събота, 22 януари 2011 г.

Дневникът на един немски автомобил

Извинявам се за почерка, ама пиша с левия шарнир, че десният нещо ми потропва и придърпва на една страна- ако пиша с него, хептен няма да ми разчетете. А и малко недовиждам- изгоряха ми оригиналните немски крушки на фаровете, сложиха ми китайски. Сега все едно съм не с фарове, а с кандилца...
...Това е дневникът на живота ми.

Ден първи- Германия, 15.11.1988 г. :

Чувам немска реч- това е добре. Значи са ме сглобили немски инженери. Сигурно съм "BMW" или "Мерцедес". Е, айде от мен да мине- може и "Ауди". Ще си отживея като аристократ!

Ден първи- Германия, 15.11. 1988 г., в края на работния ден, в края на конвейра:

Продължавам да чувам немска реч- това е добре. Но виждам надпис "Opel" на изхода на завода- това не е добре. Значи съм "Опел"- скапах!

Ден втори- Германия, в склада на завода на "Опел":

Само на два дена съм, а ръждата вече ме яде! Няма лъжа, няма измама- "Опел" съм!

Ден трети- На ферибота за Италия:

Отчаян съм- не само че съм "Опел", но и ме карат за продажба в Италия!

Ден четвърти- Милано, Италия:

Навсякъде чувам италианска реч. Шарнирите ми треперят от ужас, акумулаторът ще ми гръмне от напрежение- италианци ще ме карат! Едно семейство вече се спря на мен...Къш- къш- къш! Господи, дано да не запаля от първия път и да ми се размине.

Ден четвърти- Милано, Италия:

Мамка му, нали все пак съм немска машина, запалих от първия път и ме купиха! Семейство Олдани- луди, млади, с две лигави жабарчета- олигофренчета, които започнаха да акат, да пикат и да се боричкат по велурените ми седалки. Ех, защо Вермахта не мина и през Италия някога!?

Ден пети- Милано, Италия:


Не е истина как кара тоя италианец! Мислех, че ще съм семейна кола, а станах състезателна- от "Формула" 1! Жална ми майка на съединителя и скоростната кутия!

Ден шести- магистралата Милано- Торино:

Започвам да се съмнявам дали съм с двигател 1.6 или 3.6!? Защото преди малко изпреварих едно "Ферари"- а скоростната ми кутия още не се е разпаднала!

Ден шести- магистралата Милано- Торино, на бензиностанция:

Видях се с един "Опел", който уж с бензинов двигател, пък тракаше, като че е с дизелов. "Защо така бе, братко!?" А той, горкият, ми изстена: "Защото не са ми сменявали маслото от 5 години!" Шарнирите ми пак стрепереха, от страх щях да изпикая целия бензин, който Олдани ми зареди...

Ден десети- на градско в Милано:

Мама мия, сеньора Олдани ме подкара! Мислех, че съм състезателна кола, оказа се, че съм каскадьорска- минавам на червено, на жълто, на стоп, на обратно движение...Само на автосервиз не минавам, а всичко вече ми тропа!

Година първа:

Карам с половин картер масло- двигателят загрява, Олдани- не!

Година втора:

Карам с по- малко от половин картер масло- двигателят загрява, та прегрява, Олдани- не!

Година трета:

Карам без масло, а се чувствам...смазан!

Година десета:

Ни жив, ни умрял съм- значи съм "Опел"!

Година петнадесета:

Умрял съм- значи отивам в България!

Година петнадесета, ноември, Горубляне:

Умрял съм, но ви убеждават, че съм жив и вие вярвате- значи сте българи!

Година двадесета:

Умрял съм и никой не вярва вече, че съм жив- значи отивам в Перник!

Година двадесета, минавайки на червен светофар в София:

Безсмъртен съм! Затова на задното ми стъкло е залепен надпис "NO FEAR!" А регистрацията ми е пернишка...

п.п. Ще се видим в Ада!


Грип ли е, да го опишеш!

Какви времена настанаха- грипни! Днеска си здрав, утре болен. Бързо, без никой да те пита- искаш ли- не искаш ли!? Имаш ли пари за антибиотик, нямаш ли?! И грипът вече не е това, което беше. И той стана капиталист- империалист- експлоататор! Хваща те и ти изтисква силиците докрай, даже и живота ти взима накрая. А пък за парите да не говорим- пари за лекари, за витамини, за един антибиотик, за втори, за трети...Докато едно време не беше така. Тогава и грипът беше човек, беше другар- комунист. Идваше, но някак другарски, с грижа и мисъл за работническо- селската класа. Предупреждаваше отдалече, че ще те разболява. Правеше го чак с някаква неохота, сякаш се извинява: "Прощавай, другарю, ама план за петилетката гоня и трябва да те разболея най- много за ден- два!" Е, как да не се разболееш с кеф така, а!? И всичко минаваше с едно, най- много две хапчета аналгин хинин. Но такава беше повелята на Партията: "Да изпълним петилетката за три години!" А грипа, вместо за три дни- за един! И грипът беше човек, комунист- спазваше повелите на Партията- вместо за три дни, за един...
А сега, какви времена настанаха- грипни! Грипът- и той капиталист, феодал, народен враг, империалист, шенгенец, взима ти здравенцето...Парите, та и живота! Точно като един същий разбойник, застава срещу лицето ти, и казва: "Парите или живота!?"...
...Отговарям: "Животът, парите ми трябват!" За погребение!

петък, 21 януари 2011 г.

Интервю със Сашко и Невичка

...без цензура

Татко Пепи: Щастливи ли сте?
Сашко: Еми, да, малко!
Невичка: Ами, да, голямо!
Татко Пепи: За какво мечтаете?
Сашко: Еми, да бъда цели 80 седмици на море.
Невичка: Да отивам на морето и да плувам!
Татко Пепи: Какво си пожелавате?
Сашко: Да съм магьосник.
Невичка: Аз калинка. А на мен ака ми се!
Татко Пепи: Доволни ли сте от живота?
Сашко: Горе- долу, гадно- тъпо...
Невичка: Доволна съм и ти ми даваш капки!
Татко Пепи: Какво ще кажеш на читателите на този блог?
Сашко: Аз се казвам Александър Петров, обаче, за съжаление не знам улицата как се казва. И това е.
Невичка: Читатели, татето е на компУтъра и пише нещо! Айде де, мен ака ми се де! Наакам се у гащите...

п.п. Тук интервюто спира поради чрезвичайни причини

четвъртък, 20 януари 2011 г.

Двигателят на Берта Бенц


Това е Берта. Берта Бенц! Гледайки тази нейна снимка, без да знае, че това е Берта Бенц, кой би предположил, че тя е първата жена- автомобилист. Кой би предположил, че тази нежна и крехка жена от снимката е дръзнала да измине 180 километра- разстояние, което дори за един съвременен автомобил не е малко. А за двутактовата бензинова триколка, шофирана от Берта, която имала мощност от 0, 88 конски сили и развивала максимална скорост от 15 км. в час- това направо е било подвиг. За Берта обаче- това не е било подвиг, а просто любов. Тя е виждала как изобретеният от съпругът й двигател, не се приема на сериозно. Виждала е как той унива и губи вяра в себе си. И типично по женски, без много да му мисли, импулсивно, запалва триколката, качва двете си деца и натиска газта до ламарината! Сред пушек, съскане и гръмовен тътен- Берта тръгва на своето пътешествие. През това време, съпругът й Карл дори и не подозирал какво прави тя. В един момент жена му просто била изчезнала. Какво пък- сигурно е отишла до комшиите, на чаша чай и плетка. А Берта отишла на...майната си. 180 километра от Майнхайм до Пворцхайм. На едно място спряла , за да прочисти бензиновата тръба с иглата на шапката си. След това пък й се наложило да си сваля жартиера, за да облицова с него един оголил се електрически проводник. В едно селце забила здраво спирачките пред слисаните от ужас селяни и попитала къде е ковача, за да й затегне разхлабилата се верига на двигателя. Не виждали дотогава автомобил, селяните си помислили, че самият Луцифер е дошъл от черната преизподня за душите им. Ковачът веднага бил извикан! И Берта продължила своя път...
Каква ли гледка е било- изискан файтон, теглен от породисти коне, в него дремещи от скука аристократи... И изведнъж, с гръм и трясък, с мръсна газ ги изпреварва една жена, с лице, опушено и нацапано с моторно масло, махаща им за чао, гледаща някак извинително, сякаш иска да им каже: "Извинявайте, че ви изпреварих, ама ми е тежък десния крак!"...
...И така Берта достига до Пворцхайм. Достига до своя подвиг- да измине цели 180 километра с двутактова триколка, доказвайки, че съпругът й е създал работоспособен и надежден двигател, който заслужава да бъде патентован и масово произвеждан. Но освен това, тя доказва и още нещо, което е много по- велико от възможностите на двигателя с вътрешно горене- възможностите на Любовта. Която е най- големият и най- силният двигател с вътрешно горене. Двигателят на Берта Бенц, биещ двутактово в нейните гърди- отляво!

сряда, 19 януари 2011 г.

Човекът като произведение на изкуството

Гледам снимките на децата ми. От най- ранната им възраст до днес. И сякаш пред очите ми се разкрива картина. Виждам първите снимки от двуизмерния видеозон- това са първите щрихи. Неясни, без конкретни черти- само фон. Фонът на картината. След това снимките от триизмерния- чертите леко се избистрят, сякаш изплуват от тъмните дълбини на море. И ето ги снимките след раждането! Сгърчени от спазъм черти, мътни очи, прозрачна кожа със зачервени петна. Картината в суров вид, дори отблъсващ- сякаш художникът още не знае накъде да поеме, ръцете му още не са сигурни, боите му не са приготвени добре и оставят грапава следа. Но само след месеци картината е вече друга- цветовете са по- меки, с нежни нюанси, линията е овладяна и очертава ясно и точно контурите. Очи, устни, носле, вежди- лицето се разтваря като листата на цвете, огряно от пролетно слънце. Всичко става детайлно конкретно. Става релефно. Всяка една черта се освобождава от излишното, сякаш е шлифована, и картината става не просто форма, а съдържание. Накрая се появява гласът и тогава картината напълно оживява. Гласът със своя тембър, емоция и музика- той е последният липсващ щрих, който превръща абстракцията в конкретност. Конкретността на човешката личност- неповторима като произведение на изкуството...

вторник, 18 януари 2011 г.

Когато Животът те води с 10 на нула

В. беше дете на улицата. Един истински Хъкълбери Фин. С баща пияница и майка, която беше избягала с друг мъж. В. нямаше живот- имаше оцеляване. И някъде там, между живота и оцеляването, беше неговото трудно хъкълберифинско детство. Детство, изживяно по улиците- по уличните футболни мачове...
На терена В. беше боец- играеше със сърце и душа, по- точно- той не играеше, а гореше. Докато ние, неговите съотборници, кой от кой по- голямо мамино синче, играехме вяло, без да печелим и губим нищо. Та ние си имахме всичко! Но В. си нямаше нищо- имаше само футболната игра. Имаше само един- единствен, неистов шанс- там, на улицата, във футболен двубой да победи Живота. Но как можеше да го направи, като имаше за съотборници такива лигльовци като нас?! Няма да забравя как играехме срещу отбора на една от съседните махали- бяха все яки дангалаци, от които ние всички се страхувахме. Само не и В. Но неговите кураж и усилия не бяха достатъчни- затова падахме с отчайващото 10 на НУЛА! Един от съперниците дори подхвърли отегчено: "Има ли смисъл да играеме повече!?" Ние мълчехме равнодушно, готови да се откажем. Но В. изрева с цял глас точно срещу лицето му: "Ще играеме докрай!" И взе топката...
...Този дрибъл беше нечовешки, беше неистов. В. тръгна сам срещу всички. Минаваше през трупове. Гладен, мръсен, зъл, жесток, жив, красив...Той тичаше така, сякаш нищо не можеше да го спре. Накрая стигна до вратата и преди да шутира, изрева като вараварин: "А-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а!!!!!" Вратарят избяга, а В. съвсем лекичко вкара топката в опразнената врата. 10 на 1! В. се обърна и ни погледна- очите му блестяха може би от гняв, а може би и от нещо друго. Засрамени от случилото се, ние се вдигнахме на отчаян щурм. Не можахме да вкараме повече голове, защото това не беше като на филм с щастлив край- това беше животът. Загубихме, но играхме докрай. И запазихме най- ценният резултат в живота ни- 10 на 1. Резултатът на нашето човешко достойнство...

петък, 14 януари 2011 г.

Особености на българският родителски манталитет

Тя беше яка немкиня- едра като текезесарска кобила. Краката й дебели- все едно гледаш две здрави букувици, които ако резнеш, ще можеш да се изгрееш половин месец в люта зима. Ханшът й- могъщ като СССР по времето на Сталин. А гърдите- такива ядрени бойни глави светът не познаваше от разгара на Студената война. Напращели- само да ги погледнеш, ще експлодират с гръмовен тътен. А мъжът й- зорлем жив, завалията! Един такъв слаб, съсухрен, чак кора от суша хванал- да речеш да копнеш по него с кирка, сигурно кирката ще отскочи. Седи и гледа със стъклено безизразен поглед в една точка- музеен експонат! А децата- рошаво руси, луничави. Момчето- същински Емил от Льонеберия, момичето пък- Пипи Дългото чорапче. Вилнееха като отвързани добичета във вагона. Колко исках да дремна малко във влака след работа- е, не! Емил от Льонеберия тропаше за цял кавалерийски полк със своите дебели зимни обувки по пода на купето. А Пипи издаваше някакви нечленоразделни звуци от олигавената си уста, които наподобяваха на микс от конско пръхтене и свинско грухтене: "Пррррр- гррррр!" А майка им ги гледаше с будистки невъзмутимо спокойствие, повтаряйки: "Гуд, гуд, гуд!" Какво гуд бе, какво гуд!? Емил от Льонеберия как не ми се покатери на главата, ползвайки я като стъпало, за да се надвеси на отворения прозорец. Ама викам си: "Айде да не се излагаме пред чужденците!"- запазих самообладание и отместих подметката на Емил от лицето си. Направих разбираща физиономия, с която казвах без думи: "Деца, какво да ги правиш!" Море, да ми беше мое дете- какво да го правя ли!!!!???? Кога ше му шибна два шамара, та ше му се активира цялата стомашно- чревно- отделителна система. Обаче- не! Немкинята продължаваше да не се трогва. Немецът пък хич. Тоя дали въобще беше жив, или пренасяха за по- евтино по влака- труп!? Егати тия стоманени нерви немски! Децата вече се бяха надвесили на отворения прозорец- 50 % от анатомиите им се рееха във въздушното пространство извън влака. А немкинята пак повтаряше: "Гуд- гуд- гуд!" Какво гуд бе, какво гуд- сега да минеше бургаския влак по другата линия и немчетата щяха да се приберат наполовина липсващи в купето. Значи- от вътре ми завря и закипя, като ги гледах тия деца надвесени. Боже, пък и аз съм баща на две деца. Ако бяха мои, щях да се хвърля, да ги дръпна. Бе и аварийната спирачка щях да дръпна- това търпи ли се!? Но немският родителски манталитет беше друг- непоклатим! Като дойче марката някога. И еврото сега. Немкинята пак си повтаряше гуд, та гуд. Докато моя балкански, български родителски манталитет отвсякъде стрепера баджаците от страх и нерви. Затова накрая, като видях, че децата се поумориха и започнаха да задремват върху безкрайната анатомия на майка им, аз имах сили само да изпъшкам на чист немски: "Гуд, гуд, гуд!"

Очите никога не лъжат


...Очите никога не лъжат- очите на дете.
Защото те са чисти като синьото небе...

Тези дни Невичка е малко тъжна...Познава се по очите й, които никога не лъжат...

четвъртък, 13 януари 2011 г.

3- 4 градуса по скалата на надеждата

Обичам го този уличен термометър! Защото, колкото и да е кучи студ навън, той винаги отчита 3- 4 градуса отгоре, И на мен, колкото и да ми е ясно, че термометърът най- безочливо ме мами, започва да ме облива вълна от мека топлина, сякаш съм пийнал глътка гроздова ракия. Става ми едно топло, чак си свалям шапката, разкопчавам ципа на шубата- идва ми по гащи да се съблека! Затова, когато стигна до таблото на термометъра, заставам и гледам в него, докато не ми изпише градусите. А то първо ми показва поне три безкрайно досадни пъти колко е часът. После ми изписва името на някаква фирма- също три, мъчително бавни пъти. Но аз чакам, макар вече да се превръщам в ледена статуя. Сигурно отстрани приличам на просяк, очакваш подаяние. И аз наистина съм такъв, но очаквам градуси. 3- 4 градуса подаяние. 3- 4 градуса топлинка! И си ги получавам. Толкова е просто, че чак е...просто. Как едни цифри, изписани на електронно табло, могат да те стоплят и в най- големия студ. Затова си мисля- защо пък по улиците да не има и електронни табла, които да изписват "Обичам те!" Колко ли хора ще се почувстват малко по- обичани, прочитайки го?! Или пък да излиза надпис- "Не си сам!" Тогава колко ли хора ще се почувстват по- малко самотни, след като го прочетат?! А колко ли хора ще се усмихнат, ако им излезе надпис "Днес къде ти е усмивката?!" Този въпрос действа безотказно- винаги усмихва...Пък макар и навън да е кучи студ. Всеки заслужава 3- 4 градуса подарена топлинка. Това не е техническа грешка- това е надежда!

сряда, 12 януари 2011 г.

Да изореш нивата тичешком

Дядо Стоил лежеше в същата болнична стая, в която и татко. Той беше голям човек- едър като вол. И много обичаше да разказва весели истории. Макар че животът му угасваше, той разказваше ли разказваше. Сякаш това беше неговата последна съпротива срещу настъпващата смърт. Няма да забравя неговата последна история. Разказваше как се оженил още на 16 години- бил дете. Жена му и тя. Само че той бил едро дете, тя съвсем дребничко. Но, ех, любов- взели се още деца. И отишли на нивата да орат. Жена му водела коня, дядо Стоил натискал ралото. Ама нали още дете, кога ти бил орал дотогава- редовете му излизали криви, та криви. Мъжете от съседните ниви започнали да му се смеят на кривите редове. Жена му търпяла- търпяла, пък накрая взела нещата в свои ръце. Буквално! Избутала дядо Стоил от ралото и застанала на неговото място. Изгонила го да стои и да гледа отстрани, даже не искала и да води коня. И като шибнала коня, като го прищпорила, пък като заорала! Хала! Не се удържала- орала почти тичешком. Мъжете замлъкнали. Защото редовете й били прави като по конец. А тя била една такава мъничка, нежничка, но огън! Анастасия! Дядо Стоил изричаше с такава любов нейното име. И имаше защо- тогава тя беше спасила неговата мъжка чест...
...Тази история разсмя цялата болнична стая. За миг всеки забрави болежките и отчаянието, представяйки си как мъничката Анастасия шибнала коня и го подкарала да оре тичешком, а дядо Стоил гледал отстрани заедно с мъжете с отворена уста...
Баба Анастасия беше отдавна починала и оставила дядо Стоил вдовец. Затова всички се смеехме, както и самият дядо Стоил, но една издайническа сълза се плъзгаше по бузата му, защото точно сега в тези последни часове живот той така имаше нужда от своята мъничка, огнена Анастасия, която да му се притече на помощ, както беше направила тогава.
...На другата сутрин, когато дойдох да видя татко, в болничната стая беше някак тягостно тихо. Погледнах към леглото на дядо Стоил- то беше празно. Нямаше го. Завинаги! Беше си отишъл от Живота през нощта- някак изведнъж. Решително, със замах- точно както би направила и неговата мъничка, нежна, но огнена Анастасия!

вторник, 11 януари 2011 г.

Лицето на Щастието

Познавате ли Щастието? Помните ли го? Или е било толкова отдавна, че вече сте забравили как изглежда. Вече сте забравили неговото лице. И когато го срещате на улицата, се разминавате с него като с всяко друго непознато лице...
Сигурен съм, че това е така, макар и да не си признавате. Всички сме забравили лицето на Щастието. Та колко отдавна не сме били щастливи. Или пък сме били, но за някакъв мимолетен миг. Как да запомним лицето на Щастието. Познаваме лицето на Нещастието, но не и на Щастието. Лицето на Нещастието го виждаме всеки ден- по телевизии, по вестници, списания, Интернет. Та дории и в собственото си огледало, когато се оглеждаме вечер след тежък ден...
Хм, лицето на Щастието!? "Та то има ли лице?", ще измрънкате.
Има! Ето го!...
Там- там- горе! На снимката. Това е лицето на Щастието. То е щастливо, защото е Щастие. И най- вече, защото е щастливо, без да знае как да бъде щастливо. Просто щастливо, без принуда и напън. Без да знае дори, че е щастливо. Защото е само на 3 годинки. Точно, съвсем точно на 3 годинки, навършени днес...
А на 3 годинки не знаеш нищо- дори, че си щастлив. Или нещастен. Не знаеш и че си жив. Но не знаеш и че има Смърт- затова в един смисъл си безсмъртен. Не знаеш колко е дълга една минута, един час, един живот. Не знаеш нищо излишно, само най- необходимото, а именно- как да бъдеш щастлив, без да го искаш...
Наистина! Тази усмивка е, без да е искана. Усмивка! Не е усмивка за пред вас, или за пред мен, за пред фотоапарата, или зад пред когото и да...Тя е само за пред Господ, Който е създал усмивката, за да бъде точно такава- без да е искана, за пред никого, просто за пред себе си, от себе си, за себе си. За усмивката като усмивка. За едното Щастие...
А накрая ще ви оставя за размисъл един голям въпрос: Дали в преследване на Голямото щастие не пропускаме Малкото!?
Дали?
А най- накрая- ще кажа и най- важното: Честит Рожден Ден, мое Щастие! Щастлив съм, че познавам лицето ти и че имам възможност всеки ден да го нацелувам, като го видя!

петък, 7 януари 2011 г.

Разказ за един Йоан на Ивановден

Исус го е наричал Воанергес, което е означавало "син на гръм". Най- вероятно го е наричал така заради неговият горещо темпераментен и избухлив нрав. Но неговото истинско име е било Йоан. И въпреки нравът му, той е бил един от любимите апостоли на Христос- един от тримата "приближени ученици". Защо пък е бил толкова любим на Бога този младеж?...
...Защото Господ обича обикновените. А Йоан е бил един най- обикновен рибар.
...Защото Господ обича хората със силен или слаб характер, но характер- искрен, както на Йоан.
...Защото Господ обича искрените. А Йоан е бил искрен- и в гнева си, и в нежността си. Едни от най- искрено нежните и мили обръщения в Библията са тези, които той използва в посланията си- "Дечица!" и "Възлюбени!".
... Защото Господ е знаел, че един ден целият свят ще има неистовата нужда да чуе някой да се обръща по този мил начин към него- "Дечица!"
...Защото Господ обича верните. А Йоан единствен остава докрай с Исус. Следва Го вярно през целият Му път на страдания от Гетсимания до Голгота.
...Защото Господ обича всеки един Йоан...и то не само на Ивановден. А всеки ден, в който Йоан или Иван, или Драган, или Петкан, без значение на името, а на човека, който го носи, бива такъв, какъвто е бил апостол Йоан- обикновен, искрен, гневен и нежен, но верен докрай. И мил докрай, макар и видял с очите си най- голямата жестокост на Голгота, но въпреки това, съхранил нежността си към хората, за да напише до всеки един от нас днес, милото и простичко: "ДЕЧИЦА!"

Януари, мой, януари!

Януари е моят месец. Някои не го обичат, защото е най- студен, безмилостно суров, месецът след коледните и новогодишните празници, когато всеки е преял, препил и е уморен, а трябва да тръгва на работа, да започва отначало годината, живота си, всичко. Защото е просто Януари- първият месец, първият работен ден, неизбежното начало на безкрайните делници- понеделници...
Но Януари е моят Януари- месецът, през който съм се родил преди 34 години. Месецът, през който се родиха и двете ми деца. Както и Татко. А скоро разбрах, че и един мой много скъп приятел също е роден през Януари...
Боже, колко сме го чакали да дойде Януари. Докато Мамето беше бременна с децата, всеки й повтаряше "Стискай до януари!". Как треперехме да не роди точно на връх Нова година! Затова всички се молехме за Януари. Чакахме го като Месия. Гледахме за него да се появи на календара, както моряците на Колумб са гледали да се появи земя на хоризонта след дългото и изтощително плаване през океаните...
...И Януари никога не закъсняваше да дойде- дойде навреме за Сашко, дойде навреме и за Невичка. И двамата се родиха в Януари. Сашко малко на косъм- на 2- ри Януари, ама януари. Ех, Януари, Януари...През Януари чух тези най- вълнуващи думи в живота ми: "Имате син!" и "Имате дъщеря!" През януари видях за първи път моите деца- току- що родени, на някакви си броени януарски дни. Стоех под прозореца на Родилното и гледах как Мамето ми показва Сашко, а след това и Невичка. Плачех от умиление и бащините ми сълзи се стичаха по лицето, измръзнало от суровия януарски студ- за първи път не го усещах, защото ми беше топло на душата!...
Ех, Януари, мой, Януари! Тогава беше и Рожденият ден на Татко...Още усещам наболата брада по бузите му, която бодеше устните ми, докато го целувах, честитейки неговия рожден януарски ден. Така искам пак да върна този само негов януарски ден!...
Но Януари никога не се връща- той е безвъзвратно необратим, защото е до болка красив. Защото е нежен и суров, милостив и безмилостен- като самия Живот!
Просто Януари- моят Януари!

четвъртък, 6 януари 2011 г.

Малко грозна!

"Тате, па бате вика, че съм грозна!", скимтеше ми Невичка и ме гледаше право в очите, сякаш беше бездомно куче, което очаква да му хвърлят парченце хляб. Горката! За първи път получаваше някакъв етикет от света. А колко етикета предстои да й лепят, докато е жива: грозна, красива, млада, стара, умна, тъпа, бедна, богата, перспективнa, безперспективна, слаба, дебела...Светът е като заводски конвейр- на всеки продукт, било то и човешки, поставя печат за качество и годност. И ето, че първият печат лепнат върху Невичка, беше "ГРОЗНА!" Потърсих с поглед "печатаря", който подслушваше гузно как Невичка скимти и ми се оплаква. Не знам как съм го погледнал, но той веднага, гузен- негонен, започна да се оправдава: "Не съм й казвал, че е грозна, а че е малко грозна!" Аре, нов печат- "МАЛКО ГРОЗНА!"...Чак се замислих- като че "МАЛКО ГРОЗНА!" беше по- кофти и от само "ГРОЗНА". Пак потърсих с поглед Сашко и той смали още един грам от количеството грозотия: "Малко е грозничка!" Ох, само колко мило братски звучеше- "МАЛКО ГРОЗНИЧКА!" Невичка вече не знаеше как да реагира на тази канонада от качествени епитети. Само стоеше като онемяла с широко зейнала уста, в която набираше акустика и децибели канският рев: "Тате, па бате..."
...Чак и аз се обърках. Не очаквах такава упорита принципна съпротива от Сашко. Мислех си, че ще се предаде лесно- само с един смразяващ поглед. Или- с два. Ама- не! И с три- пак нищо. Очаквах след третия той да пее ода на хубостта, горко да съжали, че е сбъркал в естетическата си преценка и да удари мощен печат "КРАСИВА". Или поне "МАЛКО КРАСИВА". Или дори: "МАЛКО КРАСИВИЧКА". Ама "МАЛКО ГРОЗНИЧКА"...Не издържах и изревах: "А ти много ли си Убав бе!?"...
...Сашко Хубавеца изведнъж стана мимолетен като красотата, за която спорехме- изчезна яко дим!

сряда, 5 януари 2011 г.

8 от най- вероятните фрази, с които Господ може да ни посрещне на Небето, ако още не сме повярвали в Него

Това са 8 от най- вероятните фрази, с които Господ може да ни посрещне на Небето, ако още не сме повярвали в Него:

1. "Изненадааааааааааа!"

Представете си как цял живот сте вярвали в прераждането, във врачки, в астролози, в съдбата, в себе си... Или просто в Нищо. Обаче отваряте небесната врата и чувате- "Изненадаааааааа!"

2. "Дарвин и Ницше са в съседния кабинет..."

Друга ситуация. Влизате при Господ, но Той дори не ви поглежда. Просто казва кратко и ясно: "Дарвин и Ницше са в съседния кабинет..." Това, което остава неизказано, но иносказано, е..."ИЗЛЕЗ!"

3. "Познаваме ли се?!"

Това е най- страшният въпрос, който може да зададе на някого Господ. Той сам по себе си едновременно с това е и отговор- "Не се познаваме!"

4. "Как обичаш ближния си, както себе си, след като се мразиш?!"

Как ли? Мразейки!...Мразейки обичаме, невярвайки вярваме. И си мислим, че един ден няма да чуем този въпрос- "Как обичаш ближния си, както себе си, след като се мразиш?!"

5. "Е, и?!"

Генерал, професор, президент, управляващ директор, милионер, футболна звезда...На всеки от тях Господ ще зададе най- краткият въпрос във Вселената: "Е, и?!" В тези две букви, разделени от запетая, е събрано цялото вселенско безразличие на Господ към човешките постижения, когато в тях няма и сянка на любов към ближния.

6. "Вместо да изчетеш цялата световна литература, да беше прочел само първия стих от 23- ти псалм!"

Чете се за секунда- "Господ е пастир мой" А трае до века!

7.
"Чел ли си досега постинг с по- дълго заглавие от този!?"

Ако отговорът ви бъде "Не", Господ най- вероятно ще ви се усмихне, потупа по рамото и каже: "И аз не съм чел!"

8.
"...А трябваше!"

вторник, 4 януари 2011 г.

Ноу мор мистър найс гай!

Аз съм добросъвестен шофьор. Винаги карам в рамките на разрешената скорост, дори много под нея. Спирам на пешеходна пътека, за да дам предимство на пешеходците. Никога не се впускам в безразсъдни изпреварвания. Най- много да изпреваря някоя каруца с куцо магаре или майка с детска количка. Иначе съм способен да лазя търпеливо и зад най- бавният текезесарски трактор, изпречил ми се на пътя...
...Но този път просто казах на чист български: "Ноу мор мистър найс гай!" и натиснах газта. Карах си обичайно пенсионерски бавно и кротко, когато видях на огледалото зад мен да се появява онзи черен мутренски джип, който винаги ме изпреварва. Преди карах малка, невзрачна Фиестичка, която имаше под капака си малките, невзрачни 60 конски сили. И да исках да се опъна на джипа, не можех- къде ти с тия анемични 60 кончета. Джипът ме "изяждаше" с лекота за закуска. В началото не обръщах внимание, но после взе да ме дразни начинът, по който винаги ме изпреварваше- някак нагло и безцеремонно, с досада, че съм му се изпречил на пътя. На няколко пъти ме изпреварваше и на завой, което обиждаше моето чувство за ревностно спазване на Правилника за движение по пътищата, в когото сляпо вярвам. Така у мен се пося зрънцето на справедливо робинхудско чувство за възмездие, което точно днес избуя в плод на реваншистки гняв!...
...А този път вече имах друга кола. Вече имах почти двойно повече коне под капака- 101! Не 100, а 101! Особено си държа на този 100 и първия кон, който е най- зъл. Затова го прищпорих и се впуснах в надпревара с джипа. А той точно се подготвяше да ме ипреварва- отново на завой. Той натискаше. И аз натисках! Заинатих се като магаре на мост- нямаше пък да ме изпревари на завой! И така- Давид се изправи срещу Голиат. "Опел" срещу "Мерцедес"! И както Голиат е гледал на Давид като на дребосък, така "Мерцедесът" зад мен гледаше на знака на "Опел" като на клеймо за посредственост. А казват, че колите са просто коли- бездушни машини! О, не! Не и този път- 101 опелски коня тичаха като живи за честта на всички обезчестени опели по света. Усещах го! Аз си знам колата- този път беше различно, защото 100 коня "тичаха" като за 200, особено 100 и първият...
..."Мерцедесът"- едър като текезесарски кон, потича- потича след мен, но се отказа с аристократично снизхождение. Аре, от него да мине! Ама направо си го минах! Остана да ми диша гадната опелска прах. Ревях в купето като варварин, който е отрязъл главата на римски легионер. И на правата отсечка отново си подкарах бавно и славно- пенсионерската. Вече ми беше все едно кой ще ме изпреварва. Естесвено, мутрата ме отмина с тежко ръмжене. Та чак ме погледна кой съм. Удостои ме с поглед- искаше да види кой му се беше издръвчил...
АЗ. Едва ли знаеше кой съм. Но аз знаех- НОУ МОР МИСТЪР НАЙС ГАЙ!

неделя, 2 януари 2011 г.

Честит Рожден Ден, Саше!


Днес Саши става на цели 8 години! 8 години. А сякаш беше вчера...
...Още чувам как един войник тичаше по коридора към спалното помещение на нашата рота и викаше с всички сили: "Донкин ще става бащаааааааааааааа!" Гласът му отекваше с гръмовно ехо и достигаше в съня ми, като че идваше от дълбока клисура. Скочих като ужилен- "Баща!?"
...Да, бях станал баща! На момченце, което тежеше толкова, колкото тежеше автоматът ми в казармата- малко над 4 кг. Затова и до ден днешен се умилявам, като видя "Калашников"- сякаш виждам моя току- що роден, казармен Сашко.
...Старите войници ме изпратиха на портала с думите: "Донкин, искаме те да се върнеш с бутилките ракия!" След малко обаче се размислиха и коригираха количеството: "Искаме те с тубите!" След още малко: "Искаме те с цистерните!"...
...И как- имах момче!
...А до седмия месец докторите си залагаха дипломите, че ще бъде момиче. И то се роди егати момичето- яка мъжага! На 8 години вече ми е до рамото!
...Саши ни е първото дете. На него се учихме да бъдем родители. Затова винаги ще ни бъде любимото момче, момчето на ротата, момчето на Мама и Тате! Автомат "Калашников"- опасен и точен!
Честит Рожден, Саше! Обичаме те!