Дъждът почуква по стъклата с шепот тих,
сякаш свири с нежни пръсти по клавир,
по олуците се стичат капки от небесен стих
и разливат в душите дълго чакан мир.
Дъждът почуква плахо като неканен гост,
като тракане по релсите на нощен влак
и неусетно ни повежда по забравен мост,
който ни завръща в детските години пак.
Когато от небето валеше ведра младост,
когато дъждът разказваше приказки за сън,
когато и в порой не гаснеше пламъчето радост
и дори в дъждовни дни, оставахме навън...
Няма коментари:
Публикуване на коментар