Белият гълъб

Вече втора седмица работехме без почивка. Искахме да свършим по- бързо, за да си отидем у дома- София ни липсваше. Тишината и спокойствието на селото, в което работехме, в началото ни харесваше, но вече ни потискаше. А и умората ни натежаваше- започнахаме да се изнервяме и да си подвикваме за дребни неща. Всеки се заяждаше с всеки- виковете ни огласяха с ехо параклиса, който бяхме изградили насред селото. Напрежението се нагнетяваше и избухна, когато дойде ред на сводовете, които трябваше да оформим във вътрешното трикорабно пространство на сградата. За тях се искаше малко повече търпение и обръщане на внимание в детайла. Но първият свод излезе крив. Кофражът ли беше накриво поставен, при замазката и шпакловането ли някой не беше спазил точната линия, така и не се разбра. Започна едно каране, един лют спор кой е крив- кой прав. В един момент, докато си поемахме дъх, за да продължим спора, в кратката пауза на напрегната тишина се чу пърхане на криле. Ха!? Какво беше това? Млъкнахме и се огледахме- в параклиса беше влязъл гълъб, който летеше неспокойно, блъскайки се в стените в търсене на изхода. Накрая гълъбът кацна точно на мястото, където по план трябваше да бъде олтара. Застинахме- гълъбът беше бял и ни гледаше право в очите с почти човешки изразителен поглед. Дори леко си накланяше главата наляво- надясно, докато ни гледаше така, сякаш питаше: "Защо!?" Да, наистина- защо? Защо се карахме точно тук, в храма? Стана ни гузно. Но и някак спокойно- този гълъб донесе със себе си такъв мир, че забравихме за какво се караме. Гълъбът усети нашето спокойствие и излетя през изхода навън. Само след миг в параклиса дотича дете, което търсеше гълъба си. Почти викаше от притеснение: "Видяхте ли един бял гълъб, видяхте ли го!?" Питаше така, сякаш ни задава най- важният въпрос в живота, макар че то просто си търсеше излетелият от клетката гълъб. Ние обаче му отговорихме, както трябва да се отговори на най- важният въпрос: "Да, видяхме го!"   

Вдъхновение

Училището беше старо, с богата декоративна орнаментика по фасадата.
Някога изкусен майстор беше правил орнаментите. Макар и след толкова
много години, продължаваше да си личи, че ръцете му са ваели формите с
финеса на склуптор. Особено деликатни бяха извивките на орнаментите
около прозорците на училището, които стилно пресъздаваха сложна плетка
от бръшлян. Точно тези форми бяха най- засегнати от времето- на места
напълно изронени от дъждовете и вятъра. Петьо беше млад, но талантлив
майстор, за който нямаше невъзможни неща в строителството, обаче тези
форми му се заинатиха. Бригадата вече почти привършваше ремонта на
училището, а той още се бавеше на прозорците. Все му се изплъзваше
точната линия на извивката, тънкия финес на детайла и това вече го
изнервяше, защото не беше свикнал на такава "съпротива". С часове
стоеше на скелето и гледаше запазените от преди столетие орнаменти.
Какво не му достигаше на него!? Макар и млад, Петьо беше реставрирал
десетки стари сгради, знаеше всички майсторски тънкости и похвати за
възстановяване на оригиналните форми...Но докато си блъскаше главата
къде греши, до него достигна гласа на младата учителка по музика- тя
беше в кабинета, на чийто прозорец работеше. Петьо се загледа в нея
как преподаваше- младата жена размахваше плавно ръце, сякаш дирижира
Лондонската филохармония. Лицето й сияеше от някакъв възрожденски
даскалски ентусиазъм, който вече се виждаше само от портретите на
народните будители в учебниците по История. Очите й бяха красиви,
защото се усмихваха с искрена обич на децата. Учителката забеляза как
Петьо я гледа, но не смееше да се издаде пред учениците, защото те
всички щяха да станат, за да видят кой е навън. Затова тя уж случайно
се доближи до прозореца, погледна за миг към Петьо с деликатно красива
усмивка и продължи пътя си между чиновете. Ето какво му липсваше на
Петьо- тази красива женска усмивка! Окрилен от нея, усетил деликатния
финес и топлина на този толкова човешки жест, той прокара ръце по
декоративните орнаменти на прозореца така, сякаш докосва красива
жена...И орнаментите се получиха- там, където те липсваха, разрушени
от времето, линията и детайлите бяха възстановени напълно подобно на
оригинала. В този момент училищният звънец изби. Часът свърши. Децата
започнаха да излизат от кабинета по музика с викове и смях. Не беше
сигурно дали те са разбрали урока на своята млада учителка, но със
сигурност Петьо го беше разбрал. Защото вече работеше с искрена
усмивка на обич към това, което прави!

Петелска история

На нашата улица петел пропя. Ха?! Не бях чувал петел да пее от детските години. Тогава във всеки двор имаше кокошки с петел. Но сега- нито кокошки, нито петли. Този пък откъде се взе!? Пееше, та се късаше с дрезгав хард рок хрип, подобен на гласа на Браян Джонсън от Ей Си Ди Си. "Кукуригуууууууууу"!
Сцепваше мрака по първи петли...В началото идилия- идилия, ама накрая си стана един Ад. То не бяха първи, втори, трети и енти на брой петли. Абе и Ей Си Ди Си дерът гърла дерът, пък спрат. А тоя нашият фронтмен нямаше спирка. Не човек..., пардон-не петел, а желязо! Метал! "Кукуригуууууу!"- дереше се здраво, като финалното "у" го извиваше толкова истерично фалцетно, че дори и Димитър Бербатов в най- летаргичния си унес би възкликнал "Ох!" "Абе, аз не мога ли да го хвана тоя петел за гласните му струни?!" - пъклени планове започнаха да минават през главата ми. Но реших с неговите камъни по неговата глава. Надух уредбата с Металика. "А, кукуригай сега!" Обаче тоя се не даваше. "Кукуригууууу!"- започна да надвиква и уредбата. Брех, това не беше човек! Отворих прозореца да го видя. Стоеше на оградата и ме гледаше с хипнотично втренчени петелски очи, които по своята твърда решителност напомняха на очите на Мел Гибсън, търсещи възмездие и мъст в "Смело сърце". Тръпки ме побиха! Това не беше човек, а...звяр! Затворих прозореца. Беше един такъв дребен- японски петел. Знаех ли му кокошия японски акъл- можеше да се хвърли като камикадзе срещу мен. Затова дръпнах пердето и започнах да го наблюдавам през един тесен процеп. Ама ме видя. Започна да върти глава наляво- надясно, следвайки посоката на моя таен поглед. Мистика! Как ме виждаше!? Как ме усещаше!? Направо нечовешка работа! Лееееко отворих прозореца и му хвърлих пълнозърнест хляб. Дет се вика- корупция! Обаче- не! Петелът не помръдна. Стоеше като изсечен от гранит на оградата. Даже погледът му стана още по- страшен, гранитен. Нечовешки! Ноооо...Точно, когато щях да капитулирам пред несломимата сила на Бушидо, ме осени гениално подла идея. Идея, която може да роди само един български ум. Пуснах на уредбата, ще ме простите- Азис "Сен Тропе"! И петелът онемя. Повече не пропя. Глас му се не чу. Убих и последната човещинка у него. Стоеше на оградата и гледаше кокоши тъпо. Вече не беше нито човек, нито животно- беше чалгар!

Молитва

Боже, прегърни ме с кървави ръце,
разкъсани от прободните рани,
за да си спомни моето сърце
за пироните забити в твоите длани...

Богатство и сиромашия

Един млад човек все се оплаквал от сиромашията.
- Защо хленчиш!?- попитал го един старец.
- Как да не хленча, та аз нямам никакво богатство!- отговорил момъкът.
- Твоите очи са цяло състояние. Каквото поискаш, ще ти дам за едно око!
Младежът се стъписал.
- За нищо на света не си давам окото!
- Хубаво, ами двете ръце?!- попитал старецът.
-Не, не, не си ги давам за цяла златна планина!
- Виждаш ли колко си богат!?- казал старецът- Не трябва да се оплакваш, защото здравето и младостта са най- важни...

Сашко, 04.04.2012 г.

Кокиче на пътя

Излизах за обяд, когато видях тази невероятна картина- фадромата беше
спряла така, че дясната й гума леко огъваше стеблото на току- що
поникнало на пътя кокиче. Изглеждаше така, сякаш именно крехкото
стебло на кокичето беше спряло хода на огромната машина. А истината
беше, че просто по една сляпа случайност шофьорът е спрял точно в
мига, преди да прегази цветето, изпречило се на пътя на фадромата.
Спрях и се огледах- шофьорът сигурно щеше да дойде чак след час,
обедната почивка току- що беше започнала. Но ако пък дойдеше по- рано
и подкара тежката машина!? Не знаех какво да направя- почувствах се
неловко. Можех да отмина- така де, за едно кокиче да си изпусна обяда.
Обаче- не, вече бях по някаккъв начин морално замесен. Сърце не ми
даваше да оставя това храбро кокиче да бъде премазано. От друга
страна- какво ли щяха да кажат момчетата от бригадата?! Каквито бяха
груби шегаджии, щяха да ме скъсат от подигравки- "Спасителят на
кокичета!"... Обаче не познах- те се трогнаха повече от мен, когато
видяха цветето. Може би, защото и на тях им се искаше този толкова
крехък, едва пробил коравата земя първи стрък, тази едва раззеленила
се надежда за пролет, да не бъде премазана по толкова нелеп начин,
след като беше оцеляла по чудо. Затова момчетата от бригадата се
разтичаха да търсят шофьора на фадромата. Той дойде, гледайки ни с
очи, в които се четеше изписаният с едър шрифт безмълвен въпрос "ВИЕ
НОРМАЛНИ ЛИ СТЕ!?" Обаче, като видя как стеблото на кокичето е огънато
под гумата на фадромата и само за някакви си микрони не е било
премазано, се хвана за главата. Спечелихме го за животоспасителната
кауза, но сега въпросът беше как машината ще даде назад. Дори само от
паленето на двигателя беше възможно гумата да резонира пулса на
вибрациите и да смачка крехкото стебло. Както каза бригадира-
"Работата е на кантар!" Нямаше друг начин, освен с бутане, но можеше
ли да се избута назад това "чудовище"!? Така че- шофьорът запретна
ръкави и се качи в кабината. Настана тишина, в която паленето на
фадромата отекна с ехо на строителната площадка. Притаихме дъх- гумите
трепереха, а заедно с тях и стеблото, но то сякаш от страх. Шофьорът
включи на задна и започна да отпуска съединителя. Беше фина игра на
търпение и нерви, защото изпуснеше ли се точния момент, машината щеше
да даде леко напред и тогава назад. Някой тихо наставляваше: "Дръж,
дръж, дръж..." И шофьорът удържа баланса. Усети, когато съединителят
пое, отпусна спирачката и даде пълен назад. Кокичето се изправи
невредимо и потрепна, като че се отърсваше от тежестта. Не бяхме
виждали по- красиво цвете. Чисто бяло като детска невинност, то грееше
на черния разкалян път и се поклащаше от поривите на вятъра, сякаш ни
махаше за поздрав.

Чудото на 8- ми март

Мария беше мъжко момиче. Толкова мъжко, че никой от бригадата не я
възприемаше за жена. Тя беше като всички нас- завършила строителен
техникум, с работни панталони, куртка и каска на главата. Дори да
имаше нещо женско в нея, нямаше как да се види, защото тя работеше
високо- високо над всички- на крана. Виждахме я само сутрин, преди да
се качи на крана и вечер, когато слизаше от него. Винаги беше с
нахлупена на главата каска- въобще не й се виждаше косата, все едно е
мъж. Но дали случайно, или не- точно на 8- ми март се случи чудо.
Преди да се качи на крана, Мария си свали каската, защото й се беше
разхлабила... Боже, каква коса! Огнено червена, буйно къдрава- тя
"избухна" пред очите ни като експлозия от багри. Стъписахме се! Мария
не забелязваше, че всички я гледаме с отворени от прехласване уста.
Вятърът започна да си играе като палаво дете с къдриците й. Един
самотен кичур коса очертаваше нежната линия на профила й, следвайки
като щрих на художник всяка извивка. Но всичко това стана за един
кратък миг, след което тя съвсем непринудено, по женски сви косата си
на кок и я скри под каската. Да беше паднала от крана нямаше толкова
да се шокираме, отколкото от това, което видяхме. А ние видяхме една
жена, която беше разцъфнала като пъпка на красива роза пред очите ни.
Не знаехме какво да направим- тя вече се качваше по стълбите на крана,
без да сме я поздравили за женския празник. Ама, че дръвници бяхме-
една жена да имаме в бригадата и едно цветенце да не й поднесем! Но
бригадирът беше от старата школа кавалери- измисли романтичен план, за
който и Шекспир нямаше да се сети. Купи букет рози и го постави на
бетонния панел, който подготвяхме за вдигане с крана. Дадохме знак на
Мария да вдига панела и той започна бавно да се приближава към
кабината й. В един момент кранът спря. Видяла розите, Мария се показа
от прозорчето на кабината усмихната. За да я накараме да си свали
каската и да видим отново косата й, всички свалихме каските и ги
размахахме отдолу за поздрав. Тя отговори на жеста ни със същия жест-
свали си каската, за да ни помаха с ръка и разпилени от вятъра
къдрици. Така чудото се повтори- чудото, наречено Жена!