сряда, 13 декември 2017 г.

Няма кой с надежда по жицата да крачи

Безкрайни са телеграфните жици
подобно безкрайната надежда,
че има нейде още бели птици,
от които и слепец проглежда.



Безкрайни са полята с детелини
подобно безкрайната надежда,
че ще откриеш, търсейки години,
щастие с четирилистна одежда.



Но вярата се скъса като тънка прежда,
отлетя далече, сякаш прелетна птица,
увехна последната детелина с надежда,
опустя последната лястовича жица.



Защото вместо лястовица, гарван грачи,
защото вместо детелина, бурен избуява
и няма кой с надежда по жицата да крачи
и няма кой замечтано листа да изброява..

неделя, 10 декември 2017 г.

На Ники



Лятото отдавна свърши,
а едно птиче не отлетя на юг,
зла буря крилете му прекърши
и то завинаги остана тук.


Но и без криле дори,
останало без сини небеса,
то вярваше в светлите зори
и в бели лястовичи чудеса.


Вярваше, че ще бъде синьо лято,
че ще полети с криле на птица,
че не си е отишло последното ято
и надеждата е там, на някоя жица.


И макар бурята да го отнесе
и да падна, преди да е летяло,
птичето надежда ни донесе,
защото беше снежно бяло...

петък, 1 декември 2017 г.

Старото кино

На тези дървени и счупени седалки,
в този стар, забравен киносалон,
когато бяхме толкова невинни, малки,
намирахме в киното мечтан подслон.



Чоплехме фъстъци и солени семки,
прехласнати в квадрата на екрана,
по лицата ни с трептящи светлосенки
отразяваше се кинолентата надрана.



Слушахме как на салона в мрака,
сред тишината на кадрите начални,
кинолентата започваше да трака,
със звуци, красиво печални.



След това музиката се разливаше
и се пренасяхме в далечен свят,
реалност и илюзия се сливаше
на Чаплин в черно - белия цвят.



Понякога лентата се скъсваше
и филмът спираше за миг,
тогава салонът се пръсваше
от радостта на детския вик.



А когато филмът приключваше
и угасваше прожекционния плам,
сякаш нещо тъжно се случваше
и всеки оставаше в киното сам.



Защото разбираше, че се връща,
че реалността го зове обратно,
че киното е като родна къща,
която ще напусне безвъзвратно.

понеделник, 27 ноември 2017 г.

Морален урок

"Заповядайте, книги само за лев!",
подканваше хората дребна старица,
заглушена на града от моторния рев,
с надежда в очите, подобно искрица.



"Заповядайте, имам Ботев и Вазов!",
дори и тяхната поезия лев струваше,
но сред хорския шум и пушека газов,
никой не виждаше, нито я чуваше.



"Заповядайте, ако от стихове имате нужда!",
почти умоляваше минувачите забързани,
но тълпата за поезията оставаше чужда,
хванали телефоните, сякаш завързани.



"Заповядайте, от цената ще отбия!",
с треперещ глас старицата извика,
слушах я и идваше ми да се скрия,
като видях корицата на Ботев с лика.



Не издържах на погледа строг,
с който Ботев в мен се взираше,
но получих тежък морален урок,
от който съвестта ми се раздираше...

сряда, 15 ноември 2017 г.

Старата гара

На старата гара влакът не спира,
пероните са тъжно глухи,
семафорът свети, но бавно умира,
вагоните без хора са кухи...



На старата гара никой не се прибира,
чакалнята е пълна с празни седалки,
чукчето на кантонера тишината раздира
с ехо от спомени, когато бяхме малки.



Когато пищеше локомотивната свирка,
когато посрещачи го очакваха с надежда,
когато гарата беше онази мила спирка,
на която любовта през прозореца се навежда...



За да целуне всеки, който търпеливо я чака,
за да дочака всеки далечно завръщане
и дори влакът да спре завинаги да трака,
да усеща топлината на близко прегръщане.

Диалог между кибритената клечка и свещта

Кибритената клечка със свещта започна диалог,
обърна се към нея с глас суров и строг:
"Навън се смрачава, денят намаля,
дошла съм, за да те запаля!
Готова ли си, макар да изгориш,
за хората светлина да сътвориш!?"
Усетила, че наближава сетния й час,
свещта отговори с треперещ глас:
"Съжалявам, не съм готова да горя с плам,
не желая живота си за хората да дам,
нима такава саможертва си струва,
толкова ли скъпо светлината се купува?!"
Кибритената клечка се разпали, гневно лумна,
доближи се опасно до свещта благоразумна...
"Да, струва си да гориш, да страдаш,
в огнени мъки да ставаш, да падаш,
струва си да бъдеш до болка изпепелена,
но със светлина на всички споделена,
струва си да прогонваш тъмнината и мрака,
да носиш светлината, която всеки чака...
Иначе ще останеш непотребна вещ,
ще живееш вечно, но няма да си свещ,
няма да светиш, да гориш с пламък,
ще останеш студена като камък...
За какво тогава Бог те е създал,
ако на човек от огъня не си му дал!?
Колко свещи срещнах с фитили заспали,
всеки отказа за другите да се запали!"...
Свещта погледна своя фитил,
треперещ, страхливо се свил,
за миг видя живота си на лента
и това отпуши на куража бента...
Взе от огъня на клечката кибрит,
за да покаже лика си преоткрит,
за да докаже, че и да я боли дори,
има смисъл да живее, докато гори!

сряда, 8 ноември 2017 г.

Копнея за онова отминало бабино време

Копнея за онова отминало бабино време,
с котарака, който пред огнището дреме,
с топлия дъх на хляба изпечен,
с дядо в ямурлук облечен,
с тихото пращене на огъня зиме,
с кравите, които баба зове по име,
със сушения пипер, окачен на връзка,
с приказния шепот на дъжда, когато пръска,
с напевното блеене на овцете в обора,
със сладката, омайна вечерна умора,
с бабините песни, навяващи спомен далечен,
със залците хляб, попарени в каймака млечен,
с кукуригането сутрин на петела,
с чорапите, които баба е оплела,
със звучното грухтене на прасето,
с бъчвите вино, отлежаващи в мазето...
...Ех, отминали златни дни,
потънали в забрава и в руини,
как ми се иска отново да се върнете,
с вашата любов да ни прегърнете,
за да се стоплят душите ни бездомни
и всеки за човешкото в човека да си спомни!

сряда, 25 октомври 2017 г.

Когато дъждът разказваше приказки за сън



Дъждът почуква по стъклата с шепот тих,
сякаш свири с нежни пръсти по клавир,
по олуците се стичат капки от небесен стих
и разливат в душите дълго чакан мир.



Дъждът почуква плахо като неканен гост,
като тракане по релсите на нощен влак
и неусетно ни повежда по забравен мост,
който ни завръща в детските години пак.



Когато от небето валеше ведра младост,
когато дъждът разказваше приказки за сън,
когато и в порой не гаснеше пламъчето радост
и дори в дъждовни дни, оставахме навън...

понеделник, 23 октомври 2017 г.

Когато всички бели лястовици отлетят далече



Когато всички бели лястовици отлетят далече
и на тяхно място дойдат само черни птици,
ще има ли на какво да се надяваш вече,
ще търсиш ли мечтата по опразнените жици?!



Когато всички четирилистни детелини ги откъснат
и на тяхно място пораснат само с три листа,
дали ще могат копнежите ти да възкръснат,
за да откриеш щастието на най- неочаквани места?!



Когато чудесата на живота станат лесни
и се превърнат в скучна даденост,
ще цениш ли красотата на всички птичи песни,
изпети с обич и отдаденост?!



Когато ангелите станат очевидни
и можеш лесно да ги разпознаваш,
ще разбереш ли, че те са хората ти свидни
и си пропуснал любов да им раздаваш?!

Родителят


Родителят е на най- отговорния пост
и на най- тежката позиция,
да гради между поколенията мост,
изправен срещу вечната им опозиция.

Родителят има най- изкусния занаят
и е с най- сложната професия -
да се бори с детския инат
и да лекува нелечимата агресия.

Родителят е по- разпънат дори от Исус
и по- отричан от месия,
ежедневно опитва разочарованието на вкус
и носи кръста на своята орисия.

Родителят, макар в отбора на губещите
и виновен до доказване на обратното,
до край остава сред любещите,
но го ценим, когато дойде безвъзвратното...

сряда, 18 октомври 2017 г.

Чудесата на Господ не са свършили

Когато всички надежди се прекършиха
и всички бели лястовици отлетяха.
Когато всички чудеса се свършиха
и всички молещи се устни онемяха.



Когато всички молитви се върнаха обратно,
без да са изпросили последна надежда.
Когато минутите изтичат безвъзвратно
и Смъртта наближава с черна одежда.



Когато нощта е най- страшно непрогледна
и изгревът до болка се бави...
...Тогава остава надеждата последна,
че Господ чудо ще направи.



Не защото на някого е длъжен,
не защото е видял силна вяра,
а защото по бащински е тъжен
и обича децата си без мяра.



Защото, както за Лазар някога е плакал,
така и днес, за всяко дете в нужда,
само да види досега е чакал
как истинската вяра се пробужда.



Затова вярвам,
че макар надеждите ни да са се прекършили,
че макар вярата ни да е на кръстопът,
чудесата на Бог още не са се свършили

и Той ще изцели умиращата плът!

Съветите на баба

Синко, по- добре да ти текат очите от белене на лук,
отколкото от часовете, прекарани във Фейсбук.

Синко, по- добре грозна мома, но истински по теб да се заплесва,
отколкото първа красавица, но само виртуално да те харесва.

Синко, по- добре да си свободен, макар и мокър заради дъжда, който пръска,
отколкото затворен, макар и сух заради бързата Интернет връзка.

Синко, по- добре животът ти да се измерва с броя на всеки изживян миг,
отколкото на мишката с анонимния бездушен клик.

Синко, по- добре е да се караш с някого, но реално,
отколкото да си в мир с всички, но виртуално.

Синко, по- добре от всяко отхвърляне да те боли,
отколкото "дъжд" от лайкове на стената ти да вали.

Синко, по- добре е с твои думи да докосваш,
отколкото чужди статуси да постваш.

Синко, по- добре е да си покажеш чувствата на живо,
отколкото да се криеш зад състояние фалшиво...

...Синко, ако наистина се интересуваш от моето състояние,
ще разбереш, че Интернет разделя хората на разстояние!

С обич: Баба ти Мая, която е в... съседната стая

вторник, 17 октомври 2017 г.

Патриот съм

Патриот съм, по гърдите се бия,
а ракията без бандерол я пия.

Патриот съм, главата пъча,
а от данъчните бягам по тъча.

Патриот съм, химна пея,
а да стачкувам срещу властта не смея.

Патриот съм, знамето вея,
а на изборите безучастно блея.

Патриот съм, от политика разбирам,
а живот в чужбина избирам.

Патриот съм, Левски ми е на портрет,
а изхвърлям на улицата смет.

Патриот съм, традициите почитам,
а чуждите стоки предпочитам.

Патриот съм, гордея се с Аспаруховия меч,
а пиша с латинска реч.

Патриот съм, Ботев цитирам,
а на пътя като джигит шофирам.

Патриот съм, затова България е на такова дередже,
та българките ще слагат вече фередже...

Писмо до хан Аспарух

Привет, хане, син на Кубрат,
делят ни 1300 години,
пиша ти, сякаш си ми брат,
нали сме кръвни роднини!

Отговори ми, мой първи хане,
прати ми от историята вест,
как човек чужбина да не хване
и да не остане в далечния уест!?

Кажи ми, ако отнякъде ме чуваш,
кажи ми с ясна българска реч,
защо е трябвало Дунав да преплуваш,
защо си си хабил острия меч?!

Знаеш ли какво стана за 1300 години,
знаеш ли какво стана със завета на Кубрат!?
Разпиляха се в чужбина всички ни роднини,
не остана никой отвъд Дунава, брат!

Защо не хвана и ти за Европа,
къде гледа, да не си бил сляп?!
Та днес българина да не тропа
по вратите на европейците за хляб!

Защо са ти трябвали тези оногундури,
а не си създал държава с англо - саксите,
та днес българите да не сме чукундури
и да не плащаме на Европа таксите!?

Да беше основал другаде Плиска,
малко по- близо до Берлин и Париж,
българинът нямаше толкова да иска
да работи за германец риж.

Ех, хане, каква я мислеше,
каква стана
държава на оживено кръстовище създаде,
та не римска, ромска провинция остана
и армията ни без бой се даде!

петък, 13 октомври 2017 г.

Ако Господ беше в България роден

Ако Господ беше в България роден,
щеше да бъде за луд набеден.
Нямаше да ходи по вода и метър,
щяха да Го вкарат в „4- ти километър“.
Щеше да потъне в забвение,
с диагноза: "душевно раздвоение"!
Нямаше да Му разрешат болни да лекува,
щом не си плащат, колкото им струва.
Нямаше да изцелява всеки сакат,
защото ще го спрат от КАТ.
Та как така без пари ще изцелява,
без Здравната каса да признава!?
Нямаше да възкресява, бурите да спира,
Кварталният в районното ще го прибира,
защото нарушава обществения ред,
като кани тълпи от хора на обед.
Нямаше да Го предаде Юда за 30 жълтици,
а всеки един от нашите продажни политици.
Нямаше да Му носи никой до Голгота кръста,
всички ще гледат, без да си помръднат пръста.
А когато на третия ден възкръсне,
народът от гордост ще се пръсне.
Че и ние на света сме нещо дали,
ще има с какво егото ни да се гали!

Душата ми е хляб

Душата ми е хляб от Бог замесен,
от който за гладния парченце има,
но къшея душа, на друг поднесен,
частица от мен завинаги взима.

И някак неусетнo, докато раздавам,
докато гледам да има за всички,
за себе си без хляб оставам
с душа, разкъсана на трохички.

Но пак съм сит, дори преял
с последната трохичка хлебна,
защото от себе си съм дал
и е била душата ми потребна.

Ако Животът ми беше пътуване с влак

Ако Животът ми беше пътуване с влак,
щях да пътувам с него пак и пак.
За да спра отново на онази гара с младост,
на която се сбогувах с детската си радост.
За да спра отново на онази малка гара с нежност,
която всеки влак я отминава заради небрежност.
За да спра отново на гарата с любов голяма,
на която линия за връщане обратно няма.
За да спра отново на онази гара с домашен уют,
на която се завръщам и от най- далечния маршрут.
За да спра отново на онази гара със съмнения,
на която коловозите са кръстопът от мнения.
За да спра отново на онази гара с омраза,
на която се страхувам, че мога да сляза.
За да спра отново на всички гари с грешки,
на които ме посрещат слабостите ми човешки.
За да спра отново на всички гари с обвинения,
на които да покажа билета си с извинения...
...За да спра Живота си отново на всички мои гари,
преди завинаги да дерайлира или да се удари.
За да знам, че влакът ми, колкото и да е експресен,
щом е спрял на всички гари, значи, бил e чудесен!

Защо са ти побелели косите, мамо?!

- Защо са ти побелели косите, мамо?!
Пролетни цветове ли във въздуха се реят?!
- Ех, дете, ако беше от цветовете само,
от бялото няма сълзи да ми се леят!

- Защо са ти побелели косите, мамо?!
Игра ли е от светлосянка на летни лъчи?!
- Ех, дете, ако беше от лъчите само,
от бялото няма гласът ми унило да мълчи!

- Защо са ти побелели косите, мамо?!
Есенна слана ли тревите заскрежи?!
- Ех, дете, ако беше от сланата само,
от бялото няма погледът ми да тъжи!

- Защо са ти побелели косите, мамо?!
Сняг ли е навън започнал да вали?...
- Ех, дете, ако беше от снега само,
от бялото няма толкова да ме боли!

- Защо са ти побелели косите, мамо?!
Та нима навън не е пролет, лято, есен и зима?!
- Ех, дете, ако беше от сезоните само,
а бялото косъм по косъм цвета на живота ми взима!

събота, 7 октомври 2017 г.

Старото радио на таткo


Понякога съвсем за кратко,
когато се почувствам сам,
си пускам радиото на татко,
защо, и аз не знам!



То отдавна станции не хваща,
пращи с меланхоличен звук,
но сигналът му до мен изпраща,
усещане, че той е тук.



Усещане, че макар да е отвъд
и да ни дели цяла смърт дистанция,
радиото намира до баща ми път,
до честотата на Небесна станция.



Откъдето чувам много ясно,
макар и по сигнал неведом,
че той стои до мен, отдясно,
като някога до мене редом.



Затова в света технологичен,
с възможности безбрежни,
радиосигналът ми е личен
със звуците си нежни.

петък, 6 октомври 2017 г.

Писмо до Вапцаров

Поете наш, който си в отвъдното,
пиша ти аз, читател от бъдното...
Някога написа в писмо до мен
„Не бойте се, деца, за утрешния ден!“
Било е толкова отдавна, а сякаш вчера,
когато ми написа: „Ще ви нахраня с вера!“
И до днес чета в писмото от теб,
че за всички деца ще има „хлеб“!
И че когато изгреят на утрото лъчите,
ще има радост на всички деца в очите!
Че всяка плесен ще бъде далеко,
в душите на децата ще е леко,
че когато се връщаме от далечен път,
ти ще шепнеш: „О, колко е хубав светът!“...
...Поете наш, който си в отвъдното,
добре, че не дочака, за да видиш бъдното!
Ако знаеш само колко е морално осквернен,
твоят толкова чакан утрешен ден!
Ако знаеш само какви станаха децата,
с червило, грим и фон дьо тен по лицата.
Ако знаеш само как всички лъжат без мера,
изгубили чест, достойнство и вера!
Ако знаеш само колко сме затънали в плесен
и слушаме в захлас на Азис новата песен!
Ако знаеш само колко е скъп хлеба,
как животът ни стана втора употреба.
Ако знаеш как българите хващат емигрантския път,
ще шепнеш: „О, колко жесток е станал светът!“...
Да, животът и днес продължава да е мръсен,
по Вапцаровски зъл, озъбен и навъсен.
И така ни липсват твоите силни думи,
твоята Вяра, която не я убиват и куршуми!

В живота има и второ полувреме

В живота има и второ полувреме,
само трябва силно да го пожелаеш,
да се освободиш от цялото си бреме,
да излезеш и красиво да го изиграеш.



Дори на полувремето да губиш,
да си допуснал срамни грешки,
покажи, че знаеш как да любиш
и не си изгубил облика човешки.




Покажи, че можеш да си друг,
че поражението не е спирка,
че не си се отказал, а си тук
до последната съдийска свирка.

четвъртък, 5 октомври 2017 г.

Военен прочит на Червената шапчица

Преди много изстреляни патрони, през девет засади в десета, в дън окопите тилилейски, живеело момиче командос - червена барета, под кодовото име "Червената шапчица". Един ден "Червената шапчица" получила нова мисия от своя старшина - майка на ротата, чиято цел била да достигне до отдалечен пост навътре в гората, където действала баба - ветеран в партизанската война, за която командването имало сведение, че е тежко ранена и спешно се нуждае от продоволствия и боеприпаси. Червената барета била инструктирана да се придвижи внимателно и незабелязано през вражеската територия, като избягва влизането в контакт с криещ се в гората диверсант, член на групировката "Сивите вълци", който действал самостоятелно като радикализиран вълк - единак. "Червената шапчица" се натоварила с кошница патрони и гранати от първа необходимост и тръгнала по тайна пътека през планината, водеща до отдалечения пост на бабата. Въпреки че момичето се движело само нощем с прибежки и пропълзяване, замаскираният в храстите вълк - единак я забелязал с уред за нощно виждане  и с GPS проследяващо устройство изчислил координатите на крайната точка в маршрута й. Така сивият вълк поел стратегическата инициатива и атакувал по фланга ранената баба. Разпорил я с тактическия си нож и облякъл нейната униформа, чакайки в засада "Червената шапчица". Скоро тя пристигнала, но започнала разпит за идентифициране самоличността на бабата:
"- Бабо, защо са ти толкова големи ушите?!
- За да прихващам по- лесно радиочестотите на вражеските станции!
- Бабо, защо са ти толкова големи очите?!
- Така изглеждат, откакто на една мисия разбрах, че съм настъпила по невнимание противопехотна мина!
- Бабо, защо са ти толкова големи ръцете?!
- И ти бутай танка всеки път, когато не иска да запали, пък да ти видя ръцете тогава!
- Бабо, защо са ти толкова големи зъбите?!
- Защото това не са зъби, а щурмови щикове!" - казал диверсантът и атакувал червената барета. Започнал ръкопашен бой, в който единакът използвал изненадата като тактическо предимство в разгръщането на офанзивата си по целия фронт. "Червената шапчица" понесла сериозни загуби на жива сила, защитата й се огънала по фланговете и скоро капитулирала. Добре, че наблизо минавал ловецът на глави, който отдавна издирвал вълка - единак. Точно, когато той прегрупирал силите си, изморен и опиянен от лесно постигнатата победа, ловецът му открил втори фронт в дълбокия тил на отбраната, откъдето той най- малко очаквал контраофанзивен удар. Блицкриг стратегията на ловеца сработила максимално ефективно и съпротивата на вълка била по- бързо сломена и от тази на руснаците в началото на плана "Барбароса". "Червената шапчица" била тържествено освободена и по всички фронтове заживели щастливо!!!

вторник, 3 октомври 2017 г.

Пенсия ли е - да я опишеш

Пенсия ли е - да я опишеш,
или сълзи да бришеш?!
Едва си я взел, и ей я, замина,
не ти остават пари и за Амина!
Плащаш парно, вода и ток
и да ти е на помощ Бог,
но какво те грее мисълта за Рая,
като не може да свържеш двата края!
Следващият месец е далече,
а коремът ти къркори вече,
добре, че в тенджерата има боб,
иначе ще викаш поп!
Само едно достойнство ти остава
и мляко от домашната крава,
ама нали и тя иска да я храниш,
нощем от апаши да я браниш...
Имаш пушка, но няма патрони,
на човек му иде сълзи да зарони...
Ех, пенсия ли е - да се опише,
или е милостиня свише?!
Било то малка или голяма,
днес я има, утре няма,
като живота мимолетна, кратка,
от Свети Петър ценна пратка!

Ако Господ беше българин

Ако Господ беше българин...
...Всяко Негово чудо щеше да е за...три дни!
...Нямаше да посмее да си извади ръцете от джобовете и да ги вдигне към Небето за молитва, защото ще знае, че така някой може да го преджоби!
...Щеше да накара някой друг да Му носи кръста до Голгота!
...Нямаше да се излага да влезе с едно магаре в Йерусалим, а щеше да го направи с най- малко 200 коня...Мерцедес!
...Щеше да изцелява хромите и болните, но само ако са дошли по клинична пътека!
..Тайната вечеря нямаше да е тайна, защото щеше да снима трапезата и да качи снимката във Фейсбук, та всички да видят колко добре си прекарва с апостолите.
...Щеше да превърне водата не във вино, а в гроздова ракия!
...Нямаше да излъчва светлина, защото токът е много скъп!
...Нямаше да сътвори света за шест дни и на седмия да си почине, а точно обратното - шест дни щеше да си почива и на седмия да сътвори света!
...В 10- те Божи заповеди, вместо "Не кради!", щеше да пише - "Не ставай депутат!".
...Вместо да се скита без работа из Юдея, щеше да емигрира за Европа и да се връща само по празници.
...Щеше да изпраща грешниците не в Ада, а в България!
...Щеше да възкреси Лазар, но не и икономиката на България, защото за разлика от Лазар, тя много отдавна е умряла...
...Щеше да ходи по вода, но не и по българска пешеходна пътека.
...Нямаше да възкръсне на третия ден, а след края на великденската ваканция...

10- те Божи заповеди в побългарен вариант

БЕЗ ИЗХОД ГЛ.20, 2 – 17
[20:2] Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох до 4- то място на Световното първенство в САЩ 1994;
[20:3] да нямаш други богове, защото само Господ е българин, а останалите - не.
[20:4] Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата, под земята;
[20:5] не им се кланяй и не им служи, ако няма келепир и аванта.
[20:7] Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог, освен когато пожелаваш на някого Господ да го убие.
[20:8] Помни съботния ден, за да се "осветиш" по заведения и кафенета;
[20:9] шест дена се прави, че работиш и вършиш (в тях) всичките си работи;
[20:10] а седмият ден е събота за дискотека и кръчма: недей върши в него никаква работа ни ти, ни син ти, ни дъщеря ти, ни любовникът ти, ни любовницата ти, ни (велосипеда, ни автомобила, нито каквото и да е) твое МПС, нито крадецът ти, който се намира по тъмно в жилищата ти;
[20:11] защото в шест дена създаде Бойко Борисов магистрали на небето и земята, до морето и всичкия асфалт, що е в тях, а в седмия ден си подаде оставка; затова Господ благослови предсрочните избори и ги освети.
[20:12] Почитай баща си и майка си, за да ти плащат вноските по ипотеката и да ти пращат буркани от село.
[20:13] Не убивай, наеми друг да свърши тази работа.
[20:14] Не прелюбодействувай, че Бог прощава, но простата - не.
[20:15] Не кради...толкова много, че да те забележат комшиите и данъчните.
[20:16] Не лъжесвидетелствувай против ближния си, ако нямаш достатъчно развита фантазия.
[20:17] Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, (нито нивата му) нито работника му, ни вола му, ни осела му, (нито никакъв негов добитък) – защото всичко е ипотекирано.

неделя, 1 октомври 2017 г.

Вкусът на домашната баница

Дори да отида зад най- далечната граница,
ще ми липсва вкуса на домашната баница,
омесена на село, от родните бабини ръце,
с пръсти, в които пулсира нейното сърце,
с кори, навити в тавата като дъга,
поръсени със сирене и малко тъга.
Тъга, че няма на кого да бъде поднесена,
тази баница с толкова любов омесена,
която макар да е топла като прегръдка,
засяда в гърлото сякаш горчива глътка,
засяда със своя вкус на сълзи солени,
на всички болки, останали несподелени,
засяда със своя вкус на домашни яйца,
счупени подобно разбити сърца,
засяда със своя вкус на разпалена пещ,
на мъждукаща в нощите самотна свещ,
засяда със своя вкус на родна къща,
от която като яде, всеки у дома се връща...

понеделник, 25 септември 2017 г.

За Любовта, казано съвсем накратко



Любовта, казано съвсем накратко,
е да ядеш с някого и да ти е сладко,
дори и храната да горчи,
но искрен смях да звучи,
дори да е сладка, солена,
но с любим човек споделена,
дори да са празни лъжиците,
но да има обич в зениците
Защото дори трапезата да е скромна, бедна,
Любовта е сладка до трохичката последна!
Защото можеш да я видиш, дори да си сляп,
когато те засища споделената трохичка хляб.   

сряда, 20 септември 2017 г.

Да емигрираш от бащината къща

По Дебелянов

Да емигрираш от бащината къща,
где заплатата смирено гасне,
где ипотека има да се връща-
как човек от Родина да не драсне!?

Решил да хвърлиш черната умора,
що политиците ни щедро завещаха -
прескачаш оградата на двора,
чужбина хващаш с надежда плаха.


Да те присрещне Меркел на прага
и сложил чело на немското й рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

Смирено влязъл в бежанския лагер,
последна твоя пристан и заслона,
да псуваш тихо и да копаеш като багер,
впил морен поглед в жената на Макрона:
аз дойдох да чакам европейска виза,
че път назад не ще измина...
О, готов съм и дърво да гриза,
но поне ще съм човек в чужбина!

Есента рисува с жълти акварели


Есента рисува с жълти акварели,
с аления цвят на залеза тих,
уморения полет на листа умрели,
шепнещи с вятъра нежен стих.



Есента рисува стъпки по плажа,
пясъчен спомен от синьо лято,
капки дъжд като сълзи по паважа,
небе с отлитащо далече ято.



Есента рисува самотна старица,
лицето й, с тъжно гаснещи очи
и стаената в тях крехка искрица,
на последните есенни лъчи.

неделя, 17 септември 2017 г.

Огънят и Водата

С риск да угасне, да се погуби,
Огънят във Водата се влюби...
Животът му, горяща клада,
потърси в нея нежна прохлада,
душата му, пламтяща рана,
намери в нея утеха мечтана.
"Готов съм да умра, завинаги да угасна,
но да докосна душата ти прекрасна!",
изрече Огънят
и протегна пламнали от страст ръце,
за да докосне с трепет водното лице.
Но когато във Водата цял се потопи,
сякаш глътка нежна смърт отпи
и силата на живота му, горяща клада,
започна тъжно, бавно да отпада,
с въглени от догаряща обич да тлее,
прегърнал Водата, която красиво се лее..

петък, 15 септември 2017 г.

Старият училищен звънец мълчи

Старият училищен звънец мълчи,
захвърлен нейде на тавана,
медният му глас отдавна не звучи,
сам и непотребен той остана.

Замениха го с електричен звън,
който включва се автоматично.
И всички ученици, събрали се навън,
не виждат в звънеца нищо лично.

Звънецът, командван от програма,
захранван с електрически импулс,
не знае що е то човешка драма,
защото е лишен от сърдечен пулс.

А старият звънец, който се биеше с ръце,
усещаше всеки трепет издаен
и предаваше с ехо човешкото сърце
по начин само от душата знаен.

Затова ми липсва медния му глас,
който някога зовеше да се върна на чина
и искам отново да съм ученик в клас,
преди завинаги от детството си да замина...

Загинал за Родината

Войник на вечен пост
с надпис кратък, прост:
"Загинал за Родината!"
1912 - та е годината.
Една бе достойна
за смъртта му - Тя,
но с букет увехнали цветя,
с изронен постамент
и забравен сантимент
с трева, през камък избуяла,
със снимка черно - бяла,
на момче в крехка младост,
на майка си едничка радост,
очакван от фронта да се върне,
родните поля на шир да зърне,
да погали с ръка върха на житата,
да прекрачи плахо прага на вратата,
да се насълзят момчешки му очи,
щом чуе гласът на майка да звучи,
да прегърне баща си с мъжка сила,
да се завърне в стаята си детски мила...
...Но този незнаен младеж,
умира нейде с копнеж,
с една мечта и мисъл,
че смъртта му има смисъл,
ако някой знае и помни,
саможертвите скромни,
които свободата струва,
с които тя се откупува!

петък, 8 септември 2017 г.

Най- родният терминал

Бяла следа от самолет в небето,
чертае кардиограма на сърцето,
накъсана линия на полет далечен,
сякаш е щрих на пулса сърдечен,
може би защото със самолета отлита,
човешка болка, в сърцето скрита.
Вечната болка на емигранта бездомен,
отнесъл със себе си свидния спомен
за онова малко летище - мило и родно,
което с очи ще търси сред небето безбродно...
Защото някой там ще го чака вечно,
колкото и пътуването да е далечно,
защото най- роден е този терминал,
където някой и без думи те е разбрал!

Последна любов, наречена Есен

Вълните изтриха стъпките по пясъка,
вятърът заглуши на чайките крясъка,
последният кораб от брега отплава,
само едно момиче на плажа остава...
Момиче с очи, в които залезът тлее,
с глас, който като нежен ромон се лее,
с коса, сплетена от ветрове далечни,
с къдри, буйни като стихии речни,
с устни, по- чувствени от влюбен стих,
с лице, сякаш рисувано с нежен щрих.
Това е Есента - самотно момиче на плажа,
стъпваща тихо с капките дъжд по паважа,
откъсваща лист по лист спомена за лятото,
отлитаща на юг с уморените криле на ятото.
Есента е тук като неканен гост в къща,
като носталгия, която с болка се завръща,
като последен акорд на красива песен,
като последна Любов, наречена Есен...

петък, 1 септември 2017 г.

Не искам септември да бъде май


О, поете,
не искам септември да бъде май,
искам да видя на лятото красивия край,
да видя как есента рисува с жълти акварели,
да видя как вятъра откъсва листата умрели,
как на плажовете пясъчни кули се ронят,
как вълните самотни към брега се гонят,
как слънцето гасне и на хоризонта тлее,
как тихо почуква дъждът, докато се лее,
как тъжно отлитат птиците на юг
и само септември остава тук...
Септември - със солен дъх на лято,
с кацнало на жица отлитащо ято,
септември - с вълни мътни и сиви,
с плажове в самотата си красиви,
септември - ронлив като пясък,
отлитаща чайка с крясък,
септември - шепот на вятър в листата,
първи кичур сребро на живота в косата...

сряда, 30 август 2017 г.

Някой ме чака да се върна от път

Черен път с телеграфни жици по края
винаги ме спира и кара да затрая
с надежда взорът ми да зърне,
любим човек по пътя да се върне.



Но пътят все така самотен се вие,
далече, отвъд хоризонта се крие.
Само вятърът - скитник, се връща,
с прашните си ръце ме прегръща



и с тях телеграфните жици поклаща,
сякаш съкровено послание ми праща,
че някъде далече, на хоризонта отвъд,
някой също ме чака да се върна от път...

Ако имаше Фейсбук през Социализма...

Ако имаше Фейсбук през Социализма, сигурно статусите щяха да звучат също толкова пресилено патетично и нелепо, както агитационно - идеологическите партийни лозунги от това време...И може би щяха да са такива:
 
"Да преизпълним дневната норма от лайкове!"
"Фейсбук е извор на прогресивни идеи!"
"25 години народен Фейсбук - 25 години български цирк."
"Във всеки дом - говедо, всяко говедо - с Фейсбук профил!"
"Копирането на чужди статуси - вражеска диверсия!"
"Да живее Фейсбук дружбата между народите!"
"Всеки народен статус - юмрук в профила на Империализма!"
"Фейсбук - дело на Партията!"
"Зукърбърг - враг номер едно на Тутраканската селищна система!"
"Съветският Фейсбук - най- прогресивният Фейсбук в света!"
"Фейсбук принадлежи на народа и народът принадлежи на Фейсбук!"
"Фейсбук - необятен като СССР!"
"Един закрит народен акаунт - беда за целия колектив!"
"Селянино, направи ли си профил в ТКЗС- то?!"
"Днес цял ден е Фейсбук полуден!"
"Фейсбук е гавра с труда на пролетариата!"
"Фейсбук потребители, разобличавайте крадците на народни статуси на своите стени!"
"Фейсбук - причина за нарушаване на трудовите навици и влошаване качеството на теляшките услуги!"
"Всяка Фейсбук стена на империалист - стена на позора!"
"Българският Фейсбук – по-малък брат на съветския!"
"Фейсбук пролетарии от всички страни - сприятелявайте се!"

сряда, 23 август 2017 г.

Къде сте улички родни, домашни?!

Къде сте улички родни, домашни,
мои черни пътища, прашни?!
Кой реши, че сте неравни и криви
и ви опитоми, защото сте диви?!
Кой с цимент и асфалт ви заличи
и смях по улиците вече не звучи?!
Кой успя да ви изправи и да ви изглади,
но не върна на улицата двойките млади?!
Как така сте с маркировка ясно очертана,
но дете да играе на улицата не остана?!
Как така сте толкова гладки, модерни,
а на мен ми липсват пътищата черни?!
Онези мои улички, родни, домашни,
където игрите бяха весели и страшни.
Онези мои пътища, каменисти друми,
които не мога да опиша с думи!

четвъртък, 17 август 2017 г.

Животът ни - лист от тетрадка

Боже, защо не промениш житейската квота
и вместо един, да живеем два живота?!
Първият да е чернова, на която да грешим,
която да скъсаме и хвърлим, когато решим!
Чернова, на която можем да трием с гума,
да задраскаме всяка мерзост и обидна дума.
На която всеки свой ден свободно да творим, 
без страх, че ще угаснем, преди да горим.
А вторият живот да бъде наша белова,
в която да препишем вярно дела и слова,
където да препишем вярно живота си цял,
за да предадем листа му без петънце, бял.
И когато, Боже, четеш беловата,
да си поклатиш доволно главата,
че сме се справили в живота без грешка,
че душата ни е чиста като бебешка дрешка...
...Но, Боже, ти не променяш житейската квота
и продължава да е един- единствен живота,
живот, за който нямаме чернови лист,
който е толкова трудно да остане чист!
Живот, който е един лист от тетрадка,
даващ ни една възможност кратка,
да го напишем, без да имаме белова,
дори с грешки, но с най- нежните слова!

неделя, 13 август 2017 г.

Дневникът на един сирийски комар

Ден първи:

Долетях с бежанската вълна кръвопийци и инсекти от Сирия, мечтаейки да кацна в Германия и на воля да си посмуча немска кръв. Всички познати комари - гастарбайтери, отлетели в емиграция, разказваха, че немската кръв е най- сладка - с високо съдържание на пивка мюнхенска бира, вкусен баварски холестерол и необработено дизелово гориво от Фолксваген. Затова целта ми беше чартърен полет до Германия, по възможност - до главата на Ангела Меркел, но ме спряха в България...

Ден втори:

Само от един ден съм в България, а вече умирам от глад...Тука кръвта е толкова токсична, пълна с химия и хранителни отрови, че да смучеш от нея е равносилно на самоубийство. А освен това е и много кът - цялата нация е направо обезкървена от кръвожадни политици, кръвни данъци и такси...Още кръв има само в децата, но откакто смукнах 10 грама от един ученик, не мога да изтрезнея - такова високо съдържание на алкохол не съм срещал и в кръвта на руснак!

Ден трети:

Запознах се с българските комари. По какво ги познах ли?! По хапането! По хапливи комари от българските не съм срещал. Хапят всичко наред, дори и авторитетите си. Изпохапват се взаимно, до кокал, до последна капка кръв, нищо че им е родна, българска. И никакви препарати не ги избиват толкова масово, колкото те самите помежду си. 

Ден четвърти:

Не знам защо, но започва да ми харесва в България. Може би, защото цялата държава е едно голямо, застояло блато, което е идеална среда за живот на комари и всякакви други кръвопийци. Само където тук е колкото възможно комар да зарази човек с някаква болест, толкова и обратното! Няма по- заразно болна нация. Най- заразният вирус е чалгата, защото тя е не просто музика, а форма на ментално заболяване, което се предава вече по генетично - кръвен път от поколение на поколение.

Ден пети:

Нали ви казах, днес ухапах един чалгар и се заразих по кръвен път! Ама нищо, това означава, че вече никакъв препарат не може да ме унищожи, защото за добро или лошо чалгата е...безсмъртна 

Ден шести:

Летя и си пея: "Лелеееее, сякаш пред църквата някой оставил е бебееее!" Безсмъртен съм - готов съм да се радикализирам и да използвам безсмъртието си по предназначение някъде в Европа...

Магарето на баба

Баба с набраздено от бръчки лице,
подаде ми пшеница с треперещи ръце,
погледът й беше празен, кух
гласът й звучеше немощен и глух:
"Вземи баба, вземи, за Бог да прости,
че моя дядо отиде на Господ на гости,
вчера с арахангела душата му замина,
останах вкъщи сам - самина,
внуците ги няма, по света се разпиляха,
съвсем осиротя бедната ни стряха,
няма вече баба с кого да поговори,
няма на кого вратата да отвори,
няма кого в късна вечер да дочака,
в стаята часовникът самотно трака,
едно внуче да беше остало баре,
а то съм само аз и старото магаре,
хеле е то да ми реве в обора,
че самотата как ще я пребора!?
Пак е живинка, душица клета
и то като мене е на многая лета,
по магарешки на смъртта заедно се опъваме,
като удавници държим се, докато потъваме...
...Вземи баба, вземи, за Бог да прости,
па кога можеш, заповядай на гости!
Току виж и аз скоро се спомина,
магарето ми ще остане сам- самина...
Ако ме няма, кажи му дума блага,
че за самотата само тя помага..."

сряда, 9 август 2017 г.

Фейсбук вяра (по Вапцаров)


Ето - аз дишам,
работя,
живея
и статуси пиша
(тъй както умея).
С Фейсбук под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С Фейсбук сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя Фейсбук.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
Фейсбук със грубите
статуси лични
аз пак ще лайквам!
Аз пак ще лайквам!
Да кажем, сега ми откачат
Нета
и питат:
"Как, искаш ли час да чатиш?"
Веднага ще кресна:
"Пуснете!
Пуснете!
По-скоро пуснете
Нета, злодеи!"
За него - Фейсбук -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечен
Уай Фай.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да споделям как
Фейсбук синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още виртуално живея,
че още с профил ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
едно изречение
от мой статус,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от статуса тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да го хакнете
моя профил
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
Фейсбук по-хубав,
Фейсбук по-мъдър?
А как ще хакнете, моля?
С хейтърски коментари?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -
Стената ми е бронирана
със здрави настройки
и бронебойни вируси
за нея
няма открити!
Няма открити!