събота, 11 август 2012 г.

Строителен дневник


Разглеждам си строителния дневник. Страниците му са изцапани с пръски
вар, кал и цимент, омачкани, написани с нечетлив почерк. Чета и
преживявам отново всичко, което доброволно реших да отида и да видя на
място. Можех да си остана на чисто и прохладно в офиса на редакцията,
но щях ли да разбера истински хората, за които пиша!?...

...Ден първи:

"Днес бригадирът ме представи на момчетата. Всички ме гледат със
смесица от скептицизъм и насмешка в очите- за тях аз съм просто една
писарушка с ръце, които никога не са хващали кирка и лопата. Докато
бригадирът се опитва да им обясни, че съм дошъл да опиша тяхното
ежедневие за столичен вестник, всички гледат втренчено в ръцете ми, по
които няма нито един мазол. Срамувам се от ръцете си!"

Ден втори:

"Цял ден вали дъжд, но работата не спира. Влагата се просмуква не
просто през дрехите, но дори и през кожата ми. За първи разбирам, че
изразът "мокър до кости" може да има колкото метафоричен, толкова и до
болка буквален смисъл."

Ден трети:

"Продължава да вали. Един "Камаз", натоварен с тухли, затъна почти до
борда си в дълбоката и лепкава кал. Започна неистова борба за
измъкване от безизходицата. Боже, а преди си мислех, че само Шекспир
може да сътвори драма с такъв епичен размах. Шофьорът върти кормилото
с напрегнато до скъсване усилие на ръцете и очите си, двигателят реве
като смъртно ранен звяр, гумите се превъртат с остро свистене на
празен ход. Има нещо толкова Зисифовски непримиримо и в същото време
обречено в тази борба. Всички се спускат да бутат. За миг бригадирът
поглежда и към мен. Очите ни се срещат като на филм- в близък план.
Това е моментът, в който трябва да реша дали ще отида истински и
докрай до душите на тези хора. Затова не се замислям- хвърлям се в
калта, за да бутам заедно с тях."

Краят на ден трети:

"Питам се дали досега съм познавал толкова непринудена радост!? Радост
като тази, която изпитах заедно с тези непознати мъже, след като
избутахме "Камаза" от калта. Бяхме целите в кал, но се чувствахме
пречистени от тази толкова човешка победа!"

Ден четвърти:

"Най- накрая слънцето изгря. Лежим на почивката в кофата на фадромата,
сякаш сме се отпуснали в шезлонг. Жоро фадромиста даже леко повдига
кофата, та краката ни да увиснат блажено във въздуха. Някой запалва
лежешком цигара, изкарва бавно дим от устата си и уханието на тютюн се
разнася над всички като нежен воал. Някъде в далечния край на
площадката се чува тънкото жужене на бормашина, което очертава като с
фин щрих тишината на този мимолетен миг. Няма такова удоволствие!"

Ден пети:

"Слънцето цял ден напича- превърна строителната площадка в адска пещ!
Потта се лее от мен на едри капки, които се откъсват от челото ми,
плъзват се по козирката на каската и оттам падат на земята с глухо
тупване, вдигайки прах. Гледката е почти сюрреалистична! Но дори и
багерът изглежда целият "изпотен" от масло, докато се напряга да копае
под палещите лъчи на слънцето. Увили сме куртките си на главите
подобно на бедуини в пустинята и още по- подобно на тях бленуваме за
капка дъжд! Само за една капка, която да се откъсне от безоблачното
равнодушие на небето, за да падне върху пустинно напуканите ни от
неистова жажда устни..."

Ден шести:

"Започва леко, лирично ефирно да ръми дъжд. Свалям си каската и
оставям дъждът да ме вали. За първи път не изпитвам нужда да ползвам
чадър. Не искам нищо да ме отдели от нещата, такива, каквито са в
природата...Но в този момент близо до мен пада парче от тухла, което
за малко да ме отдели за дълго от нещата, такива, каквито са в
природата. "

Ден седми:

"На ръцете ми излизат мазоли, след като копая през целия ден канали за
окабеляването на строящата се сграда. Вече никой не гледа в ръцете ми,
а...разчита на тях. Аз съм вече част от тези хора. И не защото нося
работна куртка с надписа на тяхната фирма, не защото нося каска на
главата си като всички тях, а защото...нося мазоли на ръцете си.
Истински мазоли на строител. Звучи почти библейски, но при строителите
е така- по мазолите ще ги познаеш. Както и те теб!"

Краят на ден седми:

"Краят е на по чаша бира в кварталното заведение. Без много думи,
защото всички сме уморени от думи, а и не вярваме в тях, си казваме
само с жест на ръката едно мъжко "Наздраве!" и отпиваме. Отпиваме на
големи жадни глътки кратката ни мимолетна свобода между два работни
дни. Отпиваме на големи глътки и нашето искрено, почти безсловестно
"бойно" другарство, закалено в дъжд, кал и пек!... Утре си отивам от
бригадата, но тя няма да си отиде от мен. Истинските неща остават
докрай!"

Няма коментари:

Публикуване на коментар