понеделник, 30 ноември 2009 г.

Стъкленото топче на Невичка


Преди около месец- два купих на Саши и Невичка по едно стъклено топче. От онези най- обикновени топчета, които ги имаше и през нашето социалистическо детство. Купих ги точно по тази причина- от носталгия. Но Саши и Невичка ги харесаха. Разбира се, след три дни вече бяха забравили за тях- така, както забравяха за всяка нова играчка, когато на нейно място дойдеше още по- нова. Даже не само ги забравиха,но ги и изгубиха. "Нормално!", помислих си. Не можех да очаквам тези най- обикновени стъклени топчета, струващи по 15 стотинки, да оцелеят по- дълго сред конкуренцията на всички останали скъпи и атрактивни играчки, които Саши и Невичка имат. Така и аз самият забравих за топчетата. Когато днес след обяд, докато приспивах за следобеден сън Невичка, не забелязах, че тя силно стиска в ръчичката си нещо. Исках да видя какво е това, но тя, макар и в полусън, изскимтя и стисна още по- силно пръстчетата си. Докато накрая, вече заспала дълбоко, ръчичката й сама се отвори, за да разкрие малката тайна. Пръстчетата й се разтвориха като листа на пролетно цвете и от тях изпадна...стъкленото топче на Невичка. Затоплено от стискането. И може би поради това някак одушевено- не беше студено като стъкло, а пулсиращо топло и живо като човешката ръка, която го беше държала. Дори беше леко влажно от потта, отделила се при стискането. Разгледах внимателно това топче. То вече не беше просто топче- то беше топчето на Невичка. И струваше много повече от 15 стотинки. Струваше топлината на ръчичката, която го беше скрила и опазила. Струваше тези трогателни усилия, които държеха ръчичката стисната дори и на сън. Струваше детството, което не трябва никога да изпускаме от ръката си...

събота, 28 ноември 2009 г.

Обич детска, обич необяснима

Не знам как го правят, но Сашко и Невичка винаги ме усещат, когато ми е тежко. Както и да се крия, да играя театър, Сашко се доближава до мен и деликатно тихичко ме пита: "Тате, защо си тъжен?!" А Невичка пък просто ме обгръща с ръчички- ей така безпричинно. Идва и ми дава една малка прегръдчица точно когато имам най- много нужда от това. Но аз наистина не знам как го правят- разкриват ме, преди аз самият да съм се разкрил за себе си. Разбират ме, преди аз сам да съм се разбрал. Без думи, отвъдсловесно- само с поглед. С обич. И може би точно това е обичта- да виждаш човека до теб. Не просто да го гледаш, а да го виждаш. Да го забелязваш, колкото и да е незабележим. Да го откриваш, колкото и да е скрит. Да го разбираш, колкото и да е неразбираем...
...Разсмишлявайки за тези неща, се сещам за Блага Димитрова, която беше написала, че "Децата са по- голяма истина от нас". Бих добавил, че те са и по- голяма обич от нас. Защото знаят как да обичат, преди някой да ги е научил на това- истински!

събота, 21 ноември 2009 г.

Сънчовци!


Така беше в началото, така е и до днес- с Невичка обичаме да спим. И, както казва Мамичка, обичаме да се надспиваме. Рекордът ни е 5 часа здрав следобеден сън! Като взаимно се подстрекаваме към сън- аз си отворя едното око, видя ли, че Невичка спи до мен, продължавам. И обратното- тя си отвори едното око, вижда, че аз спя до нея, и продължава...Това е най- сладкият сън, сънят до невинността на дете. А за Невичка пък- сънят под крилото на Тате. Защото тя знае, че Тате дори и в съня си няма да я изпусне от ръцете си...Както е на тази стара снимка. И както ще бъде завинаги!