децата вече се бяха надвесили на отворения прозорец- 50 % от анатомиите им се рееха във въздушното пространство извън влака. А немкинята пак повтаряше: "Гуд- гуд- гуд!" Какво гуд бе, какво гуд- сега да минеше бургаския влак по другата линия и немчетата щяха да се приберат наполовина липсващи в купето. Значи- от вътре ми завря и закипя, като ги гледах тия деца надвесени. Боже, пък и аз съм баща на две деца. Ако бяха мои, щях да се хвърля, да ги дръпна. Бе и аварийната спирачка щях да дръпна- това търпи ли се!? Но немският родителски манталитет беше друг- непоклатим! Като дойче марката някога. И еврото сега. Немкинята пак си повтаряше гуд, та гуд. Докато моя балкански, български родителски манталитет отвсякъде стрепера баджаците от страх и нерви. Затова накрая, като видях, че децата се поумориха и започнаха да задремват върху безкрайната анатомия на майка им, аз имах сили само да изпъшкам на чист немски: "Гуд, гуд, гуд!"

Няма коментари:

Публикуване на коментар