Ако душата ми отиде на годишен технически преглед

Всяка кола минава на годишен технически преглед. Проверяват й състоянието на спирачките, фаровете, стоповете, предното, задното окачване, работата на двигателя, състава на изгорелите газове...Това всеки шофьор го знае. Мислех си, ако душата ми мине подобно на колите на годишен технически преглед, какво ли ще бъде състоянието й- дали ще бъде годна, или негодна за движение по пътя на Живота!?...
...Първо ще ми проверят спирачките на душата. Ще ме ядосат и ще ми кажат: "Натискай спирачките!" Ще натискам, ще натискам, ама няма да мога да спра да се ядосвам, спирачките на нервите ми ще откажат и ще поднеса! "Накладките на нервите са за смяна, изхабени са!", строго, но справедливо ще отсече проверяващият ме механик и ще напише в талона на прегледа първата си сериозна забележка. След това ще ме докарат до ръба на емоционален срив и ще ме помолят да дръпна докрай ръчната спирачка на нервите, за да проверят дали поне тя държи душата ми да стои на едно място, когато е тръгнала надолу. Ще започне едно зловещо скърцане, нервите ми ще се опънат докрай, направо до скъсване, но накрая ръчната спирачка няма да издържи и емоционално ще се срина! "...И задните спирачни барабани са за смяна!", ще отбележи механикът. Ще дойде ред и на фаровете. Ще ме доведат до черно отчаяние, след което ще ме накарат да пусна фаровете на душата, за да проверят дали свети в тъмното. Няма да светнат от първия път, ама накрая ще ми просветне на душата и по този параграф проверяващият ще направи с ръка жест "Айде от мене да мине!", без да нанася забележка в талона. След фаровете ще ми проверят окачването на душата. Тук ще стане страшно! Душата ми отвсякъде ще тропа и хлопа от разбити по дупките на Живота шарнири, изпуснали амортисьори, хлабави носачи..."Как още не се е разпаднала тази душа, не знам!?", ще възкликне проверяващият, клатейки глава, докато пише в талона. Целият ще се изпотя от притеснение, но не пот, а чак масло ще ми избие от душата, което механикът веднага ще види, като вдигне капака на двигателя. "Изпуснала ти е гарнитура на душата, ама карай!", ще коментира със снизхождение проверяващият и ще ме помоли да запаля двигателя на душата. Пррр- пррр- пррр! Душата ми ще започне да се мъчи да запали. "Дай на контакт, дай на контакт!", ще започнат да ме съветват. Какъв контакт бе, с кой ми контактува душата в този свят на отчуждение. Добре, че все пак е жена ми, с нея душата ми има контакт и се зарежда. Така душата ми най- накрая ще запали, но ще започне да губи обороти на празен ход. Проверяващият ще се смръщи. Е, не! Тук вече ще се ядосам- та коя душа не губи обороти на празен ход!? "Нямаш достатъчна компресия, издиша ти душата!", ще започне да мрънка механикът, готов да ми удари печат "Негоден" за движение. Това вече ще запали душата ми и ще вдигне оборотите на гнева! Негоден за движение по пътя на Живота ли?! Една душа, колкото и да издиша, трудно да пали, да тропа, да хлопа, щом още се гневи, значи е жива, значи е годна, значи е българска!...Значи е душа!        

Една закъсняла коледна приказка

В това пиано имаше фабрична грешка- единият от клавишите му звучеше фалшиво и никой не можеше да поправи настройката на тона. Бяха се опитвали всички учители по музика, които през годините преподаваха в училището. Накрая всеки се отказваше и така пианото остана да събира прах в мазето. Докато там не го откри новата учителка по музика. Тя се казваше Надежда. Беше отскоро в училището- една такава крехка, нежна и ранима като самата надежда. Но колкото и да изглеждаше привидно слаба, в нея имаше нещо много силно, подобно на инат- тя единствена от всички учители досега не се отказа да свири на фалшивото пиано. Беше решена да свири с пианото на Коледния концерт на училището, въпреки опитите на всички учители да я разубедят. "Звучи ужасно фалшиво!", обясняваха й всички. Но тя не ги слушаше и почистваше пианото от дебелия слой прах, натрупан по него през годините на самота и забрава. Когато изнесоха пианото от мазето, то имаше занемареният и унил вид на абсолютно ненужна вещ. Но след като учителката го почисти, то грейна така, сякаш се усмихваше, щастливо, че отново е на сцена. А сцената беше притихнала заедно с целия салон, пълен с ученици, учители и гости, които очакваха със свити сърца провала на младата учителка. Всички знаеха, че това пиано е повредено и свири фалшиво. Затова първите тонове, излезли изпод дългите тънки пръсти на Надежда, отекваха почти болезнено осезаемо във всеки един. Всички гледаха втренчено в пръстите на пианистката. Те се движеха с плавна грация по клавишите на пианото- изглеждаха така, сякаш не се докосват до тях. На няколко пъти мелодията минаваше на един тон разстояние от фалшивия клавиш, но Надежда не трепваше. Лицето й оставаше все така озарено от красивият съзерцателен захлас, който имат всички творци, когато изразяват неизразимото. Но неизбежното наближаваше, мелодията стремително се носеше към онзи тон, който пианото не можеше да извлече вярно. Само миг, стотна делеше пръстът на Надежда да се докосне до повредения клавиш. Всички очакваха срива, очакваха разпадането на мелодията на съставните й части. Но се случи нещо почти свръхестествено, необяснимо. Надежда натисна клавиша, той прозвуча наистина "ужасно фалшиво", но в този кратък миг тя се обърна към публиката и така мило, извинително се усмихна, че всички й простиха и мелодията продължи, сякаш нищо не се беше случило. Дори нещо повече- до края на мелодията Надежда десетки пъти използва повредения клавиш, но вече никой не чуваше неговото фалшиво звучене. Тонът звучеше по- вярно и истински от всички останали тонове на пианото. Може би, защото това беше тон, изсвирен не от когото и да е, а от самата Надежда!  

Дядо Коледа - реалност и илюзия

Не е лесно да си Дядо Коледа! Не, не става въпрос, че Дядо Коледа трябва да подготви подаръци за всички деца по света и след това за една нощ да ги разнесе по адресите им. Дрън-дрън! Това го знае всяко хлапе, че е измислица. Става въпрос за милионите знайни и незнайни лица по света, които играят професионално или аматьорски ролята на Добрия старец от Лапландия, за да поддържат жив духа на Коледа. Знам, че на тези хора никак не им лесно, защото съм играл тази роля.
Майка ми беше начална учителка и веднъж ме помоли да бъда Дядо Коледа на новогодишното тържество, организирано за децата от първи клас. Какво пък, съгласих се. Но дори не подозирах какво ме очаква... Първо, два часа стоях неподвижно прав, забит като кол за домати, докато учителките се суетяха около мен да ме екипират в одеждите на Дядо Коледа. То беше лепене на памучени мустаци, брада, вежди, червене на бузите с руж, обличане на костюма - роба, колан, шапка, ръкавици, ботуши... Накрая се чувствах като средновековен рицар в тежки доспехи - не можех да помръдна! Всичко беше закрепено по мен в крехко равновесие, което правеше движенията ми толкова тромаво непохватни, колкото са движенията на слон в стъкларски магазин. За да не се разпадна на съставните си части от костюма, се налагаше да не развивам скорост на движение, по-висока от една крачка в минута. Но дори и тази скорост затрудняваше протичането на нормалните жизнени функции на организма ми - особено процеса на дишане. Да дишаш през плътен килим от памучени мустаци и брада пред устата ти е почти равносилно на давене в дълбок кладенец. Дишането се превръща в тежък асматичен хрип, който се реализира чрез драматично звуково оформление, съпроводено с експресивни промени в цвета на кожата на лицето - от жълт, през червен, до син. И всичко това облято с извираща от порите на челото минерално топла пот, която, стичайки се пред очите, замъглява погледа до степен на видимост не повече от половин метър...
Поставен в тази толкова деликатна ситуация на водолаз, чиито припаси от кислород са на привършване, аз трябваше да се изправя пред детската публика, внушавайки мъдростта и достолепието на Добрият старец от Лапландия. Спомням си как влязох в салона с роботизирано вдървена походка, нарамил чувала с подаръците, почти се сринах в несвяст върху стола и погледнах децата с помътнели от недостига на кислород очи. Настана невъобразим шум от детска еуфория. Май бях успял да ги убедя, че наистина съм много стар и уморен от дългия път. Убедителен беше и гласът ми - дрезгаво измъчен: "Здравейте, мили деца!" На последната сричка от изречението вакуумът, създал се от отварянето на устата ми, беше засмукал част от памучните мустаци. Което сложи край на словесните ми изяви за вечерта. Заложих на жестомимичните изразни средства - одобрително кимане с глава, пляскане с ръце. Децата се надпреварваха да рецитират стихотворения, да пеят песни, с изключение на едно, което през цялото време ми шепнеше от първия ред:"Бате Пепи, ти ли си?!" Попита ме поне 10 пъти и си просеше, вместо подарък, накрая да получи дясно кроше от Дядо Коледа. "Бате Пепи, ти ли си?!" - вече не знаех аз ли съм, или не съм. Знаех само, че щеше да е по-лесно да приготвя подаръци за децата от цял свят и да ги разнеса за една нощ по адресите, отколкото да издържа до края на тържеството!...
Издържах! И си заслужаваше - заради всички деца, които ми повярваха. Които не видяха колко е трудно да бъдеш вълшебен герой. Не видяха грозната реалност, а красивото вълшебство. Не видяха обикновения бате Пепи, а необикновения Дядо Коледа. Всички те получиха най-ценния подарък - последното вълшебство, оцеляло в наши дни - красотата на Илюзията.

Красотата няма край

Вчера случайно ми попадна едно календарче за 2007 година. Загледах се в 12- те месеца и се опитах да си спомня поне един ден от тази година. Поне един ден от всички 365 дни. Обаче- нищо! Нито един ден не си спомнях. Тогава се опитах да си спомня поне час, или минута, или секунда дори. Но пак нищо. Все едно не я бях живял тази година. В паметта ми имаше един празен бял лист формат А 4. Къде бяха всички 365 дни от 2007 година!? Чак се притесних, сякаш тези дни бяха пари в банкова сметка, които инфлацията до такава степен е обезценила, че те напълно са се "стопили" и вече ги нямам- банкрутирал съм! Затова потърсих календари за 2008, 2009...Но и там ми "липсваха" всичките дни. А толкова пък да не помнех- млад човек съм. Толкова да ми е сив животът- не, имам цели две деца, та чак ми се шаренее пред очите от тях! Да не съм ги живял тези години- живял съм ги, щом съм ги навършил. На 35 години съм- значи съм ги живял, иначе щях да съм минус 3 години- 32. Елементарна математика. Тогава- какво се получаваше?! Получаваше се, че Животът не е елементарна математика. Защото хем ги имах, хем ги нямах тези три години. А не ми се мислеше пък за по- стари години, преди 2007. Ще излезе, че не съм живял! Че не съм се родил дори! Защото и това не го помня- как съм се родил. Къде ти- аз 2007- ма не помня, та 1976- та, когато съм се родил! Единствено конкретно помня дните, когато се срещнах с жена ми, когато се целунахме за първи път и когато се родиха децата ми. Значи- от 35 години само 4 дни! Утре да умра, ще си умра на 4 дни! И на това, ако не му се казва "млад и зелен"! За капак утре ще дойде и краят на света, но и него няма да го помня! А дали нещо, което не го помниш, въобще е било? Бил ли съм аз, бил ли е светът?! Или са били само тези съкровени 4 дни, събрали в себе си целият живот, целият свят, целият Аз!? Които никой календар на маите не може да прекъсне, защото са толкова красиви...Защото светът може да има край, но не и красотата! 

Вярата на майския бръмбар

Сигурно ще ви се стори странно, че точно на Рождество пиша за майския бръмбар. Нали? Какво общо има той с Рождество и въобще с Вярата!? Малко известен за теологичните среди обаче факт е, че майският бръмбар е един от вдъхновяващите примери за силата на Вярата! Според изчисленията на учените той изобщо не трябва да лети. Със своето тегло и конструкция на крилата, за да излети, той трябва да има коефициент на подемна сила от 2 до 3, а фактически неговият коефициент е по-малък от единица. Бръмбарът обаче не само че лесно се вдига от земята, но и лети много добре. Лети, та чак бръмчи като дизелов двигател! Бррррррр! Сигурно всеки си спомня в детските години как  неговото бръмчене огласяше улиците през лятото. Майският бръмбар си летеше, без да знае и да го интересува, че според науката и според здравият разум, това е абсолютно невъзможно. Не е ли същото и с Рождество Христово!? Според науката е абсолютно невъзможно зачеване на човешки живот без предхождащ сексуален акт, но Дева Мария зачева дете, оставайки девствена и неопорочена. Вестта, че е заченала непорочно от Светия Дух, Дева Мария научава от ангел, слязъл от небето. Това пък според науката е още по- невъзможно- съществуването на ангели! Но науката греши за нещо толкова обикновено като майския бръмбар, та няма да сгреши за непорочното зачатие, ангелите и Рождество, които са толкова необикновени. Затова трябва да следваме простичкия пример на Вяра, даден ни от майският бръмбар, който лети не толкова с бръмбарските си криле, колкото с крилете на вярата! Криле, на които им е достатъчен съвсем малък, дори нищожен коефициент на подемна сила, за да те откъснат от гравитацията на невъзможното, на съмнението и на неверието в Бога. 

Да отгледаш Исус

Много е писано за земните родители на Исус- Йосиф и Мария. Но сякаш никой не се е замислял за тях- какво им е било да отгледат Исус? Със сигурност Той е бил покорно на родителите си дете, когато е станал съзнателна личност. Но дотогава!? Колкото и да е бил със свръхестествена природа, Той е бил и човек. Бил е бебе, което е плачело на висок глас посред нощ. Бил е дете, което е залитало и падало, докато е прохождало. Само тези два момента са достатъчни, за да си представим, какво им е било на Йосиф и Мария да отгледат Исус. Как ли са подскачали като ужилени при всеки бебешки плач нощем? Та това е синът на Бога! Да е бил само техен си син, сигурно са щели и по- спокойно да реагират и да проспят някоя Негова сълза. Но с това бебе е било различно, то им е било поверено от самият Бог Отец. Не е имало място за никакви компромиси, трябвало е да дават най- доброто от себе си. Ами, когато е Исус е прохождал? Горките, не ми се мисли за тях как са треперели при всяко залитане. Сигурно и двамата са се втурвали да го хванат, за да не падне и да си ожули коленете. Та как!? Може ли Синът на Бога да върви с ожулени колене? Разбира се, всичко това не е описано в Библията и можем само да го предполагаме. Но със сигурност да отгледат Исус за Йосиф и Мария е било огромна родителска отговорност. Било е напрегнат процес на внимателно изграждане на всеки детайл от възпитанието. Процес на дръзновено опазване на повереното им от Бога. Защото и двамата ясно са разбирали, че да вярваш, означава не просто Исус да се роди в теб, а нещо много повече- да си отговорен всеки ден за Него, търпеливо и внимателно да Го отглеждаш и да Го опазиш докрай! Да го опазиш за себе си и за другите...

Ако недай си Боже бях на мястото на Йосиф, земният баща на Исус

Ако недай си Боже бях на мястото на Йосиф, земният баща на Исус- направо не ми се мисли! Щях да се зачесвам, където не ме сърби и да се чудя откъде ми е дошло това дете, наречено Исус. Откъде!? От небето! От небето, от небето, ама на земята реалностите са други, особено пък в България. Тук вече деца не се раждат естествено, та свръхестествено! Как да им обясня на комшиите откъде е дошло това дете- от небето ли? Виж, да им кажа, че са ми "паднали" от небето десетина хиляди от някоя нива на дядо, да, ама- дете. Децата, че падат- падат, но само когато са пияни в дискотеката! Затова ще трябва да крия детето от комшиите. И само да смее да гъкне! Обаче пък как да му се скарам да мълчи? Да е обикновено дете- удари му един шамар и готово, ама тука работата е дебела. На това дете баща му е Господ- ще му ударя един шамар и после ще ме удари един гръм...от ясно небе! Обаче пък какво ще бъде това възпитание без нито един шамар!? Детето ще остане невъзпитано и Господ ще ми държи сметка. Ще трябва да заложа на моралните проповеди. Но как ще мога да надпроповядвам самият Исус, не знам!? Все едно на краставичар краставици да продавам. Така че и тази възпитателна методика ще ми рухне. Тогава освен ще го наказвам по 40 дни да не излиза от вкъщи...То пък и това ще е едно наказание- Исус 40 дни издържа в пустинята, та няма да издържи да си стои вкъщи...Та затова недай си Боже да бях на мястото на Йосиф, земният баща на Исус! Но като се замисля, май съм си точно на неговото място- мястото, на което е всеки баща- християнин. Защото децата ми, и двете, Бог ми ги изпрати. И в двете расте Духът на Бога, на Благодатта и Спасението. И двете имат свръхестествената сила да обръщат къщата ни с главата надолу. И двете ми е трудно да ги накарам да мълчат, да ги шамаросам и накажа да не излизат от вкъщи. И за двете бих направил това, което е направил Йосиф за Исус- бих им станал баща и обичал, дори да не бяха лично мои!