четвъртък, 18 май 2017 г.

Бабината стара къща



Тихо тлее на луната светлината слаба,
в сянката ѝ сгушена е къщата на баба.
Останала сама като сираче,
тъжно приведена, сякаш плаче.
Прозорците ѝ тъмни, по-мъртви от очи на сляп,
в кухнята отдавна не ухае на изпечен хляб.
Бурени са скрили пътеката на двора,
оградата е паднала, сякаш от умора.
Вратата на входа скърца унило,
лястовиче мъничко гнездо е свило.
И само то е живинка последна,
която стопля тази стряха бедна.
Само то, макар и да отлита есен,
се завръща пролетта с песен.
Но именно защото лястовичето се завръща,
продължава да е жива бабината стара къща!
Защото всяка къща
е жива, не умира,
докато има кой в ней да се прибира...

Няма коментари:

Публикуване на коментар