събота, 30 юни 2012 г.

Изгубен в коментарите


Когато не бях женен с деца, гледах футболни мачове и чувах само думите на коментатора. Но сега...Сега това е невъзможно! Сега, когато съм женен с деца, между думите на футболния коментатор чувам и думите на жена ми. И особено думите на децата ми. В резултат на това- в края на мача се чувствам напълно изгубен в сложния лабиринт на коментарите...
...Коментаторът: "Драги зрители, ето, че двата отбора излизат на зеления килим в Донецк!" Жена ми: "Ти днеска помете ли килима в кухнята!?" Коментаторът: "А сега ще чуем националните химни на Испания и Франция." Жена ми: "Не чух дали помете килима!" Мачът започва. Коментаторът: "Фабрегас опитва пробив през центъра, минава през двама защитници." Жена ми: "Днеска видях Весето на центъра. Мина покрай мене все едно не се познаваме!" Коментаторът: "Фабрегас е повален на тревата!" Дъщеря ми през сълзи: "Тате, па бате ме бутна и си ударих главата!" Коментаторът: "Фабрегас се превива от болка, държи се за главата!" Дъщеря ми: "Накажи го, тате!" Коментаторът: "И това е първото официално предупреждение в мача- жълт картон за Рибери!" Коментаторът: "Иниеста ще изпълни наказателен удар!" Жена ми към сина ми: "Престани да буташ детето, ще те накажа!" Синът ми излиза бързо от стаята. Коментаторът: "Французите бързо се организират в защита." Дъщеря ми: "Тате, спи ми се!" Коментаторът: "Френската защита проспа това положение!" Синът ми, който вече се е върнал в стаята: "Гладен съм!" Коментаторът: "Удивително как отборът на Испания е все още гладен за победи!" Жена ми: "А, като те викахме да вечеряш, защо не дойде!?" Коментаторът: "Дел Боске вика нещо на своите момчета от страничната линия." Синът ми: "Защото ми се играеше!" Коментаторът: "Испанците показват голямо желание за игра тази вечер!" Дъщеря ми: "Тате, па бате вика, че съм грозна!" Коментаторът: "Мачът е динамичен, но не можем да кажем, че гледаме красив футбол!" Жена ми: "Ама Весето как ме отмина днеска на центъра!" Коментаторът: "Испанците са притиснати, не могат да минат центъра!" Синът ми: "Тате, кога ще свърши тоя мач!?" Коментаторът: "Испанската агитка очаква с нетърпение края на мача!" Дъщеря ми: "Тате, па бате пак ми вика, че съм грозна!" Коментаторът: "Ставаме свидетели как напрежението от големия залог на мача може да убие красотата на футбола!" Жена ми: "Ама тая па Весе на каква ми се прави!?" Коментаторът: "Ето така се прави контра атака!" Синът ми: "Мамо, не ме гледай, че съм гол- влизам да се мия!" Коментаторът: "И гооооооооооооооооооол! Това е втори гол за Испания!" Синът ми от банята: "Ааааааа, водата е направо вряла!" Коментаторът: "Този гол попари надеждите на Франция!" Жена ми: "Разхлади със студена вода!" Коментаторът: "Съдията се опитва да охлади страстите на терена!" Синът ми крещи: "Някой да ми помогнеееее!" Коментаторът: "Вече никой не може да помогне на Франция!" Дъщеря ми: "Тате, па бате..." Но точно, преди да се доизкаже, съдията свири края на мача. Коментаторът: "И това е краят!" Жена ми: "Не, край, аз вече Весето..." Синът ми я прекъсва: "Мамо, не виждам нищо, влезна ми сапун в очите!" Чува се как опипва с ръце подобно на слепец, търсейки кърпа, за да си избърше очите. Направо се лута в банята, като че е в лабиринт. Разбирам го как се чувства. След всички коментари, аз също се чувствам изгубен. Изгубен в коментарите!

вторник, 26 юни 2012 г.

Завръщането на Фернандо Торес

Фернандо Торес беше звезда, шампион, безотказна машина за голове, обещаваща млада надежда на испанския футбол. Но изведнъж изгуби форма- след една тежка контузия, започна да не му върви играта. Ударите му станаха неточни, спринтът бавен, финтовете тромави- пълно разочарование! Публиката го освиркваше, журналистите го критикуваха, клубните му треньори го оставяха на резервната пейка. В света на футбола няма място за неудачници, няма място за хора в слаба форма. Затова и никой не беше очаквал, че Фернандо Торес ще получи повиквателна за националния отбор и ще играе на Евро 2012. Но той беше извикан от треньора. Добрият стар Висенте Дел Боске продължаваше да държи на Фернандо. В първия мач го остави резерва, пусна го едва в края на второто полувреме. Отново всички бяха разочаровани- Торес изпусна 4- ри голови положения. Кой можеше да повярва вече в него, след като пропиля и последния си шанс!? Всички видяха как Торес напусна терена с наведена глава, сякаш се срамуваше да погледне треньора в очите. Но на следващия мач се случи нещо необяснимо- Торес излезе на терена като титуляр. Започнаха да звучат националните химни. Камерите проследяваха в близък план лицата на играчите. За миг в кадър влезе и лицето на Торес. Това беше не просто лицето на Торес, а на всеки, който е изгубил форма, който е изгубил себе си, който е изгубил вярата си. Едно трогателно човешко лице, по- истински човешко от всички останали лица на терена. Лице в чийто очи неистово напрегнато се бореха отчаяние и решителност, страх и кураж. Прозвуча първа съдийска свирка и мачът започна. Но усещането беше, че това не е футболен мач, а живот. Животът на Фернандо Торес. Той имаше 90 минути да си го върне обратно или да го изгуби завинаги. Всеки пас към него беше наистина последен шанс, последно доверие. Затова допирът му с топката беше неспокоен, сякаш се опитваше не нея, а себе си да укроти. Да укроти надигащият се страх от пореден провал. Но точно там- на ръба на страха, на ръба на провала, една топка полетя към него. Пред Торес се откри свободно пространство и той се откъсна напред сам срещу вратаря на противника. Сам срещу противника в себе си. Делеше го само миг от гола или пропуска. Топката му идваше на левия крак, но той завъртя тялото си и стреля силно с десния. Жесток изстрел, който опъна мрежата на противника. Гол! "Фернандо Торес върна  Испания в мача!", извика коментатора. Но само Торес знаеше, че не Испания, а той се върна. Върна се в живота си. Върна се там, където никой не го очакваше- на върха на атаката. На върха на надеждата!         

вторник, 19 юни 2012 г.

Животът ми- монета от 2 стотинки

Вървях по улицата, когато забелязах до крака си монета от 2 стотинки. Отминах я. Та кой днес си прави труда да спре и да се наведе за 2 стотинки!? Но монетата блестеше като детска усмивка на слънцето. Затова, макар и с неохота, след няколко крачки се спрях. Върнах се назад при монетата. Погледнах я отвисоко- изглеждаше толкова мъничка и незначителна. Монета, която нямаше почти никаква стойност. С 2 стотинки не можеш да си купиш нищо. Но си спомних, че веднъж ми се случи да не ми достигат точно 2 стотинки, за да си купя нещо и ме беше срам да отида да си го купя, за да не си кажат хората "Този пък няма 2 стотинки!" А аз толкова исках да си купя това нещо! Затова 2 стотинки за миг станаха всичко. Всичко, което не ми достигаше. Всичко, което нямах и исках да имам. Така 2- те стотинки, които нямаха никаква стойност, бяха добили цялата стойност на света...Хм! Докато гледах монетата отвисоко и разсъждавах за нейната стойност, изведнъж се сетих за Господ. Дали пък сега и Той не стои над мен, гледайки на живота ми по същия начин, както аз на тези 2 стотинки. Изтръпнах! Та какво за него е един човешки живот!? Същото- 2 стотинки, изпречили се на пътя Му. 2 стотинки, които изглеждат в очите Му толкова мънички и незначителни, че Той може с лекота да не ги забележи и да ги отмине. Или просто да си помисли това, което и аз си помислих: "Та кой днес си прави труда да спре и да се наведе за 2 стотинки!?" Но Бог го прави- Той се спира, навежда се от висините на Небесата и Светостта си, само за да вземе в ръцете си изпречилите се на пътя Му 2 стотинки човешки живот. И сега разбирам защо го прави. Защото понякога 2 стотинки могат да бъдат нищо, но и всичко. А за Господ те винаги са всичко, защото Той знае каква е номиналната стойност на тези 2 стотинки- Голгота!...
...Монетата от 2 стотинки продължаваше да блести като детска усмивка на слънцето. Наведох се и я взех. А след това погледнах към небесата- слънцето грееше над мен, като че се радваше да ме види на пътя... 

понеделник, 18 юни 2012 г.

Те бяха победени, но останаха непобедими

"Те бяха победени, но останаха непобедими"- абсурдно заглавие, нали? Но просто така стана. Ирландия губеха мача с 0 на 4 от Испания. Преди това бяха победени и от Хърватия с 1 на 3. Оставаха броени минути до края на мача и до началото на унижението им от разгромния резултат. Но тогава трибуните запяха с цяло гърло една стара ирландска песен и започнаха да ръкопляскат на своите момчета. Испанските запалянковци, чийто отбор побеждаваше, вместо да запеят победни песни, се смълчаха. Замълчаха и футболните коментатори. Замълчаха и всички милиони зрители пред екраните. За миг замълча целият свят...Замълча, за да чуе тази ирландска песен, която огласяше стадиона с могъщо ехо. Защото всеки, дори и победителите имаха нужда да чуят това- този толкова човешки жест на подкрепа и на разбиране. Всъщност кои бяха победителите и кои победените!? Този вечен въпрос получи, както никога досега категоричен отговор. Победени са тези, които не получават обич и подкрепа. А победители- тези, които получават обич и подкрепа, когато най- малко го заслужават. Именно затова ирландците бяха победени, но останаха непобедими. Защото мачовете, спечелени или загубени, свършват, но искрената обич и подкрепа- никога! 

четвъртък, 14 юни 2012 г.

Всичко ми е "Пиер Карден"

Животът ми някак неочаквано стана "Пиер Карден". Докато търсех чисти чорапи, които да обуя за работа, сред купа изпрани от жена ми дрехи намерих едни най- обикновени бели на цвят, но с надпис "Пиер Карден". "Брей!", казах си. Обух ги, поразтъпчих се- стъпвах някак леко, грациозно, като че бях самият Пиер Карден. Усмихнах се на отражението си в огледалото- отсреща ми се усмихваше не Петър, а...Пиер! "Добър ден!", поздравих на чист български отражението си. А то ми отговори на още по- чист френски: "Бонжур!" Чудо! Като че не чорапи, а напълно нова самоличност бях обул И ето ме на улицата- излязох с новите си бели чорапи и самоличност. Стъпвах поетично мечтателно, с чувството, че се разхождам не по улиците на София, а на Париж. Обаче какъв ти Париж, беше си до болка познатата ми София. "Глей къде ходиш бе!", някой се блъсна в мен, настъпвайки ми чорапите "Пиер Карден". Още не бях направил и една крачка, когато преминаваща по улицата кола, ме опръска целия в кал. Надписът "Пиер Карден" беше покрит с тъмно кафява, лепкава софийска кал, като от него вече се виждаше само краят- "...ден". Но, докато вървях и гледах какво ми е останало от "Пиер Карден", видях звезди посред бял ден- стъпих в дупка, зейнала насред тротоара. "Пиер Карден"- или каквото беше останало от него, стигна до дъното, в което имаше насъбрала се локва от дъждовна вода. Дупката беше наскоро изкопана- наблизо имаше табела, указваща, че плочките на тротоара ще бъдат подменени по "Проект Красива България". Видял ме как се препъвам, загрижен строителен работник, се притича на помощ: "Как сте!?" Отговорих му: "Добре съм!" Погледнах чорапите си- от стъпването в локвата, калта се беше измила и отново се виждаше надписът върху тях. Затова се усмихнах горчиво и добавих: "Добре съм, всичко ми е "Пиер Карден"!"...       

понеделник, 4 юни 2012 г.

В една вълшебна звездна нощ


В една вълшебна звездна нощ Бог бил много самотен, защото нямало с кого да си поговори. Всеки искал нещо от Него, всеки Го търсел за помощ, но никой не си просто говорел с Него, освен едно момиченце. Само то винаги Го питало: "А ти как си?!" Затова в една вълшебна звездна нощ, когато Бог бил много самотен, слязъл на земята и отишъл на гости на това момиченце просто за да си поговори с него и да му каже как е. Почукал на вратата на къщата му, момиченцето отворило и Той казал: "Здравей, дойдох да ти кажа, че съм добре!" Момиченцето веднага познало Бог и много се зарадвало, че той е добре. Бог много искал да си поговори и затова попитал: "А ти как си?" Момиченцето също било самотно в тази вълшебна звездна нощ, защото майка му и баща му рядко си говорели с него- те били много заети. Но ето, че сега то имало с кого да си поговори- с Бог. Бог също имал с кого да си поговори- с момиченцето. Двамата седнали и започнали да си говорят.
- Момиченце, защо си толкова тъжно тази нощ?-  попитал Бог.
- Защото дядо умря!- отговорило момиченцето.
- Така ли?!- изненадал се Бог, че е допуснал дядото на това толкова добро момиченце да умре и то така да се натъжи.
- Преди да умре, той ми остави едно писмо, в което написа, че когато ми липсва и имам нужда от него, мога да го намеря на три места: там, където залязва слънцето; там, където никой човек не е стъпвал и на Небето, където е Рая.
Бог, за който няма невъзможни неща, решил да помогне на момиченцето да намери дядо си. Хванал момиченцето за ръчичка и го завел на първото място- там, където залязва слънцето. Там било много красиво, но дядото го нямало и момиченцето, вместо да се зарадва на красотата, се натъжило. След това Бог завел момиченцето там, където никой човек не е стъпвал- на най- дълбокото дъно на океана. Ах, какви чудни риби имало в океана! Но и там го нямало дядото- момиченцето още повече се натъжило. Накрая Бог го завел на Небето, в Рая, където дядото посрещнал своето внуче с усмивка. Това било най- красивото място от всички други места, защото там бил любимият дядо на момиченцето. Те се видели, поговорили си, всеки попитал „А ти как си?”, и се разделили. Момиченцето се върнало вкъщи и легнало да спи, защото било нощ. Една наистина вълшебна звездна нощ, в която най- голямото вълшебство било, че всеки има с кого просто да си поговори. Че има някой, който да те попита „А ти как си?”

Сашко и Татко Пепи