понеделник, 30 август 2010 г.

Солен, бременен, илюзорен или...просто щастлив

Неусетно станах забележителен. До вчера- я ме забелязал някой, я не Но сега всеки ме забелязва. По- точно- не мен, а...коремчето ми. Което по форма и размери прилича на класическо бирено коремче. Ама държа веднага да уточня, че то не е такова, защото аз бира почти не вкусвам. Моето коремче има друг, още недоказан исторически произход. По който въпрос мненията са диаметрално противоположни. Според жена ми- коремчето ми, както и всичко останало в моя живот, е резултат от солта. Защото съм бил ял много солено, та от солта се задържало вода в организма ми и това едва ли не било по- скоро воден мехур, отколкото корем. Но жена ми просто прекалено задълбочено и убедено чете вестник "Доктор", та ако слушам нея, досега десет пъти да съм умрял от десет различни болести- коя от коя по- тежки. А според синът ми- щом имам корем, значи съм...бременен! Завалията, той пък на бебе се надява- на братче или ново сестриче! Детски му акъл- бременен! Обаче, като се погледнах в профил на голямото огледало, видях, че вярно съм някъде в деветия месец...И то- с близнаци! Леле, майко! Добре, че майка си е майка- само тя ме утеши, че на мъжете в нашия род такава им била стойката. Просто коремът изпъквал напред от стойката, не от друго. Демек- коремът ми е зрителна илюзия. Иначе съм си втален като фиданка. "Ще вървиш по- изпънат и коремът ще се скрие!", посъветва ме тя. И аз веднага пробвах- тръгнах изпънат като струна. Май вярно беше от стойката- коремът се глътна, та изчезна безследно. Зрителна илюзия! Обаче илюзия, илюзия, ама ме видя един познат и направо ми разби всичките илюзии..."Как си?, попита ме. "Добре съм!", отговорих му. "Личи ти!", закопа ме той. Веднага разбрах по какво ми личи- гледаше ме в корема. Как само не родих преждевремено...близнаците! Обаче после се замислих върху тези думи- "Личи ти!" Коремчето всъщност беше моя отличителен белег за добруване и щастие. Така де, щом не беше мехур с вода, близнаци или зрителна илюзия, значи тогава оставаше да е щастие. И наистина беше щастие. Щастие, че не ми пука дали съм с корем, или без корем, защото и в двата случая има кой да ме обича! Останалото е зрителна илюзия...

петък, 27 август 2010 г.

Ако Господ имаше профил във Фейсбук

Ако днес Господ имаше профил във Фейсбук, нещата нямаше да бъдат по- различни от библейско време. Той пак щеше да има тълпи от приятели, които щяха да натискат бутона "Харесва ми" на всяка Негова публикувана притча или проповед на планината. Но, когато стане време да Го разпъват на Голгота, нито един от тези приятели няма да бъде до Него. Даже много от тях тихомълком ще Го блокират и изтрият от списъка си с приятели в мрежата. А други пък, които доскоро са натискали бутона "Харесва ми", ще коментират статуса на изправения пред съда на фарисеите Исус с думите "Разпни го, разпни го!". Дори някой веднага ще създаде група под надслов "Да подобрим рекорда на апостол Петър за най- бързо отричане от Господа до трети петли?". В полето пък за реклама във Фейсбук ще излезе рекламен слоган- "Промоционални цени на чукове и пирони за деня на Разпятието". И така до Възкресението...
...След Възкресението Господ ще се яви отново на своите приятели в мрежата, както някога на апостолите. Всички ще видят, че Той отново е на линия. Тези, които са Го изтрили от списъка си на приятели, изненадващо ще получат покана за приятелство от Исус. Дори и тези, които са писали на стената на Неговия профил "Разпни го, разпни го!"- те също ще получат покана за приятелство. Така Фейсбук ще докаже, че Господ е, колкото виртуален, толкова и реален, защото само Той може да бъде толкова истински твой приятел в Интернет, че да те потърси отново за приятелство, след като веднъж си се отрекъл от Него. И само Той може да ти изпрати такова лично съобщение, че да разбереш колко е невъзможно да изтриеш Господ от списъка на своите приятели:"Понеже съм уверен, че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното, нито бъдещето, нито сили, нито височина, нито дълбочина, нито кое да било друго създание ще може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христос Исус, нашия Господ." (Римляни 8 глава, 38- 39 стих)...
...Ако днес Господ имаше профил във Фейсбук, нещата нямаше да бъдат по- различни от библейско време- Той отново щеше да ни изпрати покана за приятелство, колкото и да сме се отрекли от Него. Затова не знам дали Той има профил във Фейсбук, но знам, че използва всички мрежи, за да "лови човеци". Така че- все пак си проверете пощата във Фейсбук. За Господ и Фейсбук всичко е възможно!

четвъртък, 26 август 2010 г.

Почти библейска история

Бях се навел в коридора и си приготвях парите за работа. Броех колко пари имам в портмонето. Покрай мен мина Невичка и ме погледна. Може би си беше помислила, че ме тревожи липсата на достатъчно пари- лицето ми имаше сериозно изражение. Затова тя се наведе над мен, сложи си едната ръчичка на моето рамото, а другата поднесе към лицето ми. На дъното на разтворената като цвете детска лапичка блестеше една стотинка. Малка, жълта монета от една стотинка. "Искаши паички?!"- попита ме Невичка. Разбира се, че не исках. Но, трогнат от милия жест, приех паричката. Просто така- за спомен. Взех паричката- тя беше още топла от стискането в ръчичката на Невичка. Тази топлина издаваше колко мило трогателни усилия беше положила тя, за да не си изгуби паричката. А накрая ми я даде, без да се замисли- от сърце. Даде ми не малко от многото, а много от малкото, което имаше- всичко! Цялата си една стотинка! Затова сега, като си отворя портмонето и видя стотинката на Невичка, дори това да ми е последната стотинка, знам, че тя ми е достатъчна, за да съм богат. Защото тя е всичко- последната стотинка човещина, последната стотинка обич и съчувствие, последната стотинка надежда, че още не съм изгубил всичко...

вторник, 24 август 2010 г.

Една тъжна българо- немска история

Това е една истинска история...
През 1944 година един взвод на немската армия бил настанен в селото на майка. По- скоро- на бъдещата ми майка, защото тогава тя била...още пеленаче. В къщата на баба и дядо дошъл на квартира млад офицер от Вермахта. Младежът, още с идването си, започнал да се радва на бебето в къщата- тоест на майка. Все повтарял: "Гуд, гуд!" Искал да я гуши и да си играе с нея. Баба, отрудена селска жена, какво по- напред да прави- да готви ли, да пере ли, градини ли да копае, дете ли да гледа- зарадвала се, че немецът иска да се занимава с бебето и му го давала с охота. Това облекчавало отруденото й ежедневие. Така немският офицер прекарвал много време с майка, обикнал я по бащински, и накрая, когато трябвало вече да замине за фронта, помолил баба и дядо да му дадат бебето да го осинови.Обяснил, че не можел да си има дете с неговата жена. Дядо взел, че се съгласил- защо му било женско чедо, което не може да му помага в тежката селска работа!? Баба обаче ревнала горко и се изправила със страшен поглед на ранена тигрица пред дядо и пред немеца. Била готова да се бие с цялата немска армия, но да си запази чедото. Немският офицер, който разбирал от военно дело, усетил, че няма шансове срещу такъв свиреп противник и се отказал. Натъжен, си тръгнал. Заминал за фронта, където може би в сетния си миг, покосен от вражески куршум, е виждал пред очите си бебешката усмивка на майка- неговият неосъществен бащински блян. И , умирайки, се е усмихнал за последно, за да каже на своята несбъдната дъщеря: "Гуд, гуд!"...
...Тъжна история. Тъжна заради немеца, който толкова е искал да си има своя дъщеря, че се е решил на такъв отчаян ход- да моли баба и дядо да му дадат детето си. Тъжно заради дядо, който е бил толкова беден, че е бил готов да се лиши от собственото си чедо, за да оцелее в гладните военни години. Тъжна заради баба, която е преживяла ужаса на реалната възможност да си изгуби любимото дете- какво ли й е струвало да се изправи срещу волята на двама силни мъже...Не на последно място- тъжна и заради майка...Защото животът й не беше лек в България. Цял живот работи редом до татко, редом в неговата мъжка работа- при строенето на къщата, при обзавеждането й...А как ли щеше да живее в Германия, ако беше взета за дете от немския офицер? Сигурно малко или много по- добре, по- лесно и по- безгрижно...И сега, вместо да се гърби по градините, щеше да е една безгрижна немска пенсионерка и да кара своя стар, достолепен Мерцедес, возейки Сашко и Невичка- нейните немски внучета, без дори да подозира за своя друг възможен, но щастливо неосъществен български живот...

петък, 20 август 2010 г.

Когато мъжете плачат...

Казват, че мъжете не плачат. Аз пък познавам трима мъже, които плачат. Единият е Исус. Бог. Нямаше да повярвам, че Той е Бог, ако не беше заплакал съвсем искрено, по човешки пред гроба на своя приятел Лазар. Той се разплаква за него, макар че само след броени минути ще го върне от Смъртта, ще го възкреси. И сякаш това е по- голяма сила от силата да възкресяваш- силата да заплачеш за човека, когото обичаш...Вторият е Левски. Апостолът на Свободата. Нямаше да повярвам, че той е Апостол на Свободата, ако не беше заплакал съвсем искрено, по човешки пред бесилото. Той се разплаква, докато се изповядва пред поп Тодор Митов. Разплаква се, споделяйки, че съжалява за смъртта на невинно момче, което е застрелял, без да иска. И сякаш това е по- голяма сила от силата да се жертваш за Отечеството- силата да заплачеш за човека, когото си наранил...Третият е Татко. Просто Татко. Нямаше да повярвам, че той е Татко, ако не беше заплакал съвсем искрено, по човешки пред телевизора, гледайки "Дързост и красота". Той се разплака, защото вече плачеше на всичко, след като получи инсулт. И сякаш това е по- голяма сила от силата да бъдеш мъж и да не плачеш- силата да заплачеш, когато ти си плаче...
...Затова не вярвам, когато казват, че мъжете не плачат. Защото мъжете плачат. А когато мъжете плачат, тогава са най- силни. Тогава те обичат, разкайват се и са уязвими. Съвсем искрено и по човешки.

вторник, 17 август 2010 г.

Очите на тъгата


Познаваш ли очите на тъгата?
Виждал ли си блясъка в тях?
Онзи нежен блясък на сълзата,
скрита неумело зад безгрижен смях...

петък, 13 август 2010 г.

На опашка за вода...с дракон

Ако някой психолог- фройдист чуе какъв сън сънувах, сигурно ще констатира, че съм имал тежко детство...Не, господин Фройд, имам тежко бащинство! Всеки ден децата ми говорят за дракони. За Синеокия бял дракон, за Слайфър небесния дракон, за Хикс и Гледзет драконово оръдие...Гледам ги на карти, на филмчета- навсякъде. А вече и насън...
...Какъв сън! Толкова истински...Жега е! В някаква градска градинка има опашка за вода на обществена чешма. Аз съм последен. По едно време зад мен се нарежда един...дракон. А драконите и насън са си страшни, но аз не се трогвам. Кимвам учтиво на животинката все едно ми е комшията. Даже го заговарям: "Жега, а?!" Драконът ме поглежда с влажен поглед на текезесарско теле, с който ми показва колко много ме разбира. Чак ми се усмихва приятелски, с широка блага усмивка, при което му се виждат огромните, страховити драконовски зъби...Тук, най- накрая инстинктът ми за самосъхранение сработва и се стряскам...
...Събуждам се. Децата спят до мен, всяко гушнало своите карти...с дракони. Почти до главата ми е картата на Слайфър небесния дракон. Боже, откъде ли ми е познат толкова!?

четвъртък, 12 август 2010 г.

С деца на море: Една самотна чашка от кафе се носи в морето

Това го могат само децата- да превръщат и най- незначимите неща в значими. Като една пластмасова чашка от кафе. Да беше скъпа играчка, а то една най- обикновена чашка от кафе. Такава, каквато всяка една улична кафемашина пуска. Но...Невичка си обикна чашката, която аз й дадох, след като си изпих кафето. Поиска ми я- дадох й я. Въобще не предполагах, че такава екзистенциална драма ще последва с тази чашка. Но това го могат само децата- да се трогнат от съдбата на нещо толкова незначително като една чашка от кафе, която отгоре на всичко беше и спукана. Невичка толкова силно я стискаше в ръчичките си, за да не я изпусне в морето, че тя се спука. Това обаче, като че ли повдигна още повече нейната сантиментална стойност- придаваше й някакъв мъченически ореол. Обаче. Невичка изпусна чашката в морето. Стана като на драматично забавен кадър в холивудски филм. Двамата стоехме на кея и гледахме как чашката лети с валсова грация надолу към морето. Чак се чу- "Шлюппппп!", когато падна във водата. Гледахме, вцепенени, как чашката се понесе към далечния хоризонт на морето пред нас. Издигаше се на върха на вълните, след което потъваше. И пак се издигаше. И се отдалечаваше ли, отдалечаваше. Една самотна чашка от кафе, която Невичка изпрати с насълзени очи и поглед, пълен с горест по изгубената любов...Така че, ако някъде в Равда, Бургас, Варна...Или- Истанбул, Ротердам, Генуа, Барселона, Ню Йорк...видите една чашка от кафе да акостира...Дайте си ни чашката бе, ей! Какво като е спукана- това не е боклук,хвърлен във водата! Това не е и просто чашка. Това е чашката на Невичка и тя стои на брега, чакайки я, вперила тревожен взор в далечния, безкраен хоризонт...
...Нали ви казах- това само децата го могат!

С деца на море: Снимка на живот и смърт...

Тази снимка щеше да е последната във фотографската ми кариера. За нея се дупих, кляках, лазих цял час- само за да уловя момента. А и само за да прелъжа фотомодела да погледне в обектива, да се усмихне въпреки адската жега, както и да застане на едно място, без да мърда, че при една крачка по- назад може да падне в морето от 5- 6 метра височина...Леле, Мамето, ако ме беше видяла какви ги върша в името на фотографското дело! Какви ги върша с Невичка, горката, която се изпържи като рак, докато седеше като препарирана в очакване на заветния фотос. А и какви ги вършех със самия себе си...
За да хвана по- далечна перспектива на кадъра, се налагаше да отида на шосето...И така, всеки шофьор, минаващ по пътя, се изправяше пред изненадващата гледка на залегнал или надупил се насред шосето мъж. Нооооо! Убеден, че истинското изкуство иска саможертви, обективът ми не трепваше пред свирещите спирачни дискове на колите. Още повече, че иначе отегчено нацупената Невичка, започна да се усмихва, развеселена от тази игра- беше й забавно да ме гледа как подскачам между колите. За да стигна накрая до търсения кадър- тази светла усмивка...
...Ех, колко ми струваше да уловя тази усмивка! Но тези дни разбрах колко са важни снимките. Разбрах, че един ден те ще останат последният оцелял мост, по който човек може да се върне назад във времето при любимия си човек. Последният мост между двата бряга на вчера и утре- по който винаги можеш да се върнеш на отсрешния бряг, за да намериш отново изгубената си усмивка.

сряда, 11 август 2010 г.

С деца на море: Вчера и утре на едно място

Това са вчера и утре. На едно място. Вчера е на цели векове- тази делва е запазена от Античността. А утре е на цели...две години, че и половина- на толкова е Невичка. Но ето, че след цяла една Античност, едно Средновековие, един Ренесанс, едно Ново време, едно Съвремие и две години и половина време- те се срещнаха- вчера и утре- Античността и Невичка. Античността не каза нищо, Невичка също, но думите бяха излишни- снимката казва всичко. А именно- утрото трябва да стъпи върху вчерашното, за да се издигне нависоко, за да порастне с един ръст над себе си...

Когато лятото свърши, преди да е започнало


Понякога лятото свършва, преди да е започнало...

Последна сълза

Последна сълза се стича по лицето,
най- човешката сълза изплакана;
откъснала се с болка от сърцето,
последна нежност, неистово чакана.

Когато след миг дойде Смъртта
и тихо се хлопне вратата-
Животът ще тръгне към вечността,
а след него ще остане сълзата.

вторник, 10 август 2010 г.

С деца на море: Метереологична прогноза за морето

Метереолозите още се чудят на какво се дължат високите температури през това лято на морето. За първи път температурата на морската вода достигнала 29- 30 градуса! Бум на пострадалите от високата температура- топлинни удари, кожни обриви...Коя е причината?! Отговарям, макар да не съм метереолог. Причината е тази, на снимката. Това е още едно Слънце, което грее на морето. Грее, та се скъсва! Макар и да е още малко слънчице, то си е опасно- има голяма опасност да изгорите от обич, когато го видите как грее...

понеделник, 9 август 2010 г.

С деца на море: Жестока игра с морето...на живота

Морето беше бурно. Големи вълни заливаха брега. Двамата със Сашко, седнали на пясъка, очаквахме напрегнато всяка следваща вълна. Такава беше играта, която си измислихме. Написахме имената на Мамето, Невичка, Сашко и моето върху мократа пясъчна ивица до морето и чакахме кое име ще бъде залято от вълните. Победител щеше да бъде този, чието име остане последно на брега на морето, без да е заличено от вълните. В началото ни беше забавно. Една вълна докосна с върха си името на Сашко и изтри буквата Ш- така името му стана Сако. Но някак неусетно играта загрубя- стана жестока, след като една голяма вълна стигна до името на Невичка и го заличи напълно. Не остана и спомен от него- направо го помете, изтри го без следа. Усетихме, че това не беше просто игра- беше онова, което един ден щеше да се случи с всеки един от нас. Вълните на Смъртта щяха да ни достигнат, за да ни заличат от брега на Живота. Рано или късно. Защото всяка следваща вълна ставаше все по- голяма и все по- неизбежна. Но и все по- красива. Красива като неистовата вяра, че всичко е само една игра, макар и жестока игра, но игра. А човекът е най- човек, когато играе...
...В памет на Боян, който игра до последно жестоката игра на Живота.

С деца на море:...И вятърът в нашите коси

"...Сега сме само аз и ти...И вятърът в нашите коси."
Тази снимка стана знакова за нашето Море 2010 г. Защото това беше морето на Невичка. Нейното първо море. На тази снимка аз я питам дали е щастлива, а тя ми отговаря с вик: "Да-а-а-а-а-а!" Викът й полетя на крилете на чайките, със силата на вятъра, който си играеше с нейните коси. Бяхме само аз и тя. И вятърът в нашите коси.

понеделник, 2 август 2010 г.

Нашата красива Маме


...Очите й- поезия и песен,
носталгични като късна есен...

Пред нас е само морето

Всяко нещо е най- красиво, когато предстои. Или, когато е отминало. Сега пред нас е само морето. То ни предстои. И затова е най- красивото море, защото е предстоящо. Толкова близко предстоящо, че можем да го видим и без да го виждаме- как пречупените лъчи на слънцето искрят в неуловима игра на светлосенки, как синият цвят нежно се прелива във всички свои нюанси, как вълните се надигат като могъщ пулс, как се разбиват в брега на хиляди блестящи пръски- разкошно разтворени ветрила от вода, как слънцето изгрява на далечния хоризонт сред тишината на събуждащия се ден, как залезът си тръгва печално уморен, оставяйки пурпурно червена следа- мълчаливо угасваща пътека , водеща до тънката линия на хоризонта...
...А след 5 дни, когато ще чета написаното, морето вече ще е отминало. Ще е останало само ехото от детския смях на плажа, ехото от плясъка на вълните, които докосват с нежен допир пръстите на краката...И тогава ще разбера, че морето продължава да е най- красиво и когато е отминало. Защото тогава...Заслушан в шепота на вълните, в тихата изповед на морето, чувам мълчанието на сълзите, с които ми плаче сърцето. Чувам как всяка вълна своя бряг си намира, целува го нежно и красиво умира...
Но това ще бъде след 5 дни. А сега пред нас е само морето. Някъде там, на крехката граница между вчера и утре, в нашето единствено и неуловимо днес, което ни принадлежи...
До нови срещи, моряци!