вторник, 27 октомври 2009 г.

Изкуството иска жертви


"На мама и на тате писателите!", "Гледай ги как пишат!", "Снимай ги, снимай ги!"- суетехме се, умилени от тази затрогваща картина на писателско дръзновение, което беше обхванало Сашко и Невичка. Без да подозираме след няколко дни до какви мащаби щеше да се разрастне тази писателска мания...
...Първо се чу един неистов вой, който раздра въздуха: "А-а-а-а-а, Невена-а-а-а! А-а-а-а-а, Сашко-о-о-о!" Мамичка виеше отчаяно и ние всички се събрахме изплашени около нея. Тогава настана тишина, сред която отекна вледенения глас на Мамичка: "Вижте!" Свъсила вежди, със стоманен поглед и стиснати челюсти, тя ни посочи вратите и пода. Като по военна команда всички погледнахме тъпо в тази посока, следвайки изпънатият като струна показалец на Мамичка. Това, което ни показваше наистина беше апокалиптично- всичко беше изподраскано. От "на мама и на тате писателите"! Явно тетрадките не предоставяха достатъчно широко поле за епистоларна изява на младите творци и те бяха потърсили реализация в областта на зографското изкуство. В резултат- вратите, бюрото, килима и ламинирания под в детската стая, бяха покрити с авангардните форми и линиии на тяхното богато писмено наследство. И двамата бяха работили с творчески замах и дръзка решителност, без да пестят пространство и изразни средства. Убедени в моралната и естетическа сила на своето изкуство. Макар че пред лицето на Страшния съд на Мамичка, убедеността им силно се разколеба- двамата гледаха епистоларното си наследство с премигващи на парцали очи. Сякаш за първи път го виждаха. А присъдата не закъсня: "Сашко, започвай да триеш с гъбата!" Мамичка рече и отсече по ханкрумовски законодателно. И след половин час вече всичко беше чисто...
...Но изкуството не умира и не знае граници! На следващия ден видях как Сашко пишеше върху покорно подадената ръчичка на Невичка. Очите му бяха премрежени от някакъв блажен творчески унес, а тези на Невичка, разширени от болката на забиващият се в плътта й връх на химикала. Тя съзнателно се принасяше като свидна жертва на Изкуството!

Тумбачето на Невичка


Това е тумбачето на Невичка. Заоблено като хълмче, изпъкнало, на 5 минути път пред Невичка- то е най- милото нещо на света. Удивително прилича на знаменитото тумбаче на Карлсон, но нейното е по- дискретно. И, разбира се, по- малко знаменито. Но затова пък- много по- истинско. Можете да го боцнете с пръст по върха му и да се убедите, че е истинско по срамежливата усмивка на Невичка, която сякаш малко се свени, когато някой закача тумбачето й. Затова, не го закачайте, а само го гледайте как смело пори въздуха- на 5 минути път пред Невичка!

Прякори без край

Сашко е най- великият мислител на прякори. Измисли ли на някой прякор- край! Той му се лепва като грипен вирус- бързо и трудно лечимо. Например доскоро Невичка си носеше прякора- Нуличка, сътворен от брат ти й още, когато тя беше бебе. Нуличка- защото бебешкото й лице беше кръгличко като нула. А точно в този период Сашко вдъхновено изучаваше числата и гледаше на околния свят през призмата на числовите форми. Скоро обаче неговият математически светоглед отстъпи под мощния напор на турските сериали, които той започна да следи по телевизията. Вдъхновен от тях, неговият творчески импулс роди нов прякор за Невичка- Макбуле! Макбуле беше една от героините, оставили ярка следа в неговото дръзновено прякорно- творческо съзнание. Невичка, нищо неподозираща, прие с усмивка и този пореден прякор. И робски покорно си остана Макбуле до започването на Сървайвър- Филипините. О, какво вдъхновение настана тогава за Сашко! След всяка серия Невичка се првръщаше в опитно зайче, върху което Сашко експериментираше силата на своя кръстнически талант. Така Невичка първо стана горд собственик на филипинското племенно име- Питого. След поредната серия дойде и поредният прякор- Таяк! Докато накрая със страшна сила върху крехките рамене на Невичка се стовари най- новото й име- Митьо Крика!...Да! Сашко просто влезе и обяви тържествено ритуално: "Тате, предлагам вече да викаме на Невичка Митьо Крика!" Което Невичка прие с неизменната си мило всепрощаваща детска усмивка...

понеделник, 26 октомври 2009 г.

Бойното поле на ума

Приближават. Настъпват. Дишат тежко - грухтят като свине. Гледат злорадо с кървави очи. Гнусно потни. Хищно, жълто озъбени. Мръсни. Отвратителни... Това са те - всички мои страхове, грехове, вини, самосъжаления, провали, малодушия, предателства, отчаяния. Изправени срещу мен на бойното поле на ума. На моя ум. В една, колкото виртуална,толкова и реална битка. Битка на живот и смърт. Битката за моя ум...
Обкръжават ме. Чувам ги как шепнат: "Виновен си!", "Помниш ли как сгреши?", "Ти винаги се проваляш!", "Няма прошка!", "Няма надежда!"... Всичко пред очите ми главозамайващо се завърта. Въртележка от болезнено изкривени лица, които се смеят с истеричен кикот: "Хи-хи-хи!" Ехо на строг глас от миналото: "Нищо не става от теб!" Футболен съдия, който вдига червен картон. Публика, която крещи: "У-у-у-у-у!" Става непоносимо до крясък...

Извръщам глава и поглед настрани, но там ме чака изкривеното от злоба лице на един мой провал. Той ме гледа право в очите и ме пита с ехиден глас: "Помниш ли ме?! Аз съм твоят най-голям провал!" Обръщам се на другата страна - там ме очаква с разплакани очи моето самосъжаление. Отстъпвам назад, но се удрям в мускулестите гърди на моят най-силен страх. Чувството ми за вина протяга ръцете си, с дълги, гадно криви пръсти и започва да ме души...

Губя битката, защото съм сам. Срещу цяла армия от невидими, безплътни сили-мисли, чувства и импулси. Неуловими. Неудържими. Изплъзващи се. Които са навсякъде и никъде. Сенки.
Искам да се събудя, но това не е сън. Буден съм. Сам със своите мисли. На бойното поле на ума, където започват и свършват всички човешки битки...

..."Мамо, мога ли да си пусна игрите?", "Първо ще обядваш и тогава! Какво е това, от вратата на компютъра?!", "Е-е-е-е, искам на игрите!", "Ще кажа на баща ти!"...

Вече не съм сам - идва... моята армия! "И Радецки пристигна с гръм!", както е написал поетът. Прибират се от разходка и вече изпълват цялата къща с гласове и викове, с живот, със сила. Идват точно навреме, когато почти се бях скапал. И предал пред всички мои страхове, грехове, вини, самосъжаления, провали, малодушия... Но те спират, смутени от появата на моите "бойци". Смутени от невъобразимата глъч. И тръгват назад. Побягват.

За миг се поколебавам. След това хуквам след тях. Тичам и крещя: "А-а-а-а-а!"... В една последна, красиво самоубийствена атака на бойното поле на ума!

сряда, 21 октомври 2009 г.

Наакана, но със стил!


Невичка. Колко е малка, а вече е по женски суетна! Тръгнем ли да излизаме навън, тя неизменно си избира обувките. То вече е студено, тя посяга към елегантните си летни обувки. И започва да реве и да протестира, като й подам затворените обувки за по- студено време. Същото е и с дрехите. Веднъж напъвах да й облека някакво много красиво костюмче- тя се скъса да реве. А исках Мамичка да види с какъв вкус съм я облякъл за разходка. Обаче- не и не! Невичка се скъса да реве и героично да се съпротивлява. Докато накрая, чула канските ревове, не дойде баба й. "Защо обличате тази пижама?!", попита тя...Потънах! Това било пижама и малката суетница с право си е ревала. А пък вчера майка й я напръска с парфюм на "Орифлейм". И тя не пропусна да ми се похвали- изпъна си шията, за да я подуша. Наистина ухаеше на "Орифлейм"- натурален продукт от Швеция. Макар че някъде дълбоко откъм памперса й ухаеше и на един друг натурален продукт- нейно си лично производство. Обаче това беше излишна за коментиране подробност- за една истинска дама тези неща нямат значение. Важен е стилът!

понеделник, 19 октомври 2009 г.

Наня!


Въпрос: "Неви, как се казваш?!" Отговор: "Наня!"...Отговорът е толкова непоколебимо решителен, че не остават никакви съмнения- името на Невичка според самата нея, изказано с нейните все още ограничени членоразделителни способност, е Наня. Звучи толкова естествено, сякаш точно това е истинското й име. Защото звучи някак по детски къдраво и добродушно, каквато е тя. И защото е толкова невинна, че няма как да не й повярваш. Няма как да излъже- тя още не знае какво е лъжа. Затова може би наистина е Наня. Това е името на нейната чиста душа, на нейната невинност. Само да я чуете как го казва със звънливото си гласче, което отеква като камбанка: "Наня!" Веднага ще й повярвате, че това няма начин да не е Наня...Защото и някъде дълбоко във всеки един от нас продължава да живее една позабравена Наня- най- истинската Наня, която сме били...
...А иначе Наня нарича батко си Сашко- "Кака!" От което на него му призлява и потъва от срам и позор. Но дори и той се съгласява да бъде "Кака!", след като Наня го казва. На нея няма начин да не й простиш и най- позорната "Кака!" А пък и може би Наня усеща, че Сашко, колкото и да е груб и недодялан батко, понякога е нежно грижовен като...Кака!

вторник, 13 октомври 2009 г.

Наказание- 10 пъти "Щ"!

Ако Сашко живееше през годините на османското владичество, със сигурност щеше да е един от съратниците на Левски- подобно на Апостола, той дръзко пренебрегва всички заплахи, надвиснали над главата му. С какво ли не го заплашвах, та да слуша- затваряне на тъмно в мазето, качване при мишките на тавана, налагане на 10 удара с колан по гол гъз... Заплашвах го с всички възможни наказания, използвани в практиката- с мъчения от времето на Светата Инквизиция, лагерите на Смъртта на Третия Райх, затворите в днешен комунистически Китай. Но не- не трепваше пред нищо. Както е казал поетът- "Не човек, а желязо!" Докато не започнахме от вчера да пишем буквите. Буквата Щ! Извади му душицата тая буква. Измъчи го повече от Светата инквизиция, Третия Райх и Китай взети заедно. Изпоти го, изпи му силиците бунтовнически, дето не се покоряваха пред нищо. И сега вече ми е лесно. Започне ли да не слуша, казвам само една буква и страстите утихват- Щ! Ако не ме разбере веднага, давам жокер- "10 пъти Щ"! И той знае, че да напише 10 пъти Щ, това е по- тежко от изпращане на 10 години каторжен труд в Сибир...
...Представям си какъв травмиращ отпечатък върху съзнанието му може да остави Щ. Всеки път, като види думата Щастие, ще изпада в отчаяние...от проклетата първа буква на тази иначе прекрасна дума!

събота, 10 октомври 2009 г.

Серла!


..."Пикла!", извика Сашко на Невичка. Но тя продължаваше да му се усмихва. "Бебе такова!", продължи канонадата на Сашко. "Насран памперс такъв!", ожесточаваше се стрелбата. Но крепостта на търпението на Невичка не помръдваше. Това още повече разпалваше гнева на Сашко и го настървяваше да измисля обидни квалификации, които да уязвят Невичка. Тъкмо се готвех да се намеся като синя каска в огъня на конфликта, когато Сашко нанесе атомен удар: "Серла!"... Настъпи космическа тишина. Невичка го гледаше право в очите. Аз също. Сашко премигна два пъти на парцали и повтори: "Серла!" Което беше физиологичното продължение на "Пикла" и трябваше вече да разбие защитата на противника. Обаче се получи обратен ефект- прихнахме да се смеем. Сашко си вкара автогол- той също започна да се смее, макар да искаше да запази достолепието си на победител. А всъщност беше победен от самият себе си, само от една дума- СЕРЛА!

Спомени в синьо: Йес, фадър!

Бяхме със Саши в Поморие и се разхождахме безцелно по улиците. Саши умираше от скука. В желанието си да го изкарам от това състояние, му предложих игра- да се направим, че сме англичани. За целта аз щях да говоря на английски, а той да отговаря "Йес, фадър!"...Накарах го няколко пъти да си повтори репликата, за да я запомни. И така- станахме англичани! Продължихме да си вървим в търсене на някой, пред когото да си изпробваме номера. Когато видяхме в една градинка група насядали на сянка циганки от "Чистота"- та. Седяха и подпираха отегчено главите си на дръжките на метлите. "Те тука ше ни мине номера!", казах си. И започнах. Ама, тъй като англйският ми е много зле и не мога да вържа две думи, започнах да рецитирам текстове на Guns 'N' Roses, които знаех наизуст. Но с такава интонация, все едно нещо обяснявам на сина си. Обърнах се към Саши и започнах бащински мъдро и назидателно да редя думите от песента "Paradise city: "Take me down to the paradise city where the grass is green and the girls are pretty. Take me home (Oh, won't you please take me home)...А Саши синовно "разбиращо" и покорно отговаряше: "Йес, фадър! Йес, фадър!" И двамата играехме добре- бяхме адски сериозни. Циганките се споглеждаха и си шепнеха нещо на ромски. Гледаха ни с отворена уста, а аз подхващах текстът на Knockin' on heaven's door. Както бях започнал, щях да изкарам целия репертоар на Guns, ако в градинката не бяха дошли група младежи, които щяха да разберат, че играем театър. Млъкнах сконфузно, но Саши, набрал инерция, продължаваше да повтаря като в унес "Йес, фадър! Йес, фадър!" А не вървеше да му изрева да млъкне най накрая. Циганите ни гледаха с неистово любопитство и очакваха пак да заговоря. Саши не издържа аз да се правя, че не го чувам и ми подвикна подканващо: "Тате бе, Йес, фадър!"...И те така ни пропадна англичанстването- срина се цялата драматургията. Имах сили само да се изкашлям по английски деликатно и да се изнижа по тарлъци, дърпайки за ръката Сашко, който продължаваше въпросително да повтаря..."Йес, фадър!?"

сряда, 7 октомври 2009 г.

Спомени в синьо: Скъсаното тарлъче на Невичка


То е едно такова малко, червено и прокъсано тарлъче. Взех си го за спомен от времето, когато Невичка прохождаше. Мамичка го беше хвърлила на боклука, а аз тайно го дръпнах и мушнах в раницата си. И там си остана. Почти бях забравил за него. Когато на морето се сетих за скъсаното тарлъче. Седяхме в квартирата със Сашко и се опитвахме да не си признаем, че всъщност много сме самотни далече от нашите любими момичета- Мамичка и Невичка. Аз някак пазех самообладание, но Сашко не издържа и тихичко заплака със скимтене. "Жал ми е за Невичка!", хълцаше той. И нищо не го успокояваше. "Егати!", казах си. Бяхме дошли на море, по мъжки, на живот да го ударим, а ревяхме. Използвам множествено число, защото и на мен очите ми се напълниха, та се чудех накъде да погледна, Сашко да не ме види. И тогава погледнах към раницата. Сетих се, че тарлъчето е там, в един от джобовете. Бързо го извадих и показах на Сашко. Той го пое с треперещи от благоговение ръце, като му се усмихваше с нежно умиление. Повтаряше, сякаш го казваше колкото на мен, толкова и на себе си: "Тарлъчето на Невичка, тарлъчето на Невичка!" Изведнъж замълча и още по- умилен ми показа какво беше открил: "Виж, скъсала го е!" Да. Това, че беше скъсано ни скъса сърцата. И в този момент непотребното тарлъче се оказа, че е най- потребното нещо на света за нас. Потребно, макар и скъсано, но толкова наше, толкова родно, толкова домашно и уютно. Потребно за стопляне с мъничко близост и човещина в този голям свят.

Бандата на Сашко


Сашко вече си има банда. От няколко дни го виждам как тича в двора на Детската, а подир него като сянка плътно го следва малка групичка от деца. Той тръгва надясно- те след него. Тръгва наляво- те също. Спира- спират. Все едно е Мадона в България- неотлъчно с бодигарди. Извиках го на оградата- все едно извиках и групичката. Дойдоха заедно с него. Те някакви такива дребни дечица, Сашко стърчи с цяла глава над тях- сякаш е учител със своя клас. Досмеша ме, но запазих нужната сериозност към личността на...Шефа. Дори попитах с нотка на страхопочит кой е шефа на бандата. Всички в един глас извикаха "Сашко, Сашко!" А Шефа отмести поглед настрани- хем му кеф, хем малко се свени. Скромничи! А един от дребните, без да го питам, извика: "Аз съм му лявата ръка!" Може би искаше да каже, че е дясната, ама разбрал- недоразбрал, изказа се неподготвен. Друг, още по- дребен, да не остане по- назад, допълни: "И аз съм му лява ръка!" Егати, излизаше, че Шефа е с две леви ръце! Сашко се намръщи, усещайки неприятното двусмислие, но точно в този момент Госпожата ги извика да се прибират. Сашко обърна гръб и се затича, а бандата му го последва. Тичайки, той завъртя главата си назад, за да види още ли съм на оградата, и ми помаха за чао. Бандата последва светлия пример на Шефа и ми помаха също, като по команда, в синхрон, с...левите си ръце!...
...Това беше Сашко и неговата банда!

събота, 3 октомври 2009 г.

Кой е по- голям?!


Невичка като бебе...
Кой е по-голям?! Това зрителна илюзия ли е? Или наистина никой не е по-голям от хляба, на снимката - от бутилката с мляко! Ще бъда субективен и ще отговоря, че никой не е по-голям от тези големи, красиви детски очи. Никой не е по-голям от тяхната невинност и трогателен... глад!

четвъртък, 1 октомври 2009 г.

Имам си момиче!

Това е Невичка. Само на няколко дни живот! Снимана в Родилния дом. И тогава си е била лакома, милата ми! Смуче си настървено пръстите и спи. Това е първата снимка, на която видях Невичка, преди да се срещна с нея на живо. Изглеждаше ми толкова трогателно безпомощна, с издрано от ноктите лице, захапала почти цялата си ръка от глад. Гледах я и си казвах: "Имам си момиче!" Вървях по улиците и сам на себе си говорех: "Имам си момиче!" Идваше ми да спра някой непознат на улицата, да го хвана за дрехите, за да не мърда, и да му извикам от лудо щастие: "Имам си момиче!"...
...И до днес ми идва да направя това, което тогава така и не направих от благоприличие. Защото продължавам да съм все така лудо щастлив, гледайки как расте пред очите ми тази лакома бузана, която се превръща в истинска принцеса от приказките. Затова ще го направя. По- добре късно, отколкото никога: "Имам си момичееееее!"