вторник, 19 октомври 2010 г.

Най- голямата раница за най- малката ученичка


Тръгна Батето на Училище. Къде с желание- къде с нежелание- тръгна. Свърши му се Свободата. Свободата да си прави, каквото иска. Вече прави, каквото трябва- пише чертички, ченгелчета, камшичета, букви, смята задачи. Животът му вече протича между широки и тесни редове, в квадратчета. И ако малко кривне ивън тях, веднага червеният цвят на Системата го връща в затвора на редовете и квадратчетата. Няма излизане от тях! Затова Батето сумти, скимти, поплаква си, полизва раните на накърнената си Свобода. Но това е- кой някога е искал да ходи на Училище, да е част от Системата, от Матрицата на широките и тесни редове и квадратчета?! Кой?... Невичка! Тя копнее за Училище. Всеки ден плаче и скимти като бито кученце: "Искам на училищееее! Тате, ще ме запишеш ли?" И заляга над учебниците по английски за 8- ми клас на Мамето. Навежда главица на милиметър над тях и започва да се прави, че чете- имитира английска реч...Пише чертички в тетрадката с трепереща от старание ръчица. Рецитира с патетичен глас училищни химни. Брои до десет. И във всеки един момент има бойна готовност да тръгне на Училище- раницата й на е гърба. Пълна е с учебници по английски и тетрадки, тежаща на половината, колкото тежи самата Невичка. Тя направо ще й прекърши гърба, но като един съвременен митичен Сизиф, Невичка не се отказва да носи на крехките си плещи непосилния товар на Знанието! Даже често пада, смазана под тежестта на раницата, но пак става с мъка и продължава, в трепетно очакване да настане и нейния час за Училище!...
..."Тая е откачена!", както казва Сашко, докато пъшка над поредната мъчителна домашна.

Няма коментари:

Публикуване на коментар