сряда, 4 февруари 2015 г.

Дневникът на една българска пътна дупка



Ден първи:


В началото бях просто една пукнатина в асфалта и на никой не му пукаше за мен. Докато не спуках една гума! Първата ми спукана гума беше велосипедна – едно дете ме уцели, докато караше, и отрева за вкъщи, бутайки колелото си. Беше толкова малко и сладко, а вече трябваше да научи първия си голям и горчив урок за българската пътна действителност – „Не внимаваш ли с пукнатините, спукана ти е работата!”...


Ден втори:


Днес спуках първата си автомобилна гума в живота! Някаква жена караше колата си, говорейки по телефона, не ме видя и налетя право в мен. Слезе от колата и започна да ме оглежда с уста, по- широко разтворена и голяма от моите размери. След като ме разгледа, спомена Господ и някаква стара майка, но нито един от двамата не й помогна. Тази жена разбра една от големите теологични истини за родната пътна действителност – „Бог прощава, българските пътните дупки – не!”


Ден трети:


Разбрах, че съм станала сериозна дупка, когато счупих амортисьора на един ТИР, минал през мен. Шофьорът на ТИР- а беше турчин и като видя каква беля е станала, се хвана за главата и призова Аллах! Но и Аллах не се отзова - той още от хайдушки времена не смее много да стъпва по българските пътища, та камо ли сега, когато по тях е пълно с всякакви хайдути и катаджии. Този клет мюсюлманин разбра, че на света има и по- коварни терористи от техните ислямски джихадисти – българските дупки!


Ден четвърти:


Вече съм не просто пътна дупка, а яма – в мен падна човек! То пък един човек – катаджия! Засили се да спре една кола, стъпи накриво и хоп – право в мен. Така този катаджия разбра, че по българските пътища не падат само пари, но и хора...


Ден пети:


Загазих! Дойдоха хора от Пътното и ми очертаха ръбовете за запълване с асфалт. Така се изплаших и разтреперах, че водата, насъбрала се от дъждовете в басейна ми, стана на вълни със сила 8 бала, които отнесоха цялото крайбрежие на мравките, живеещи в съседство с мен. Но скоро разбрах едно – много по- вероятно е да дочакам Второто пришествие на Христос, отколкото повторното идване на хората от Пътното. Така – едно, че оцелях, но и от силното вълнение на водата в мен се разрастнах до размерите на средноголям лунен кратер, през който само извънземни или българи могат да преминат.


Ден шести:


Станах знаменитост – толкова съм голяма, че дори и Бойко Борисов ме забеляза и показа на цяла България в един телевизионен репортаж, коментирайки: „На мястото на тази дупка ще построим магистрала!” Да беше казал, че ще построи метростанция, повече щяха да му повярват хората!


Ден седми:


Тези от Пътното дойдоха, но вместо с асфалт, ме запълниха на първо време с пясък. Така станах не просто дупка, а кална дупка. И номерата, които погаждах на шофьорите по пътя, станаха не просто номера, а кални номера – в преносен и буквален смисъл. И странно – тези от Пътното се чувстваха с чиста съвест, че са ме запълнили с мръсна кал!


Ден осми:


Плаша се от себе си – вече ме изследват...геолози!


Ден девети:


...И археолози!


Ден десети:


Боже, започнаха да идват и спелеолози, но не и асфалтаджии!


Ден последен:


Това е краят! Трябваше да предизвикам автомобилна катастрофа, за да се сетят за мен. Трябваше да се превърна не в дупка, а в гроб, за да ме запълнят най- накрая с асфалт. Но и целият асфалт на света не може да запълни душевната празнина, зейнала след смъртта на загиналите в катастрофата. Целият асфалт на света не може да запълни дупката на страха, които оставих след себе си в шофьорите след дългите години, през които те избягваха да ме срещнат по пътя си. Целият асфалт на света не може да запълни бездната на вината, която някой трябва рано или късно да понесе за мен!     

Няма коментари:

Публикуване на коментар