четвъртък, 18 март 2010 г.

Неделно училище: Голиат!

Генът си е ген! И Сашко расте висок като дядо си. Главата му вече ми стига раменете, а още не е тръгнал на училище. Не знам, не ми се мисли как ще е след година- две! Сигурно, като го викна да му чета конско- вместо той, аз ще го гледам отдолу нагоре... И ще подскачам, за да му хвана ухото, когато трябва да му го издърпам. Ще бъдем като Давид и Голиат. Милият, голяма работа е- висок и едричък. Като се затича по етажа и къде, каквото има стъкла, започват да се тресат като при земетресение от лека степен по скалата на Рихтер. Или, както казва Мамето: "Тоя па Голиат ще поломи етажа!" Затова тя все му се кара за филиите, които яде- внушила си е, че той толкова расте именно от тях. "От филиите е!", твърди фанатично убедено тя и му крие маргарина, че...етажът се тресе и мамата си трака! "Прави му забележка!", насъсква ме тя срещу Голиат, докато още физическото надмощие е на моя страна. И аз, нали съм родителско тяло, какво да правя- изправям се срещу моя мил, гладен Голиат. Той ме гледа с големите си черни очи, в които е изписан неговия неистов голиатски вопъл- "ИСКАМ ФИЛИЯ!" Тогава се сещам за библейският Голиат, който е умрял на бойното поле, в битка За разлика от него, моят малък Голиат, горкият, ще умре на етажа, в мирно време...за една филия, намазана с маргарин. Е как да не му дам маргарина!? Пък, каквото ще да става- генът си е ген- с филии, без филии!
... А Голиат всъщност не е бил толкова голям- иначе Давид е нямало да дръзне да се изправи срещу него в битка. Бил е голям само за страхливците, за тези, които са виждали колко голям е той, а не са виждали колко по- голям може да бъде Бог, когато е на тяхна страна. Бил е голям за малките и малък за големите. Точно като моя Голиат.
...Затова и аз не се страхувам от Голиат, защото е малък. А и защото...скрих маргарина!

сряда, 17 март 2010 г.

Майкъл, ние още те обичаме!



След повече от 10 дни кашлица, температура, ставане посред нощ за приемане на антибиотик героите са уморени. Унили! Но...този ритъм е неустоим. Този ритъм действа електрошоково върху духа и тялото. Този ритъм дава тласък на кръвта- изтласква я на мощни импулси към долните крайници и те започват да се движат в такт, независимо от волята, мястото и обстоятелствата. Този ритъм ти подава ръка и те извежда на дансинга, за да танцуваш като за последно, като за първи път- неистово! Този ритъм...върна танца и радостта на героите...
...Започнаха барабаните, след това се включи и плътният бас. Саши и Невичка живнаха, сякаш бяха ударени от електрошоков импулс. Първо заклатиха главите в такт и синхрон, а след това започна и танцът им- див и красив. Танцът на победата!
...А вече никой не пише за Майкъл. Отмина шумът около неговата смърт. Остана само неговият ритъм- неговият завладяващ танц. Който продължава да побеждава законите на гравитацията и обяснимото. Продължава да води с лунни стъпки към светлия кръг на дансинга, където нищо не е изгубено, защото е останало в сърцата ни. А именно- това, което танцът казва, вместо думите, които са безсилни- "МАЙКЪЛ, НИЕ ОЩЕ ТЕ ОБИЧАМЕ!"

Познаваш ли драскотините на моята душа?!

От кофата пълна с топла вода се вдигаше пара. Потопих гъбата, докато хубаво се накисне и започнах. С меки, плавни движения, сякаш милвам жена, започнах да мия колата. Наведох се над предния капак и се втренчих в плавния ход на гъбата, която отмиваше натрупаната мърсотия. Бавно пред очите ми се разкриваше истинският цвят на колата, скрит под дебелия пласт полепнала кал и луга. Но заедно с истинският цвят се разкриваха и скритите малки драскотини по боята. Наведох се още по- близо над капака- драскотините влязоха в драматично едър план пред очите ми. Тогава се сетих за онази мисъл на поета Дамян Дамянов, който казваше, че Животът е като картина на импресионист- трябва да се гледа отдалече, иначе, погледната отблизо, ще се видят всички грозно грапави следи от четката на художника... Май същото беше и с колите- ако се гледат отдалече, изглеждат лъскави, но отблизо- се вижда, че всъщност целите са надраскани от удари. Удари от малки, невидими камъчета, оставили своята следа върху боята. Удари, за които и не подозираме, които остават незабелязани и скрити от погледа. Удари, които могат да бъдат видяни само при внимателен оглед отблизо...
...Продължих да мия, гледайки драскотините по боята. Замислих се, че всяка драскотина си има своята история. Подобно на нашите, човешки драскотини, които са някъде там, по душите ни. Които също остават дълбоко скрити, защото никой не се е доближавал до тях, за да ги види...
...Измих колата и се прибрах у дома. Посрещна ме Сашко. Доближих се до него и потърсих неговити драскотини. Видях изгризаните му от безпокойство нокти и кожички около пръстите. Знаех, че някъде там на крачето му още стои и белегът от зъбите на куче, което го беше ухапало, когато беше на 2-3 годинки. Как плака тогава, милият!...Доближих се и до Невичка. Тя има само една драскотинка по бялата си кожа- точно на челцето. Следа от удар в някой ръб на рафта с книги, по който тя все се катери, за да си вземе книжка. Горката ми малка читанка, беше се жертвала за просветното дело!...Доближих се и до Мамето. И тя има белег на челото си. Един едва забележим белег, останал от детството й, който е неделима част от всичко неповторимо в нея. Който напомня колко луда глава е била и тя, когато е била малка, нищо, че сега така се кара на Сашко за неговите лудории...
...Това са малките, скрити драскотини на моите любими хора. Те не се виждат с просто око- виждат се само отблизо. Много отблизо- когато ги доближиш и погледнеш от една любов разстояние! Тогава разбираш, че и хората са, както колите- целите в драскотини. Но точно това ги прави истински.

неделя, 14 март 2010 г.

Моите малки, изпаднали германчета



Гледам ги и сърцето ми се къса. Приличат ми на изпаднали германци, пленени от руснаците след битката при Сталинград. Превърнали са се само в очи. Едни големи, кучешки влажни, пълни с лирична тъга, очи. Това са Саши и Невичка- моите малки, изпаднали германчета, пленени от Грипа. Стоят насред стаята и вече нямат сили за нищо след цяла седмица кашлица, температура, безсънни нощи. Лицата са им бледи, изпити. Изпъкват им само очите, сякаш те са последните, които оказват съпротива.Точно в тях, някъде дълбоко, още тлее неизгасеното въгленче на детската радост и усмивка. Да, виждам я. Затова им пускам METALLICA- "ENTER SANDMAN" и започвам да си клатя главата наляво- надясно, за да им направя смешка. Те винаги ми се смеят, когато куфея. Но не и този път. Стоят и ме гледат безизразно, все едно съм въздух. Но аз съм упорит- продължавам с куфеенето, защото искам да ги разсмея. Толкова имам нужда от тяхната усмивка, за да знам, че битката не е изгубена и че не са се предали. Затова усилвам още повече куфеенето. Наляво- надясно- в такт с музиката. Пак наляво- надясно и...
...Оууууу! Ударих си главата в шкафа. Как само не видях звезди посред бял ден. Но поне видях и чух звънкия смях на моите малки, изпаднали германчета, които вече се смееха с глас...
...Това е добре- значи сме изгубили битката, но не и войната. Бойците още не са се предали и имат сили за смях и подвизи!

събота, 13 март 2010 г.

Неделно училище: Молитвата на Сашко


Тази вечер преди сън Сашко реши да се помоли. Първо замълча, за да събере мислите си и след това започна:"Мили Господи, благодарим ти за хубавия ден!" Тук направи пауза, за да преглътне. Невичка, легнала до него, се беше така прехласнала по теологичното красноречие на Батето, че не смееше дори да преглътне. Вече преглътнал и поел въздух,Сашко продължи:"Пази ни, докато спим и...Ох! И кажи на Невичка да престане да ме щипе под юргана, че ще й бия една пЕсница!" Обратът беше толкова драматично неочакван, че всички се стреснахме! Особено Невичка, която чу името си и веднага съобрази, че Господ прощава, но Сашко не- пЕсницата й е в кърпа вързана, ако не престане да го щипе тайно под юргана. Затова тя прекрати своята подривна дейност и ангелски невинно се усмихна, излизайки изпод юргана. Молитвата вече можеше да продължи спокойно, защото възцари християнски мир и любов. Но за всеки случай Господ много бързо каза на Невичка да си отиде на нейното легло, защото въпреки мира и любовта, молитвата пак можеше да свърши с пЕсница, вместо с "Амин!"...
...Но Вярата наистина върши чудеса- Сашко каза "Амин!" и апокалипсисът за Невичка се размина!

петък, 12 март 2010 г.

Ръка за ръка

"Тате, дай ми ръка!", прошепва Сашко в тъмното. Милият! За него тъмнината на нощта е потъване в дълбока бездна. Затова винаги иска да му подам ръка преди заспиване. Сякаш иска да го преведа през тъмното, през страха и самотата му- до спасителния бряг на съня. И аз го правя- подавам му ръка. Усещам мечешката му лапичка. Усещам грапавините на пръстчетата му, които той все си гризе от безпокойство. Тази вечно неспокойна душа! Сякаш държа не ръката, а точно нея- душата му. Усещам я как пулсира в дланта ми. Усещам как бавно се отпуска и тръгва по течението на съня. Намерила покой и убежище. Опитвам се да си измъкна ръката леко и неусетно. Но...Сашко долавя движението ми и не ме изпуска. А точно в този момент...към другата ми свободна ръка се протяга и Невичка. Горката, да не остане по- назад от Батето- хваща ме и тя с ръчичката си. Усещам пухкавата й като гъбка ръчичка. От нея трепти ехото на малкото й сърчице. Туп- туп- туп! Леко я стискам, за да разбере и тя, че не е сама. Това я успокоява. Ръчичката й се отпуска. Става толкова лека, безплътна. Отлита от дланта ми като птичка. Отлита в сънищата. Чувам я как леко похърква с изпъкналото си коремче...
...И така- ръка за ръка, прекрачваме прага на съня. А той ни посреща с разтворените си широко обятия. Заспиваме, но никой не може да ни раздели, защото се държим!
Лека нощ!

сряда, 10 март 2010 г.

"Е тука боли!"

Сашко е от онези хора, които когато ги заболи зъб, започват чак и да куцат! Просто си е такъв, горкият. Пада духом и...тялом. Няма да забравя как веднъж го беше ухапало едно куче и той тотално се предаде. Лекарката го прегледа, проми раната- всичко беше вече наред, но...На връщане от болницата Сашко се просна като прострелян на задната седалка на колата, имайки сили само да изстене: "Не мога да ходяяяя!" Изведнъж бе сполетян от тежка форма на паралич на крайниците! Едва го измъкнахме от колата. Добре, че Мамето е хитра- веднага намери лек за паралича. Пусна паралитика за половин час на компютъра и той тичешком се добра до него... Такъв си е Сашко- тежък случай. Ето и тези дни започна да кашля и...
..."Ейййй, забравихте болнияяяя!", започва да вика със сетни сили от леглото си всеки път, щом остане за минутка сам. И започва да кашля тежко като стар пушач, за да го чуем. Но най- първа го чува Невичка. В знак на дълбоко хуманна солидарност с неговите страдания и тя започва да кашля. Но, милата, бързо се издава, че симулира, защото на въпроса къде я боли, вместо да посочи гърлото, показва си дясното оченце. Сочи го и най- чистосърдечно обяснява: "Е тука боли!" На всички ни става смешно, чак и на Сашко. Той се надига от леглото и пак пита: "Къде те боли, мила?!"...
...А Невичка, без да подозира, че по своя мил детски начин е помогнала на батето най- накрая да се усмихне и да превъзмогне паралитичния си страх от болестта, отговаря сериозно и отговорно: "Е тука боли!" И сочи малкото оченце, в което някъде дълбоко се крие истината, че Невичка всъщност истински я боли да гледа как страда батето!

вторник, 9 март 2010 г.

Неделно училище: Малки лакирани пръстчета

Тази вечер ми беше криво. Усамотих се като бито куче, за да си поближа раните. Ама, къде ти усамотяване с тези деца!? Едва бях въздъхнал опечалено, когато Невичка дойде при мен. Доближи се и ми показа ръчичката си. Разпери грациозно малките си пръстчета. Разтвори ги като ветрило на английска аристократка. И ме погледна право в очите, очаквайки да реагирам по някакъв начин. Аз обаче не можех да се откъсна от отчаянието си и гледах, без да виждам. Пръстчета като пръстчета- виждал съм ги! Какво толкова? Но Невичка пак повтори същото движение- разпери ветрилото на ръчичката си. Боже! Сега вече видях какво ми показва- лакираните от майка й нокътчета на пръстите. Те блестяха като съкровище на светлината на нощната лампа. Усмихнах й се, но...с тъга. Нямах настроение. Тя събра ветрилото на разтворената си ръчичка и ме погали по главата. Направи го по мечешки непохватно- натискаше ме силно, но трогателно старателно. С лакираните си пръстчета...
...А точно преди да дойде Невичка се помолих на Господ да ми даде утеха. Не вярвах, че тя ще дойде толкова бързо. Не вярвах и че...ръката на Господ има малки лакирани пръстчета. Може би, защото очаквах някакво чудо и така пропуснах да забележа най- голямото чудо- лакираните пръстчета на Невичка...

Листопад


"Тихо, че започва филма!" След това императивно изречение всички утихват и настава напрегната тишина. Чуват се само имената на актьорите от "Листопад"- "В ролите: Халил Ергюн, Гювен Хокна, Бену Йълдъръмлар, Хасан Кючукчетин, Гьокче Бахадир, Фахрие Евджен ,Денис Чакър, Седа Демир, Толга Карел и др." Сашко гледа със свъсени вежди, Мамето нервно си попипва връхчетата на косата, Баба Васе е отворила устата си в хипнотичен захлас, Невичка върти глава наляво- надясно, следейки с разширените си от любопитство очи реакциите на другите. А "листопадът на живота продължава"...Али Реза пак гледа в една точка- тежки мисли му се въртят в главата. И ние искрено му съчувстваме, защото...Боже, той така ми напомня на татко. Баба Васе също го оприличава на него- нашият покоен глава на семейството, който по същият начин се тревожеше за нас, децата му. Мамето пък вижда в Али Реза любимия си дядо и затова гледа с умиление...А ето я и Фикрет. Тя пък е "одрала кожата" на Лелчето. Нашата любима Лелче. Затова, когато тя се появява на екрана, Сашко уточнява: "Лелчето!" И всички ставаме бесни на старата Джаврие, че така тормози нашата Фикрет..., пардон- Лелче! Но най- умилена и развълнувана от всички е Невичка, когато види на екран Шефкет. Тя нежно го зове "Чачо"- на нейния любим бате Сашо, с когото го оприличава.Очите й стават едни такива големи, влажни като на теленце- пълни с трепетна любов по Шефкет...
...Така всеки вижда на екрана онова, което иска да види. Вижда любимите си хора, които са далече...И в същото са време толкова човешки близко- на един "Листопад" разстояние. Затова понякога заедно с листата от екрана се откъсва и някоя скрита сълза на тъга по Татко, по Лелчето и по Бате Сашо- нашите любими филмови и истински герои!

петък, 5 март 2010 г.

Ганче пук!


Нека да вее и дъжд да вали,
нека се стелят в гората мъгли!
Зайко си има пак топъл кожух,
Меца ще спи под юрганче от пух.

Невичка, милата, още не може да артикулира речта си така, че да бъде ясно разбирана. Много от нейните думи звучат енигматично, почти мистично. И се налага човек да напрегне цялото си налично въображение, за да я разбере какво говори...
...Така един ден Невичка дойде при мен и каза: "Ганче пук!" Погледнах я умно. А тя пак повтори същото, но с още по- голяма настоятелност: "Ганче пук!" Какво ли пък ще да е това- "Ганче пук"?! Пуканки ли искаше, канче ли!? Шах с пешка! Започнах да се оглеждам наоколо като лалугер, търсейки "Ганче пук". Но нищо не намерих. Тук Ганче пук, там Ганче пук- няма! Даже и в Гугъл нямаше информация по въпроса. А на мен ми се заби тази дума в съзнанието и започна да ме яде като картофен червей. "Ганче пууууууук"?- този тревожен въпрос звучеше с тревожно ехо между стените на главата ми. Но отговор не идеше от нигде!
...Точно бях развял бяло знаме и се предавах с вдигнати ръце пред неразрешимата загадка на Ганче пук, когато...чух тази толкова стара песен: "Зайко си има пак топъл кожух, меца ще спи под юрганче от пух"...Мамка му мечка! Просветна ми! Майка ми пееше тази песничка на Невичка, докато тя се унасяше в следобеден сън. Значи от нея Невичка беше чула този стих- "Меца ще спи под юрганче от пух". И "Ганче пук" означаваше- "юрганче от пух". Ей, почувствах се по- горд и от Айнщайн, когато е открил теорията на относителността! И как не!? Теорията на относителността беше песен пред Ганче пук! Айнщайн пасти да яде с неговата теория- да го видя дали щеше да открие Ганче пук? Друг път!...
...И така. Сега тихо вали дъжд и сняг навън, а ние си пеем...ГАНЧЕ ПУК! И въобще не ни пук...А!

понеделник, 1 март 2010 г.

Баба Марта...милата старица!

"Баба Марта бързала, мартенички вързала"

Тази сутрин, докато гледах как Сашко получаваше мартеница от баба си, се сетих за една история. Една от историите на Сашко...
...Веднъж той се беше разнежил и в пристъп на силни чувства, отиде и прегърна баба си. Тя, горката, несвикнала да получава безпричинно ласки от Сашко, дълбоко се трогна от този негов жест. Прегърна го силно и го погали по главицата, редейки нежни слова: "На баба милото момченце, баба толко много те обича!"...Сашко също не й остана длъжен. С нежен трепет в гласа й каза: "Милата старица!" Тя замръзна на място. Застреля я от упор! Но знаеше, че Сашко си е меченце и от неговата уста това е комплимент...
Та и Баба Марта. И тя. "Бързала, мартеници вързала"...Милата старица!