сряда, 6 април 2011 г.

Малка спретната къщурка

Никога не бях предполагал, че самотата е чувство, което може да бъде предизвикано от липсата на индивидуалност в сградите наоколо. Но именно чувство на самота изпитах, когато се озовах в един краен софийски квартал, в който надлъж и нашир се виждаха само блокове. Онези навъсено сиви жилищни блокове, които епохата на Социализма остави след себе си. Онези блокове, които бяха част от матрицата на тоталитарната система, унифицираща до пълно обезличаване човешката личност. Те бяха навсякъде, строени в редици като войници- еднакви, без лице и без душа. Само желязо и бетон! Вървях между тях и изпитвах почти физиологичното чувство на задушаване. Липсваше ми въздух и простор- многоетажните блокове бяха надвиснали като тежка закана, закривайки безбрежно синия цвят на небето. То се виждаше само на някакви дрипави късове, заплетени в стърчащите телевизионни антени по покривите на блоковете. Сивият цвят на бетона запълваше като фон картината на пейзажа, превръщайки го в потискащ сюрреалистичен сън. По терасите се развяваха с тих плясък простори с дрехи и чаршафи, което само подсилваше усещането за постапокалиптична самота. Калните междублокови пространства, в които паркираните коли изглеждаха сякаш са затънали в пълна безнадеждност, бяха още един щрих от сюрреализма на картината. Вятърът поклащаше с меланхолично скърцане една люлка на пуста детска площадка. А на стената на един от блоковете някой беше написал с черен спрей "КОЛАБИРА". Явно беше искал да рекламира близкото заведение, предлагащо кола и бира, но беше изпуснал съюза между двете думи, от което човек, държащ на граматиката, можеше наистина да КОЛАБИРА...От смях или от възмущение- по избор! Но на мен не ми беше нито до смях, нито до възмущение, още по- малко пък до кола или бира, защото се чувствах потискащо самотен сред тези безмълвни бетонни колоси..."Безмълвни"- сигурно звучи абсурдно. Но сградите наистина могат да говорят. Макар и без думи- само с индивидуалността на формите си. Както ми говореше малката къщичка, оцеляла в края на една уличка между блоковете. Тя се появи напълно неочаквано. Беше точно като онази от стихотворението на Ран Босилек- "Бяла, спретната къщурка, две липи отпред. Тука майчина милувка сетих най- напред..." Тази къщичка ми "говореше"- разказваше ми за хората, които са живели и умирали в нея, за техните големи надежди и отчаяния, за техните малки щастия и нещастия, за техните заминавания и завръщания у дома, за всичко. Разговори ме веднага- усмихна ми се с широко отворената си дворна врата, каза ми "Здравей!" с чуруликането на врабчетата под стряхата й, стопли ме с пушека, излизащ като тънък син конец през комина, изпрати ме с махащи за сбогом клони на липите в двора. И макар да минах само пътьом покрай нея, ми стана по- малко самотно. Защото тази къщичка беше дом. А у дома човек никога не е самотен!

Няма коментари:

Публикуване на коментар