вторник, 18 септември 2012 г.

Училищен звънец

Беше 14- ти септември. Бригадирът обикаляше заедно с директорката на
училището, за да огледа дали всичко е свършено и готово за откриването
на новата учебна година. Училището беше шпакловано, боядисано отвътре
и отвън- белият му цвят грееше като усмивка на дете, което се радва на
новите си дрехи. И това наистина бяха един вид "нови дрехи" за старото
селско училище. Спомням си го как изглеждаше преди ремонта- овехтяло,
унило, някак навъсено, сякаш е стар човек, уморен от живота. Но
ремонтът, който нашата бригада му направи, го преобрази- върна му
живота, радостта и светлината. Шпакловката прикри белезите на
старостта, заглади грапавините, нанесени от дъждовете и ветровете,
новата боя придаде свежо излъчване на стените с чистотата на белия си
цвят. Дървената дограма на прозорците беше полирана с шлайф и
боядисана с бяла автобоя, която имаше такъв блестящ емайл, че
прозорците изглеждахa сякаш са с PVC. Цялото училище беше като ново,
готово да посрещне своите ученици. Но имаше един важен детайл, на
който никой от бригадата не беше обърнал внимание при ремонта-
училищният звънец! Той си беше останал такъв, какъвто е-  стар, с
кафяви петна от ръжда и дървена дръжка, леко кривнала на една страна,
на която съвсем малко й трябваше, за да се откачи. От ръждата звукът
на звънеца беше глух и немощен, без звън и ехо. Директорката се
притесни. Как щеше да бие първия училищен звънец? Какво щяха да чуят
най- малките- първолаците, които за първи път ще прекрачат прага на
училището? Та нали този първи звънец, който щяха да чуят, се помни за
цял живот! Та нали ехото и трепетът от този радостен звън остава
докрай в душите на всички! Бяхме изпипали всички детайли по ремонта,
но бяхме пропуснали най- важният- душата на училището. Затова трескаво
се разтичахме, сякаш бяхме лекари в "Спешно отделение", които спасяват
живота на човек. И в известен смисъл точно това правехме- спасявахме
един красив символ, който беше важен, колкото животът на човек.
Изшкурихме метала на звънеца, езика му, закрепихме дървената дръжката,
китосахме я, лакирахме я. Сега 15- ти септември можеше да дойде,
звънецът вече биеше с трепетно ехо и звън, който се чуваше толкова
близо и далече- в душите ни.

1 коментар:

  1. Поздравления за добре написаната статия. Определено имаш талант и се радвам че споделяш с нас. Хареса ми този откъс където...." Той си беше останал такъв, какъвто е- стар, с
    кафяви петна от ръжда и дървена дръжка, леко кривнала на една страна, на която съвсем малко й трябваше, за да се откачи. От ръждата звукът
    на звънеца беше глух и немощен, без звън и ехо. Директорката сепритесни. Как щеше да бие първия училищен звънец..." така е това е една от най-важните части ри първият учебен ден, да се чуе звънецът как бие за начало и за край.

    ОтговорИзтриване