Ако Фройд беше разказал "Червената шапчица"

Личностното битие на Червената шапчица било географски ситуирано в близост до екосистема, богата на флора и фауна, насред която се намирала застроена площ на нейна баба по права съребрена майчина линия. Поради силно развито чувство на сантиментална привързаност към баба й, генерирано през ранните години от екзистенциалното оформяне на личността на Червената шапчица, същата предприела решителна крачка към преодоляване на фундаменталния си страх от Непознатото и дислоцирала тялото си в посока местообитанието на скъпата родственица. По пътя си, минавайки през страхогенериращ горист ареал, Червената шапчица се срещнала с Вълка. Той бил биологичен субект, намиращ се в етап на психологическо развитие, в който първосигналните поведенчески характеристики били доминатни в социалните изяви на неговата личност. Това обуславяло известен, както психологически, така и чисто физиологически риск, от реализирането на активно вербално общуване между двата диаметрално противоположни полово, видово и социално- класово субекта. Но контактът- визуален и вербален- бил съдбовно и в крайна сметка- сценарно неизбежен, и се реализирал. Причинно- следствените резултати и отражения върху моментния психологически статус на субектите не закъснял. Червената шапчица преминала през силно емоционално изживяване, протичащо в плавно преливащи се етапни състояния на агресия, регресия и ресигнация, с обща линия на подсъзнателна фрустрационна мотивация. Това била типично женска линия на защитно- механизмено поведение, издаващо общото неустойчиво емоционално състояние на личността, намираща се в състояние на ранен психологически генезис. Вълкът от своя страна развил типично мъжка сексуално контекстуална реакция, насочена изцяло към анатомичните компоненти на Червената шапчица и изразяваща се чрез повече метафорични, отколкото буквални закани, че ще я изяде. Така приключил първият етап от развитието на отношенията между Червената шапчица и Вълка, който поставен на база за сравнение със следващия етап, може да се определи като идеалистичен, дори духовен. Защото следващият етап от развитието на отношенията им е чисто физиологически, консумативен, изключващ всякаква изява на духа като психологическа субстанция. Това е етапът, в който Вълкът с прагматично рационален подход на хищник, стратегически се възползва от сантименталната обремененост на Червената шапчица спрямо баба й, за да подмени автентичността на реалността с виртуална такава.Виртуална реалност, която ловко спекулира с инфантилния сантиментализъм на Червената шапчица при срещата с Вълка, преоблечен като болната й баба. Така Вълкът изяжда не просто буквално, а метафорично Червената шапчица, с което реализира превъзходството на своята, макар и жестока, но прагматично трезва житейска стратегия, използваща симулативното поведение като ефективно средство за оцеляване. Накрая обаче се появява Ловецът, който намира Вълка в безпомощно състояние на емоционално опиянение от постигнатия консуматорски успех. Точно това води до краха на Вълка като екзистенциален архетип и до катарзисно пречистващото завръщане на Червената шапчица към живота...

Животът е розов

Не знам какво повече ме измъчваше в Испания- безмилостната горещина
или безмилостната носталгия по дома. И двете бяха еднакво смазващи,
изпепеляващи душата ми. А по жестока ирония, където и да отидех да
работя на строеж или ремонт като бояджия, навсякъде искаха от мен да
боядисвам стените в...розово. Боже, от горещина и мъка по вкъщи ми
беше вече черно пред очите, а те искаха да им правя розови стените!
Особено се заинати една възрастна аристократична испанка, която искаше
да боядисам стените в къщата й с най- нежния нюанс на розовия цвят,
който да създава усещане за топлина и домашен уют. Купих боя и
оцветители, започнах да смесвам бяло с червено и оксидно жълто.
Смесвах, бърках, но испанката все беше недоволна. Все нюансът не й
беше достатъчно нежен и топъл. Докара ме до отчаяние със своите
капризни изисквания. А нямаше как да се откажа, защото спешно ми
трябваха пари- детето ми скоро имаше рожден ден, исках да изпратя
подаръци. Затова стисках зъби и продължавах да смесвам боите. Слънцето
адски напичаше, пот се лееше на едри капки от челото ми и падаше в
кофата с боя, която бърках. Някъде наблизо живееха българи- емигранти
като мен, които на обяд пускаха радио. Винаги избираха български
радиостанции. Така до мен долетя нежният глас на българска народна
певица, която пееше от радиото: "Пуста младост, майко, пуста младост,
милай майко, не се трае". Гласът беше толкова съкровено български и
роден, че душата ми не можа да се страе, започнах да повтарям тихо
думите на песента. "Пуста младост, майко..." Заедно с едрите капки
пот, които падаха в кофата боя, се откъсна и една мъжка сълза. Тя се
смеси с розовия цвят на боята. И когато испанката дойде да види какъв
нюанс съм направил, възкликна доволно. Бях постигнал най- нежният и
човешки топъл нюанс на розовия цвят. Испанката се чудеше как съм го
направил. Аз й посочих не оцветителите, а  песента, която продължваше
да звучи отвън. Песен, която тя поиска да разбере и ме помоли да
преведа. Но как можех да й преведа българската душа!? Затова с горчива
ирония обясних на испански, че това е една песен, в която се пее колко
е...розов животът.

Три много възможни възможности да умра нелепо

1- ва възможна възможност: Смърт с баничка в ръка

След работа така зверски огладнявам, че първото нещо, което правя, е да вляза в баничарница. Влизам, купувам си баничка и почвам да я ръфам още в движение, докато вървя за гарата. Така пресичам през улици и булеварди, като много често, улисан в ядене, минавам и на червено. Онзи ден замалко да ме блъсне един камион. Веднага си представих най- нелепо сюрреалистичната картина. Лежа в несвяст на асфалта, чува се далечен, тревожен вой на линейка, над мен са се скупчили случайни минувачи, шофьорът на камиона се е хванал за главата. В един момент със сетни сили аз отварям очи, надигам глава и се опитвам нещо да кажа в предсмъртната си агония. Всички притаяват дъх, за да чуят последните ми думи. Очакват да кажа нещо патетично предсмъртно, което да остане за бъдните поколения, но аз тихо, почти нежно промълвявам: "Баничката, къде ми е баничката!" Някой ми я подава. Аз я поемам с треперещи от благоговение ръце и отхапвам, не, откъсвам като звяр парче от нея, което поглъщам с блажено удоволствие. Вече мога да умра с мир! Всички ме гледат втрещени. Някой се провиква: "Дайте му боза на човека да прокара!" Но вече е късно, прекалено късно за боза...Аз падам бездиханен, но ръката ми остава вдигната, с баничката, стисната между пръстите. Жените с по- лабилна нервна система и с по- дълъг стаж в гледането на латиносериали, се разплакват. Линейката пристига, лекарите тичат със система, на която е закачена бутилка боза, но...смъртта е безмилостна! Ръката ми пада, пръстите се разтварят и баничката, сякаш е душата ми, бавно се изплъзва, макар и разкъсана, но завинаги  свободна!"

2- ра възможна възможност: Смърт със слушалки на ушите

Обичам да слушам музика, докато вървя по улиците на София. Слагам си слушалките на ушите и пускам музиката докрай- така се откъсвам от целия хаос на града. Но пресичането на кръстовища със слушалки в ушите крие опасности, защото няма как да чуеш клаксона и свирещите спирачки на доближаващата те със страшна скорост...смърт! Както това ми се случи на мен тези дни. Тъкмо слушах Крис Риа "The road to hell", когато един черен Форд заби спирачки на сантиметри от краката ми. Видях синият овал с надпис Форд в драматично близък план, като че гледах реклама- "Форд- почувствай разликата!" И веднага си представих възможната картина на смъртта ми... Минувачите са ме наобиколили, някой се опитва да ми свали слушалките, но аз, макар и да съм в несвяст, със сетни сили го хващам за ръката и не му позволявам. Всички гледат втрещено неразбиращо какво означава това. Какво ли? Просто искам, преди да умра, да си дослушам песента. Остава ми финалното соло на Крис. Започвам да поклащам глава в ритъм. Хората си мислят, че това са агонизиращи гърчове. Какво да ги правиш, чалгари, не разбират от рок енд рол! За да ги успокоя, им показвам с два пръста Виктори- знакът на хипарите. Мъжете ме разбират и някой се провиква: "Донесете бира на човека!" Тихо промълвявам: "...И цаца!" Лекарите тичат със система, за която е закачена бутилка "Каменица"- мъжете знаят защо. Но смъртта по- добре знае защо и кога...Солото на Крис свършва, а с него и животът ми. Издъхвам, главата ми пада настрани, а ръката ми последна остава да стърчи насред булеварда, показвайки с два пръста знака "Виктори" на фона на синия овал на "Форд- почувствай разликата"...

3- та възможна възможност: Смърт в автобус 120

Видя ли, че идва 120, нещо ми става- готов съм на всичко, за да се кача пръв. Избутвам конкуренцията и се позиционирам възможно най- близо до спиращия автобус. Толкова близо, че много пъти се е случвало за малко да ме сгазят. Представям си каква ще бъде картината...Макар и премазан, със сетни сили продължавам да се бутам, за да бъда пръв. Влачейки се, с ръце, хищно вкопчени за пода, изпълзявам до шофьора и му казвам: "Един билет, моля!" Втрещен, той ми отговаря: "Нямам билети!" Те това е, ще си умра без билет! Как да не си умреш не от премазването, а от яд!? Някой се провиква: "Дайте му билет на човека бе!" Дават ми билет. Опитвам се да го перфорирам, но как да го направя, като краката ми са премазани?! Затова...Перфорирам със зъби! Качил съм се пръв, имам билет, перфорирал съм го- значи вече мога да умра с мир. И умирам. Но в ръката здраво държа билета, защото може да мине контрола. Така и става- още бера душа, когато в автобуса влиза контрола. "Билети и карти, моля!" Контрольорът измъква билета от ръката ми. Броя на дупките не съвпада. Трябва да са четири дупки, а мойте са само три. Е, какво да правя, като на единия зъб, с който съм натиснал, има кариес и той не е пробил билета. "Глоба!", строго изрича присъдата контрольорът. Няма къде да избягам, освен на Онзи свят. Това и правя- умирам с усмивка на уста, с тиха българска радост, че в сетния си миг съм успял да прецакам Системата...Амин!   

Изгубен в коментарите

Когато не бях женен с деца, гледах футболни мачове и чувах само думите на коментатора. Но сега...Сега това е невъзможно! Сега, когато съм женен с деца, между думите на футболния коментатор чувам и думите на жена ми. И особено думите на децата ми. В резултат на това- в края на мача се чувствам напълно изгубен в сложния лабиринт на коментарите...
...Коментаторът: "Драги зрители, ето, че двата отбора излизат на зеления килим в Донецк!" Жена ми: "Ти днеска помете ли килима в кухнята!?" Коментаторът: "А сега ще чуем националните химни на Испания и Франция." Жена ми: "Не чух дали помете килима!" Мачът започва. Коментаторът: "Фабрегас опитва пробив през центъра, минава през двама защитници." Жена ми: "Днеска видях Весето на центъра. Мина покрай мене все едно не се познаваме!" Коментаторът: "Фабрегас е повален на тревата!" Дъщеря ми през сълзи: "Тате, па бате ме бутна и си ударих главата!" Коментаторът: "Фабрегас се превива от болка, държи се за главата!" Дъщеря ми: "Накажи го, тате!" Коментаторът: "И това е първото официално предупреждение в мача- жълт картон за Рибери!" Коментаторът: "Иниеста ще изпълни наказателен удар!" Жена ми към сина ми: "Престани да буташ детето, ще те накажа!" Синът ми излиза бързо от стаята. Коментаторът: "Французите бързо се организират в защита." Дъщеря ми: "Тате, спи ми се!" Коментаторът: "Френската защита проспа това положение!" Синът ми, който вече се е върнал в стаята: "Гладен съм!" Коментаторът: "Удивително как отборът на Испания е все още гладен за победи!" Жена ми: "А, като те викахме да вечеряш, защо не дойде!?" Коментаторът: "Дел Боске вика нещо на своите момчета от страничната линия." Синът ми: "Защото ми се играеше!" Коментаторът: "Испанците показват голямо желание за игра тази вечер!" Дъщеря ми: "Тате, па бате вика, че съм грозна!" Коментаторът: "Мачът е динамичен, но не можем да кажем, че гледаме красив футбол!" Жена ми: "Ама Весето как ме отмина днеска на центъра!" Коментаторът: "Испанците са притиснати, не могат да минат центъра!" Синът ми: "Тате, кога ще свърши тоя мач!?" Коментаторът: "Испанската агитка очаква с нетърпение края на мача!" Дъщеря ми: "Тате, па бате пак ми вика, че съм грозна!" Коментаторът: "Ставаме свидетели как напрежението от големия залог на мача може да убие красотата на футбола!" Жена ми: "Ама тая па Весе на каква ми се прави!?" Коментаторът: "Ето така се прави контра атака!" Синът ми: "Мамо, не ме гледай, че съм гол- влизам да се мия!" Коментаторът: "И гооооооооооооооооооол! Това е втори гол за Испания!" Синът ми от банята: "Ааааааа, водата е направо вряла!" Коментаторът: "Този гол попари надеждите на Франция!" Жена ми: "Разхлади със студена вода!" Коментаторът: "Съдията се опитва да охлади страстите на терена!" Синът ми крещи: "Някой да ми помогнеееее!" Коментаторът: "Вече никой не може да помогне на Франция!" Дъщеря ми: "Тате, па бате..." Но точно, преди да се доизкаже, съдията свири края на мача. Коментаторът: "И това е краят!" Жена ми: "Не, край, аз вече Весето..." Синът ми я прекъсва: "Мамо, не виждам нищо, влезна ми сапун в очите!" Чува се как опипва с ръце подобно на слепец, търсейки кърпа, за да си избърше очите. Направо се лута в банята, като че е в лабиринт. Разбирам го как се чувства. След всички коментари, аз също се чувствам изгубен. Изгубен в коментарите!

Завръщането на Фернандо Торес

Фернандо Торес беше звезда, шампион, безотказна машина за голове, обещаваща млада надежда на испанския футбол. Но изведнъж изгуби форма- след една тежка контузия, започна да не му върви играта. Ударите му станаха неточни, спринтът бавен, финтовете тромави- пълно разочарование! Публиката го освиркваше, журналистите го критикуваха, клубните му треньори го оставяха на резервната пейка. В света на футбола няма място за неудачници, няма място за хора в слаба форма. Затова и никой не беше очаквал, че Фернандо Торес ще получи повиквателна за националния отбор и ще играе на Евро 2012. Но той беше извикан от треньора. Добрият стар Висенте Дел Боске продължаваше да държи на Фернандо. В първия мач го остави резерва, пусна го едва в края на второто полувреме. Отново всички бяха разочаровани- Торес изпусна 4- ри голови положения. Кой можеше да повярва вече в него, след като пропиля и последния си шанс!? Всички видяха как Торес напусна терена с наведена глава, сякаш се срамуваше да погледне треньора в очите. Но на следващия мач се случи нещо необяснимо- Торес излезе на терена като титуляр. Започнаха да звучат националните химни. Камерите проследяваха в близък план лицата на играчите. За миг в кадър влезе и лицето на Торес. Това беше не просто лицето на Торес, а на всеки, който е изгубил форма, който е изгубил себе си, който е изгубил вярата си. Едно трогателно човешко лице, по- истински човешко от всички останали лица на терена. Лице в чийто очи неистово напрегнато се бореха отчаяние и решителност, страх и кураж. Прозвуча първа съдийска свирка и мачът започна. Но усещането беше, че това не е футболен мач, а живот. Животът на Фернандо Торес. Той имаше 90 минути да си го върне обратно или да го изгуби завинаги. Всеки пас към него беше наистина последен шанс, последно доверие. Затова допирът му с топката беше неспокоен, сякаш се опитваше не нея, а себе си да укроти. Да укроти надигащият се страх от пореден провал. Но точно там- на ръба на страха, на ръба на провала, една топка полетя към него. Пред Торес се откри свободно пространство и той се откъсна напред сам срещу вратаря на противника. Сам срещу противника в себе си. Делеше го само миг от гола или пропуска. Топката му идваше на левия крак, но той завъртя тялото си и стреля силно с десния. Жесток изстрел, който опъна мрежата на противника. Гол! "Фернандо Торес върна  Испания в мача!", извика коментатора. Но само Торес знаеше, че не Испания, а той се върна. Върна се в живота си. Върна се там, където никой не го очакваше- на върха на атаката. На върха на надеждата!         

Животът ми- монета от 2 стотинки

Вървях по улицата, когато забелязах до крака си монета от 2 стотинки. Отминах я. Та кой днес си прави труда да спре и да се наведе за 2 стотинки!? Но монетата блестеше като детска усмивка на слънцето. Затова, макар и с неохота, след няколко крачки се спрях. Върнах се назад при монетата. Погледнах я отвисоко- изглеждаше толкова мъничка и незначителна. Монета, която нямаше почти никаква стойност. С 2 стотинки не можеш да си купиш нищо. Но си спомних, че веднъж ми се случи да не ми достигат точно 2 стотинки, за да си купя нещо и ме беше срам да отида да си го купя, за да не си кажат хората "Този пък няма 2 стотинки!" А аз толкова исках да си купя това нещо! Затова 2 стотинки за миг станаха всичко. Всичко, което не ми достигаше. Всичко, което нямах и исках да имам. Така 2- те стотинки, които нямаха никаква стойност, бяха добили цялата стойност на света...Хм! Докато гледах монетата отвисоко и разсъждавах за нейната стойност, изведнъж се сетих за Господ. Дали пък сега и Той не стои над мен, гледайки на живота ми по същия начин, както аз на тези 2 стотинки. Изтръпнах! Та какво за него е един човешки живот!? Същото- 2 стотинки, изпречили се на пътя Му. 2 стотинки, които изглеждат в очите Му толкова мънички и незначителни, че Той може с лекота да не ги забележи и да ги отмине. Или просто да си помисли това, което и аз си помислих: "Та кой днес си прави труда да спре и да се наведе за 2 стотинки!?" Но Бог го прави- Той се спира, навежда се от висините на Небесата и Светостта си, само за да вземе в ръцете си изпречилите се на пътя Му 2 стотинки човешки живот. И сега разбирам защо го прави. Защото понякога 2 стотинки могат да бъдат нищо, но и всичко. А за Господ те винаги са всичко, защото Той знае каква е номиналната стойност на тези 2 стотинки- Голгота!...
...Монетата от 2 стотинки продължаваше да блести като детска усмивка на слънцето. Наведох се и я взех. А след това погледнах към небесата- слънцето грееше над мен, като че се радваше да ме види на пътя... 

Те бяха победени, но останаха непобедими

"Те бяха победени, но останаха непобедими"- абсурдно заглавие, нали? Но просто така стана. Ирландия губеха мача с 0 на 4 от Испания. Преди това бяха победени и от Хърватия с 1 на 3. Оставаха броени минути до края на мача и до началото на унижението им от разгромния резултат. Но тогава трибуните запяха с цяло гърло една стара ирландска песен и започнаха да ръкопляскат на своите момчета. Испанските запалянковци, чийто отбор побеждаваше, вместо да запеят победни песни, се смълчаха. Замълчаха и футболните коментатори. Замълчаха и всички милиони зрители пред екраните. За миг замълча целият свят...Замълча, за да чуе тази ирландска песен, която огласяше стадиона с могъщо ехо. Защото всеки, дори и победителите имаха нужда да чуят това- този толкова човешки жест на подкрепа и на разбиране. Всъщност кои бяха победителите и кои победените!? Този вечен въпрос получи, както никога досега категоричен отговор. Победени са тези, които не получават обич и подкрепа. А победители- тези, които получават обич и подкрепа, когато най- малко го заслужават. Именно затова ирландците бяха победени, но останаха непобедими. Защото мачовете, спечелени или загубени, свършват, но искрената обич и подкрепа- никога!