Раннопубертетски истории

Какъв е тоя пубертет, какво е това чудо!?...
..."Омръзна ми живота!", простена Сашко с шекспиров драматизъм на гласа. А Невичка в знак на съгласие въздъхна дълбоко и тежко като парен локомотив, изкачил вакарелското върло: "Пфффффффф". На моите пубери им омръзна рано- рано живота. И то, защото ги накарах да си оправят сами леглата. Гледаха ме с очи на смазани от буржоазния гнет труженици, в чиито гърди се надига социално- класово осъзнаване и недоволство. Невичка не издържа и заяви със заучената от анимационен филм фраза: "Аз изчезвам!" Сашко, да не е луд сам да остане да бачка, изрази солидарност с активната гражданска позиция на сестра си: "Аз също!" "Ей, а леглата кой ще ги оправя!?", увисна ми гласът в празното пространство. Отидох в кухнята, следвайки самоотлъчилите се труженици. Те вече седяха на столовете и очакваха да им се сервира закуска. "Някой ще донесе ли хляб!?", попита Сашко с мъченическо изражение на гладуващо сомалийче. Невичка пак въздъхна дълбоко и тежко в знак на съгласие. "Сашко, знаеш къде е хляба!", позволих си да кажа. И...В следващия момент се превърнах в епицентър на цялото натрупало се социално напрежение в душите и стомасите на моите пубери. Как Сашко, смазан от глада и житейските неправди, щеше да стане и да измине безкрайно дългия път от три крачки до чантата с хляба!? "Как!?", питаше той безмълвно, само с очи, събрали в себе си страданието на раннохристиянски мъченик, очакващ да бъде разкъсан от гладни тигри на римска арена. Невичка не издържа и пак проплака: "Аз изчезвам!" Сашко, събра сетните си екзистенциални сили, за да последва сестра си: "Аз също!" Но точно тук и аз не издържах. Събрах цялата акустика на устната ми кухина, компресирах я в МР 3 формат и я изкарах навън с максимални децибели: "Аз същоооооооооооооооооо!"...
...Така всички изчезнахме. Кой от справедлив гняв. Кой пък от страх да не го застигне справедливия гняв. Остана само големият въпрос: Какъв е тоя пубертет, какво е това чудо!?...

"Детство мое, реално и вълшебно"

Отдавна не се бях спирал, за да погледам как някой багер копае на улицата. За последно това се случи, когато бях дете. Но тогава беше точно така, както се пееше в популярната детска песничка- "Детство мое, реално и вълшебно".Всичко беше хем реално, хем вълшебно- дори...багерите, копаещи на улицата. Беше време, в което нямаше Фейсбук, кабелна телевизия и турски сериали- затова пък имаше много строежи. Копаеха се канализации, фундаменти на къщи и огради...На всяка улица имаше багери. Жадни за зрелище, момчетата от махалата се събирахме около някой, копаещ на улицата багер, за да попиваме с разширени от възхита очи всяко едно движение на кофата. Бяхме малки и през очите ни всичко изглеждаше великански голямо- зъбите, кофата, рамото, веригите и противотежестите на багера. Машината изглеждаше могъща- така, сякаш пред нищо не може да се спре. Макар че много често работата спираше, тъй като багерът чупеше железните си зъби, дращейки по челото на някоя огромна, дълбоко вкопана в пръстта, скала.Тогава ставаше най- интересно...Багеристът отваряше вратичката на своята кабинка и слизаше долу в изкопа, за да огледа какво е положението. Така получавахме рядката възможност да надникнем макар и от разстояние в кабината на багера. Вътре имаше команден пулт с ръчки и светещи бутони, с които багеристът управляваше движенията на рамото и кофата. Интересна беше и смяната на счупените зъби. Багеристът запалваше цигара и през облак от синкав дим, псувайки скалата, сменяше зъбите с нови, след което се качваше и натискаше газта докрай. Двигателят ревеше като ранен звяр и кофата още по- хищно се вкопчваше в свирепата схватка със скалата. Ако стоманеното рамо на багера имаше човешки мускули, сигурно те щяха да се пръснат от напрежение под напора на мощната тяга, която идваше с грохот от двигателя. А, когато най- накрая скалата се помръдваше, всички вдигахме победно ръце с викове на варвари, които са победили Римската империя. Викахме толкова силно, че багеристът ни чуваше въпреки целият хаос от грохот и рев на машината. И ни намигваше с усмивка, от която чак сега, когато вече познавам жестовете на възрастните, разбирам, че този човек, макар и най- обикновен багерист, се е чувствал поне за миг герой. Герой в очите на едни деца...Докато сега- продължава да има багери и багеристи по улиците, но няма деца, които да ги гледат. Които да ги виждат. Защото вече има Фейсбук, кабелна телевизия и турски сериали. И децата гледат само измислени герои...

Нова заложническа криза

Често си мисля за заложническата криза в Сливен. Мисля си за това, че всеки един от нас можеше да бъде на мястото на заложниците, на ранения охранител и най- вече- на мястото на похитителя. Защото всеки малко или много е способен на това...Аз също. Макар че, колкото и да се опитвам да си се представя как ограбвам банка, не мога. Виж някоя софийска баничарница- да! Умирам за софийски банички! Омайният им аромат така ме подлудява, че някой ден ще си сложа черна маска на лицето и ще вляза, произвеждайки хаотични изстрели: "Това е обир! Давайте баничките!" Жениците ще замръзнат на място. Но аз няма да имам време за губене. "Бързо витите банички, тутманиците!" Една от жениците ще проплаче: "Ама тутманиците са още във фурната!" Но аз ще съм подготвен за случая с...щанга и чук. Ще разбия фурната подобно на банков трезор и ще крясна към баничарките: "Вадете тутманиците!" Те, завалийките, ще простенат: "Ама още са горещи!" Е, как да не ги застрелям!? А студени ли да са!? Това вече ще ме умопомрачи- ще започна да стрелям, докато не чуя звън на телефон. Ало!? Кой мислите ще ми звъни? Разбира се- "мъжът с приятния глас". Криминалният психолог- Тошко Тодоров. И така ще започне първата по рода си заложническа криза в баничарница. Която ще продължи поне месец, защото гладен няма да остана- банички колко щеш! А обществото и медиите ще ме героизират. Всички ще казват: "Ето докъде ни доведе кризата- момчето, гладно, от отчаяние е тръгнало баничарница да ограбва!" Във Фейсбук ще тръгне подписка в моя защита под надслов "Дайте му боза, вместо правосъдие!" И ще са прави хорицата- нали с нещо ще трябва да прокарвам всички тези банички! А с какво, освен с боза...Баничка с боза- оооо, така ще си откарам поне още един месец заложническа криза. И накрая, вече станал 100 кила от кризата, ще изляза с вдигнати ръце и ще се предам на баретите. Обаче в съда няма да кажа дори едно "Съжалявам!", защото кой може да съжалява, че си е хапнал класиката в жанра- БАНИЦА С БОЗА!...
...Та така- треперете баничари! Идвам!

Малка спретната къщурка

Никога не бях предполагал, че самотата е чувство, което може да бъде предизвикано от липсата на индивидуалност в сградите наоколо. Но именно чувство на самота изпитах, когато се озовах в един краен софийски квартал, в който надлъж и нашир се виждаха само блокове. Онези навъсено сиви жилищни блокове, които епохата на Социализма остави след себе си. Онези блокове, които бяха част от матрицата на тоталитарната система, унифицираща до пълно обезличаване човешката личност. Те бяха навсякъде, строени в редици като войници- еднакви, без лице и без душа. Само желязо и бетон! Вървях между тях и изпитвах почти физиологичното чувство на задушаване. Липсваше ми въздух и простор- многоетажните блокове бяха надвиснали като тежка закана, закривайки безбрежно синия цвят на небето. То се виждаше само на някакви дрипави късове, заплетени в стърчащите телевизионни антени по покривите на блоковете. Сивият цвят на бетона запълваше като фон картината на пейзажа, превръщайки го в потискащ сюрреалистичен сън. По терасите се развяваха с тих плясък простори с дрехи и чаршафи, което само подсилваше усещането за постапокалиптична самота. Калните междублокови пространства, в които паркираните коли изглеждаха сякаш са затънали в пълна безнадеждност, бяха още един щрих от сюрреализма на картината. Вятърът поклащаше с меланхолично скърцане една люлка на пуста детска площадка. А на стената на един от блоковете някой беше написал с черен спрей "КОЛАБИРА". Явно беше искал да рекламира близкото заведение, предлагащо кола и бира, но беше изпуснал съюза между двете думи, от което човек, държащ на граматиката, можеше наистина да КОЛАБИРА...От смях или от възмущение- по избор! Но на мен не ми беше нито до смях, нито до възмущение, още по- малко пък до кола или бира, защото се чувствах потискащо самотен сред тези безмълвни бетонни колоси..."Безмълвни"- сигурно звучи абсурдно. Но сградите наистина могат да говорят. Макар и без думи- само с индивидуалността на формите си. Както ми говореше малката къщичка, оцеляла в края на една уличка между блоковете. Тя се появи напълно неочаквано. Беше точно като онази от стихотворението на Ран Босилек- "Бяла, спретната къщурка, две липи отпред. Тука майчина милувка сетих най- напред..." Тази къщичка ми "говореше"- разказваше ми за хората, които са живели и умирали в нея, за техните големи надежди и отчаяния, за техните малки щастия и нещастия, за техните заминавания и завръщания у дома, за всичко. Разговори ме веднага- усмихна ми се с широко отворената си дворна врата, каза ми "Здравей!" с чуруликането на врабчетата под стряхата й, стопли ме с пушека, излизащ като тънък син конец през комина, изпрати ме с махащи за сбогом клони на липите в двора. И макар да минах само пътьом покрай нея, ми стана по- малко самотно. Защото тази къщичка беше дом. А у дома човек никога не е самотен!

5 причини да НЕ подариш цвете на 8- ми март

1- ва причина: Сивоикономическа

Купувайки букет цветя от улицата, без да получиш касова бележка за него, ще се превърнеш от обект в субект на сивата икономика, със статут на пряко съучастващ и инспириращо въздействащ фактор върху процеса на нейното функциониране!

2- ра причина: Геополитическа

Купувайки букет цветя от улицата, ще станеш морален последовател и проводник на една тоталитарна идеологическа традиция, третираща жената като строго субординиран на мъжа субект, заслужаващ внимание единствено на този ден, което в контекста на нестабилната геополитическа ситуация в Близкия и Далечен Изток, би възпрепятствало процесите на либерализиране на авторитарните режими там и би инспирирало ново повдигане на цените на петрола на международните пазари.

3- та причина: Екологическа

Купувайки букет цветя от улицата, ще станеш активен фактор, влияещ върху нарушаването на екологичното равновесие на планетата и разширяването на озоновите дупки, след като подстрекаваш унищожаването на екосистемата на цветята и производството на целофан в индустриални количества, при което се отделят вредни отпадъци, засягащи безвъзвратно целостта на останалите екосистеми!

4- та причина: Религиозно морално- етическа

Купувайки букет цветя от улицата, макар и косвено, но предумишлено, ще съучастваш в посегателството върху живота не просто на цвете, а на Божие творение, което ще бъде форма на груба намеса във висшата морално- етическа промисъл на Твореца!

5- та причина: Естетическа

Купувайки букет цветя от улицата, макар и косвено, но предумишлено, ще съучастваш в осакатяването на Естетиката не само като форма, но и като реално съдържание...

...п.п. Егати и кризата! За нек'ви си 5 лева букет какви причини измислих...Ама, кво да се прави- 5 лева са си 2 литра бензин! А колата не върви на цветя, жената също, така че...Откъдето и да го помисли човек- сивоикономически, геополитически, екологически, религиозно морално- етически и естетически, 5 лева са си 5 лева! Цял Апокалипсис! А защо да е така, като може всичко да мине и с едно най- обикновено "Обичам те, мила!" Така де- 5 лева сте готови да дадете и да съсипете цялата икономика, геополитика, екология, религия и естетика, а едно "Обичам те, мила!" ви се свиди! Я се стегнете!

Родителска среща

"Ходи, та да види Госпожата, че и нашто дете си има баща!", постоянно повтаряше с язвителен тон жената на Кирчо Шпакловката. И за финал на агитационната си реч неизменно добавяше върха на макаренковското назидание: "Знаеш ли какви бащи има- родителска среща не пропускат!?" След такова Цунами от женска словоохотливост, на Кирчо не му оставаше друг житейски избор, освен един- да не пропусне предстоящата родителска среща на сина си...Така, половин час преди уречения час на срещата, Кирчо пристъпи прага на училището. Макар че, ако зависеше от него, не половин, ами цял час преди срещата щеше да отиде, само и само за да избяга от периметъра на тази словестна артилерийска подготовка- "Облечи си новия панталон!", "Когато Госпожата говори, ти да мълчиш!", "Когато Госпожата мълчи, ти да слушаш!"...Чак, когато влезе в училището и затвори входната му врата зад гърба си, Кирчо почувства, че е избягал от постоянните критични забележки на жена си и вече е на сигурно място. Беше зад стените на..."Бастилията". Така наричаха училището, в което учеше синът му. Досега Кирчо нямаше никакви предположения защо едно училище може да бъде наричано по този начин, сякаш е крепост. Но сега разбираше. Нали беше строител- шпакловчик, веднага огледа с очите си на професионалист сградата. Това беше крепостно масивна сграда, която издигаше с богатирско достолепие своята четириетажна снага. Пред входа имаше три тежко стъпили, сериозни като стражи, колони, които изглеждаха така, сякаш и земята да се разцепи под тях, няма да се поклатят. Вътре училището също внушаваше непоклатима монументалност- със солидни, мускулно напрегнати, носещи колони във фоайето, със склупторно изваяни сводове, с пъстри мозаечни подове, със стълбища от шлифован камък и тежко надвиснали тавани с релефни геометрични мотиви...Като шпакловчик, Кирчо беше свикнал да пипа изкуствени, биещи на кухо стени, направени от олекотени плоскости. Беше свикнал на бързо, лесно монтажно, "пластмасово" строителство, при което материалите са чиста химия, без нищо естествено. Докато в тази училищна сграда всичко беше много истинско, натурално- камъкът си беше камък, бетонът- бетон, тухлата- тухла. Да ти е кеф да я гледаш и пипаш. Защото всяка форма пълнеше очите и ръцете. Кирчо плъзна благоговейно треперещи ръце по стените- шпакловката галеше пръстите му като нежна кожа на девица. Майсторът, който я е направил, беше имал спокойно отмерени, ваещи движения на шпаклата. Работата му беше мераклийски изпипана, сякаш с ръка непипана. Като че не стени на училище, а на катедрала беше шпакловал...
...Гледайки как Кирчо гали стените, Госпожата се усмихна разбиращо и гласът й отекна със самотно ехо в коридора: "Строена е през 1952 година...От баща ми!" Кирчо беше изненадан в гръб- не очакваше, че и Госпожата ще подрани за срещата. Но виждайки как и тя докосва със същият благоговеен трепет стените, разбираше защо беше дошла преди всички. Защото имаше среща! Една толкова съкровена родителска среща...с баща й. Кирчо се опита нещо да каже, но думите бяха излишни. А пък си и спомни предварителния инструктаж на жена си- "Когато Госпожата говори, ти да мълчиш!", "Когато Госпожата мълчи, ти да слушаш!"...

Женски времена

Това се случило по време на войните. Били мъжки времена. Мъжки, мъжки, ама и женски! Защото докато мъжете се сражавали по фронтовете, жените били всичко у дома- те бащи, те майки...Те и строители. Като баба Дона...
Баба Дона на младини била яка българка- с едър кокал, снажна и неудържима. Хала! Тя да била отишла на фронта, щяла да спечели войната, ама- на! Нали била жена, нямало как да й дадат пушка, та си останала у дома. Обаче и там било фронт- борба за оцеляване със сиромашията. А сиромашия до шия! Баба Дона- три деца ли да гледа, ниви ли да копае, ливади ли да коси, стока ли да храни!? Кое по- напред да подхване, се чудела- та затова, за да не се бави в чудене, всичко наведнъж подхващала. С едната ръка най- малкото дете държала, с другата- копаела, косяла, хранела стоката. Ама пуста стока нямала изхранване- прасето все гладно било. Когато нямало какво да яде, освирепяло, то заяждало дъските на кочината. Те били стари, изгнили- хрускало ги като солети. Днеска дъска, утре дъска- половината кочина отишла в небитието. Да духнело малко ветрец и кочината щяла да падне- държала се вече само на магия. Баба Дона улисана в работа, не виждала, че липсва половината жилищен сграден фонд на прасето. Добре, че злобната й свекърва, която все си търсела повод за заяждане с нея, веднъж с язвителна ирония подхвърлила: "Бре, па яшно прасе си имаме- днеска кочината, утре нас ше заръфа!" Погледнала баба Дона кочината- ужас! Все едно била ударена от пряко попадение на оръдеен снаряд- огромна дупка зеела назъбено черна. Отвътре се виждала муцуната на прасето, което цвилело гладно. Стъписала се баба Дона. Зима идела- с тази разбита кочина, прасето щяло да изстине, да заболее и да умре. Това означавало- глад! Никакво месо, сланина, мас и лой нямало да изкарат от него. Все насъщни неща! А прасето имало още да расте, още да се гледа, месо да трупа през зимата до Коледа. Затова баба Дона повече не го мислила, а запретнала ръкави. Действала със замах. Набрала дълги лескови клони и ги разцепила със секирата на половинки.Сплела ги на гъста плетка под формата на четири стени на квадрат, със забити колове по ъглите в земята. После изкопала глина от полето, замесила я с малко вода, плява и сол за спойка. Пък като замазала- измазала за норматив четирите плета! Така мажела, че хвърчели парчета глина на всички страни- свекървата се скрила, като че имало въздушна атака. Цялата в кал и плява- накрая баба Дона съградила от нищото нова кочина за чудо и приказ. С дебели и здрави стени, които не прасе, ами и пряко попадение от оръдеен снаряд не можело да пробие. Оставало само четирикракият новодомец да се нанесе в своя напълно възстановен жилищен сграден фонд. Макар и с голямо неудовлетворение от материала на стените, който вече не ставал за ядене, той се нанесъл и повече не посмял да роптае. И къде ще смее- били мъжки времена. Мъжки, мъжки, ама и женски!