Най- красивата бреза, която познавам

Обичам брезите. Толкова са руски, толкова са приказни! Толкова са невинно бели сред цялата заобикаляща ни мърсотия...Обичам да се спирам под тях в тих час и да слушам как вятъра поклаща с кристален звън листата им. Обичам да ги гледам как протягат грациозни клони към синия цвят на небето, сякаш са разтворени ръце на красива жена. Обичам да долавям свенливия трепет на листата им, докоснати от меката длан на южния вятър...
...Навсякъде си имам брезички. И когато минавам покрай тях, им се усмихвам. А те сякаш ми махат за поздрав с клони. Усмихнати в бяло...
...Но онзи ден една от моите приятелки не ми помаха за поздрав. Беше се изправила самотно зъзнеща, но решителна срещу тонове ревящо желязо. Сам- сама срещу един огромен багер, който копаеше до нея...
...Ех, ама беше красива! Дръзко красива в своята неумолимо приближаваща жестока смърт. Багерът посягаше с хищни железни нокти към нейните корени. А брезичката беше още по- невинно бяла. Клоните й, сякаш се разтваряха, за да полетят. Но корените й, вкопани дълбоко в земята, я държаха робски зависима от гравитацията. Нямаше никакъв шанс за полет. Никакъв шанс за бягство! За живот! Имаше само шанс за една последна усмивка. Усмивка в бяло. И последен поздрав с махащи клони- ръце на красива жена...

Виждам чудната Жар птица и Снежанка хубавица

Както всяко дете на света, така и Невичка, когато я е страх от тъмното, си пее за кураж песен. Вчера тя, минавайки през тъмното стълбище, си пееше с бодър глас: "Виждам чудната Жар птица и Снежанка хубавица!" Вървях след нея и гледах как смело крачи в полумрака- така, сякаш наистина не виждаше сенките около себе си, а чудната Жар птица и Снежанка хубавица. Вървеше напред, както се казва- като кон с капаци. Гледаше само напред- право в Жар птица и Снежанка хубавица. И си цепеше през тъмното неуязвима и недосегаема. Не знам защо, но докато я гледах, се сетих за апостол Петър- как е вървял по вода сред бурната, осветявана от страховити светкавици, нощ. Вървял е, гледайки право в Исус. По същия начин като Невичка. Като кон с капаци- гледайки само и единствено напред, където го е очаквал Исус. Виждайки само неговата подканваща го усмивка и нищо друго. Но за момент той поглежда настрани, отмества погледа си към бурята, вилнееща под краката му и около него. Обзема го страх и потъва...
...Но Невичка не потъна в мрака. Продължаваше да си пее: "Виждам чудната Жар птица и Снежанка хубавица!" И настина ги виждаше, защото погледът й приказно сияеше, втренчен в една точка. Тя просто гледаше напред. Само напред. Нито в страни, нито назад. Само напред- към своята светла вяра и надежда. Като кон с капаци!

Чувам гласовете им...

Тест за психологическа пригодност..."Ехеее, колко съм ги решавал такива тестове!", мисля си, вземайки теста от "Човешки ресурси". Ноооо...
Първи въпрос: Сутрин, когато станете от сън, чувате ли гласове?
Ако напиша, че чувам, ще ме вземат за луд и ще си изгубя работата. А аз чувам. Даже не гласове, а викове- "Татееееее, па бате ми слага легена на главата и чука по него!" Но отговарям "Не!"
Втори въпрос: Какво точно ви казват гласовете?
Егати! Как да напиша- "Татееееее, па бате ми слага легена на главата и чука по него!"?! Да не съм луд! Затова написвам "Не!"
Трети въпрос: Вярвате ли в това, което ви казват гласовете?
Е, не! Оставаше да не вярвам! Нали виждам, че дъщеря ми вика с леген на главата- даже чак ехо има: "Татееееееееееееее!" Но пак отговарям "Не!"
Четвърти въпрос: Когато отидете на работа, продължавате ли да чувате гласовете?
Продължавам! Обаждат ми се по телефона: ""Татееееее, па бате..." Но, разбира се, отговарям "Не!"
Пети въпрос: Разговаряте ли с гласовете?
Не, направо ги бия наред!Обаче отново отговарям с "Не!" Иначе ще ме изкарат и агресивен.
Шести въпрос: Пиете ли алкохол, след като чуете и разговаряте с гласовете?
Не, пия успокоителни! Но отговарям с твърдо "Не!" Че веднага ще ме пишат наркозависим.
Седми въпрос: Вечер, когато се върнете от работа, чувате ли отново гласовете?
Тогава най- много ги чувам- цялата къща огласят...Обаче, стискайки зъби да не надраскам на целия лист едно огромно "ДА!", пиша мъничко и кротко "Не!"
Осми въпрос: Значи все пак чувате гласове?...
Ще се разплача...Но пиша "Не!"
Това е последният въпрос. Предавам теста на психолога от "Човешки ресурси". Въздъхвам с облекчение и се обръщам да си тръгна. Но преди да изляза от кабинета, питам: "Кой е авторът на този тест?" "Аз!", отговаря ми с нотка на гордост психологът...Поглеждам го със странен, паранормален блясък в очите. Защото точно в този момент наистина чувам ГЛАСОВЕТЕ. Чувам ги как ясно ми казват: "Удари му един шамар!"

Един милион неща, които искат жените

Задължително предварително уточнение: Жените никога не знаят какво точно искат, но го искат на момента! Тик- так- тик- так- времето започва да тече. А вие имате да изчетете най- малко един милион неща, които искат жените. Затова четете бързо...

1- во нещо: Внимание

Жена лишена от достатъчно внимание е като ръчна противопехотна граната с изваден предпазен щифт- взривоопасна! Тя всеки момент ще избухне с въпроса "Кога ще ми обърнеш малко внимание?!", който има радиус на смъртоносно действие най- малко един дерби мач от Шампионската лига, гледан от мъжа.

2- ро нещо: И пак внимание

Мъже, нима си мислите, че ще минете само с едно леко обръщане на главата и отклоняване на взора за миг от екрана, докато Кристиано Роналдо си наглася топката за изпълнение на пряксвободния удар?! Това не е малко, а никакво внимание. Така че- очаквайте пряксвободен удар...Но изпълнен не от Кристиано Роналдо, а от жена ви. Право в десетката!

3- то нещо: И пак, и пак внимание!

...Последен съдийски сигнал. Мачът свършва, но вниманието- не! То продължава...

4- то нещо: И пак...внимание!

Стига де! Колко внимание?!

5- то нещо: Цялото внимание!

На всека един език по света, женският въпрос "Кога ще ми обърнеш малко внимание?!", в контекстуален превод означава винаги едно- цялото внимание. Нещо, което някога за мъжа се е наричало...автобиография. Ама някога.

6- то нещо: Пари

Ако за мъжът е "Моят дом- моята крепост!, то за Жената е- "Моите пари- моя крепост!" И колкото по- дебел е женският портфейл- толкова по- дебел е крепостният вал.

7- мо нещо: Много пари!

...Защото онова, което не се купува с пари, жените го купуват с много пари...

8- мо нещо: Магазини

Това е екзистенциалната драма на всяка Жена- "КОЛКО МНОГО МАГАЗИНИ, А КОЛКО МАЛКО ВРЕМЕ!"

9- то нещо: И още магазини!

Една Жена не би се очудила толкова , ако астрономите открият края на Вселената, колкото, ако тя открие края на магазините по главната улица. А?????

10- то нещо: Разбиране

Разбирането на Жената за Разбиране е много трудно за разбиране! Защото не изисква разбиране, а ирационално мислене.Така, ако Жената попита: "Разбираш ли ме?!" С удивителен знак след въпросителния. То тогава този въпрос трябва да се разбира като упрек- "Ти не ме разбираш!" И обратното- упрекът "Ти не ме разбираш!", е въпросът "Разбираш ли ме?!"...

...Разбрахте ли нещо?! Не? Е, няма време да ви обяснявам, защото...Тик- так- тик- так- времето изтича. А има цели един милион неща, които искат жените. Затова направете поне едно нещо от всички един милион неща. Обърнете им поне малко внимание, вместо да ги пренебрегвате, четейки този текст.

Да им имаме фалита на ирландците!

Ирландия била пред фалит!?...Е, не мога да го разбера това! Ако Ирландия е пред фалит, то тогава пък какво да кажем ние...Можем само да им кажем: "Да ви имаме фалита!" Били ПРЕД фалит! Ние сме ПРЕД, та дори и ЗАД фалит, но пак си траем, а те вече горко реват. И откога са пред фалит? От вчера. Ако ние бяхме от вчера пред фалит, сигурно щяхме да тънем в блажен разкош, а тези чак помощи искат. Вчерашни ирландци! Знаят ли те какво е да си от 681- ва година във фалит?! Знаят ли те какво е от 681- ва година да ти казват само едно- "Пари нема, действайте!"?! Знаят ли те, че ако времето е пари, то ние още не сме се родили, защото нямаме никакви пари?! Знаят ли те, че ако парите са мръсни, то ние сме най- чистата нация в света, защото няма как да се изцапаме от нещо, до което не се докосваме?! Знаят ли те, че ние сме толкова фалирали, че повече няма какво да губим, защото нямаме нищо за губене, което да ни е останало- дори и себе си?! Знаят ли те, че ние сме толкова фалирали, че повече от това не можем да фалираме и така, макар да е криза и всички да фалират, ние- не?! Знаят ли те какво е да не знаеш как да обясниш на децата си, че си пред фалит и затова не можеш да ги заведеш на море?! А знаят ли те какво е, въпреки това да ги заведеш на море и да се чувстваш като най- щастливия фалирал човек на света?!...
...Няма как да знаят! Защото са ирландци, а не българи. Защото са вчерашни! Защото едва от вчера са пред фалит. И не знаят, че когато фалираш, тогава губиш всичко. А когато изгубиш всичко, тогава вече нямаш нищо за губене и можеш да бъдеш свободен. Можеш да бъдеш истински българин. Можеш да бъдеш истински мечтател...Мечтаейки да им имаш фалита на ирландците!

Вратарят на моя живот

Превключвах безцелно телевизионните канали, без да знам какво точно искам да гледам. Спрях се на мач от испанското първенство. Играеха Реал Мадрид. Загледах ей така, защото вече не ми се търсеше друг канал. От скука! Толкова ми беше скучно, че започнах да наблюдавам единствено играта на вратаря- Икер Касиас. Колко ли трябва да му е скучно на човек, че да гледа играта на един вратар?! Вместо да гледам играта на халфовете и нападателите, головете, изпуснатите положения, аз бях като кон с капаци- гледах само вратаря на Реал. Той следеше топката с напрегнат поглед, крещеше нещо на защитниците пред себе си, ръкомахаше, заставаше ту в средата на голлинията, ту вдясно или вляво. Опитаваше се да предположи посоката на удара, да покрие най- уязвимите места на своята врата... А топката оставаше далече от него. Но той дерзаеше, бдеше, целият превърнал се в обтегната до скъсване пружина, която всеки един момент е готова да се изстреля напред, настрани или нагоре. На няколко пъти топката профучаваше към вратата. Икер задържаше до последния миг експлозията на инстинкта си, импулса на реакцията си. Сякаш беше стрелец, който е сложил пръста си на хладния спусък, изчаквайки точния момент, в който да го натисне. Но една топка беше неспасяема. Летеше със страшна скорост. Наближаваше вратата- ставаше все по- голяма и по- голяма. Икер се хвърли, протегна неистово ръка. Очите му бяха конпресирали в себе си целият безмълвен крясък на предусещането за неспасяем гол. И наистина- топката мина на някакви си милиметри от пръстите на Икер. Само на един жесток малшанс разстояние! Мрежата се опъна до скъсване зад гърба на още летящият в плонж вратар. Край! Миг празнина. Пустиня в мъртвите очи на вратаря, гледащи в безмислието на Нищото. Безпомощно отпуснати ръце, с тъжно големи ръкавици...
...Камерите показаха лудата радост на голмайстора, а след това за миг самосъжалението на вратаря. Камерите бяха цинично хищни, жадни за болка- показаха в безмилостно близък план лицето на Икер. Очите му, блестящи като след сълзи. Вгледах се в тях и сякаш видях не телевизионен, а огледален образ на себе си. Това не бяха просто очите на Икер- бяха и моите очи. Бяха очите на всеки, който някога в живота си е фатално закъснявал, непростимо пропускал, жестоко разминавал се с шанса си. Защото всеки понякога играе на този скучен пост в Живота- вратарският. Когато трябва да опази вратата на своята душа, на своята нежност и невинност, любов и вяра. Когато трябва да се хвърля с плонж за тях, за да ги спаси, за да ги улови точно на голлинията. Но ги е изпускал за някакви си милиметри. Гол след гол! Грешка след грешка...
...Изгасих телевизора. И заспах. А на сутринта отново бях там, където и Икер. На голлинията на Живота!

Как детски чистата вяра лекува

Невичка винаги, когато я заболи нещо- идва първо при мен. Ако е паднала и се е ударила, ми показва къде я боли, за да целуна мястото. "Е тука боли!", казва тя и подава главица, ако си е паднала на главата, или ръчичка, ако си е паднала на ръката. Аз я целувам. И...О, чудо! Веднага й минава. Понякога я боли коремчето. Тогава лечението отново е простичко- само си вкарвам показалецът в пъпчето й, като го завъртам по посока на часовниковата стрелка. Веднъж- два пъти...И, хоп! Готови сме- болката изчезва безследно! А аз съм един най- обикновен татко. Нямам никакви свръхестествени сили, с които да лекувам. Имам само едната простичка бащина обич, а Невичка пък има само едната простичка детска вяра. И това е всичко. И това е достатъчно, за да се случват тези малки- големи чудеса. А те са си чудеса, защото съм виждал как Невичка претърпява сериозни удари, от които със сигурност много я боли. Но една моя целувка винаги побеждава болката. И не знам какво точно е това. Може да се нарече самовнушение. Но аз го наричам Вяра. Това е онази детски чиста вяра, за която Господ в Библията казва, че ако я имаме, ще можем да вършим чудеса...И може би тази вяра я имат вече само децата. Защото само те продължават да вярват, че за техния татко няма невъзможни неща. Само те продължават да вярват, че една целувка лекува всичко. И тази вяра е толкова силна, толкова детски чиста, че ме кара и аз да вярвам. Заразява ме. И когато целувам Невичка по ударената главица или ръчица- аз знам, че това е достатъчно. Защото, когато вярваш и обичаш- една най- обикновена бащинска целувка е по- силна от всичко. От цялата болка на света! И може би това е така, защото цялата болка на света е,...когато няма никой до теб, за да те целуне.

Когато Смъртта излезе в годишен отпуск

Намерих кога да умирам! Точно когато Смъртта си беше взела годишния отпуск. И така- тръгнах да умирам, но не умирах. Стигнах до Смъртта, а тя оставила бележка на вратата на кабинета си "В ГОДИШЕН ОТПУСК СЪМ! АКО НЯМА КОЙ ДА ВИ ДОВЪРШИ, ОБЪРНЕТЕ СЕ КЪМ ЖИВОТА В СЪСЕДНИЯ КАБИНЕТ". И аз, какво да правя, почуках на съседния кабинет. "Извинете, ще ме довършите ли вие, че Смъртта отсъства!?" А Животът отегчено ми отговори: "Та аз теб те довърших. Даже и досието ти изтрих. Писах те умрял. Не ми се водиш на отчет вече" "И?!", попитах. "Ами, ни жив, ни умрял си!", отговори ми той и излезе обедна почивка. Егати! Позачесах се, пък ни жив, ни умрял, почуках на вратата на Бюро информация. Така и така- всичко обясних. "Отидете при домакинката да ви върне обратно душата." Най- накрая да ми кажат къде да отида. Обаче...Домакинката: "Душатата ти е на химическо чистене, момче! След употреба, всички души ги даваме на химическо." "И?!", за кой ли път изричах въпросителен знак след буквата "и". "Искай от Арахангела да ти даде някоя душа втора употреба, докато стане готова твойта." Та така се срещнах отново с Арахангела, който само преди часове ми беше извадил душата. Даде ми една случайно попаднала му в ръцете душа от рафта- беше на някакъв самоубиец сигурно. Защото изведнъж ми се прииска да се самоубия. Но как, като Смъртта беше в годишен отпуск?! Затова попитах Арахангела- така и така, обясних му как няма кой да ме довърши. А той ми се тросна: "Абе, ти жена и деца нямаш ли?!" "Имам!", отговорих плахо. "Е, те ще те довършат!" Направо се зарадвах на този категоричен отговор- най- накрая имах яснота по въпроса. "Благодаря ви, господин Арахангел!" А той ми се усмихна тънко и каза някак нееднозначно: "До скоро!"...
...Събудих се. Децата се гонеха с викове. Жена ми веднага ми даваше задачи за изпълнение, които не търпят отлагане...Егати! А колко щеше да е просто, ако Смъртта не беше решила точно сега да излиза в годишен отпуск!

Той е дебел, той не е дебел!

Мамето държеше покъртителна реч на тема "Да спасим детската стая от глобално замърсяване". Точно беше стигнала до частта- изброяване на нанесените щети върху материалната база, вследствие на немарливото отношение на нейните обитатели. Изкъртен клавиш на буква Ю от клавиатурата на лаптопа, изгоряла нощна лампа, надраскани с молив стени...Мамето изброяваше, сякаш рецитираше имената на падналите във войните за национално обединение по време на тържествена заря. Когато изведнъж спря и затаи дъх. Опита се да преглътне нещо, което беше трудноо за преглъщане. Погледът й беше напрегнато втренчен. Гледаше в една точка. Къде?! Проследихме траекторията на погледа й. Попадаше върху купа с плюшени играчки. Недоумявахме. Отговорът скоро дойде, но под формата на риторичен въпрос. "СЛОНА!?", изстена Мамето. Ние продължавахме да гледаме умно. Мамето взе огромния плюшен слон и пак повтори, но с още по- покъртителна интонация на шекспирова драматична героиня: "СЛОНА!?" Този път обаче вече ставаше ясно- тя показваше разпрания хобот на слона. Някой го беше разпрал най- варварски по шева. Слона ни гледаше с пластмасови очи почти толкова умно, колкото ние него. Даже с повече мелодраматично въображение, в погледът му можеше да се прочете човешка болка и страдание. Макар да беше само една плюшена играчка. Само един слон! Сашко и Невичка наведоха глави виновно. Аз взех да видя слона. Хм! Абе, беше се сцепил по шева, вярно, ама си беше и много дебел- пукаше се по шевовете. Сетих се за онзаи реклама: "Той е дебел, той не е дебел!" Ама си беше дебел.Като дебел човек, който е облякъл тесен панталон. Пълнежът му напираше със страшна сила отвътре. Да го пипнеш с пръст, щеше да се пръсне. Направо да гръмне! Така че, не бях много сигурен дали беше жертва на покушение. Но...Край! Мамето беше съкрушена- това подтвърждаваше нейната теза, че всичко е тръгнало на разпад в детската стая. В заключение тя каза с покруса: "Ето, и слона!", държейки го с две ръце, сякаш беше мъртъв труп. Демек- "посегнахте на всичко свято, накрая и на СЛОНА"!Гледах внимателно слона...Е, не можех да го възприема като мъченик на "вярата". Защото мъчениците са все едни такива...изтерзани, изнемощели, слаби, бледи. А това си беше слон..."Той е дебееееел!"

Тъпачка!

Невичка стоеше до мен и ме гледаше право в очите като гладно, бездомно кутре. Очите й, пълни с лирична тъга, изглеждаха по- големи, отколкото са. В тях се четеше безмълвния зов "ПОМОГНИ МИ!"...Милата, вече се беше уморила да ми повтаря, че Сашко я е нарекъл "Тъпачка", затова само вървеше след мен и ме гледаше. Шляпаше с боси крачета по пода. Сигурно Сашко й ги беше свалил, докато е упражнявал тормоз над нея. Обърнах се и я погледнах. Приличаше на пленен немски войник край Сталинград- изпаднал германец! Но очите й, очите й ме пронизваха с цялата тревога на света. Устните й бяха нацупенки, аха да ревнат в безутешен плач. Сашко я беше нарекъл тъпачка. А някъде по света...Ставаха убийства, изнасилвания, грабежи, измами, военни конфликти, природни катаклизми, атентати. А Невичка беше готова да заплаче, че Сашко я е нарекъл "тъпачка". Сякаш нямаше друга обида на света. Нямаше друга тъга на света. Очите й, големи колкото тъгата й, ме гледаха, търсейки поне разбиране и съчувствие. Трябваше да взема отношение, въпреки че тъгата на Невичка беше една прашинка тъга на фона на световната. Но трябваше да спра тази тъга още тук, на първата защитна линия, докато "тъпачка" е само "тъпачка"- една невинна детска обида, една невинна детска закачка. Утре може би щеше да бъде късно...

Всяка вечер- литературна вечер!

Вече всяка вечер е литературна вечер! Звучи като крилат лозунг от времето на Комунизма, но как да го кажа по друг начин, като си е точно така- всяка вечер е литературна вечер. Лягаме си и започваме да четем. Сашко и Невичка притихват, спотаяват се под завивките и слушат. Горките малки, беззащитни жертви на моята културна революция, целяща тяхното литературно култивиране още от ранна детска възраст! Сигурно им се гледа серия от "Всички обичат Реймънд" или "Шоуто на Слави", с което Мамето ги приспива...Но при мен е друго- всяка вечер е литературна вечер. Аз съм строг, но справедлив литературен ментор. Караме по план- тезисен график- днеска сме на руска класическа литература, утре на немски екзистенциализъм, други ден- на съветски социалистически реализъм, после на френски романтизъм, испански неореализъм...И так- докато тотално заспят от скука, горките ми слушатели! Ноооо...Аз знам, че някъде там, дълбоко в съзнанието им, се утаяват литературните образи. Сънуват ги...Да! Онази вечер Сашко се събуди посред нощ и каза, че го преследвал Дългия Джон Силвър, еднокракият пират от "Островът на съкровищата". А пък Невичка все я гони индианеца Джо от "Приключенията на Том Сойер"...Но аз не съм доволен. Не, не, слаба работа, слаба! Очакавах да ги гони насън Разколников от "Престъпление и наказание"със секира в ръка, или Наполеон на кон от "Война и мир". Слабо, слабо се чете, затова...Аз защо държа да увелича времетраенето на литературните вечери на три часа, без почивка. Та да можем до края на годината поне руската класика да минем!...
...Затова, да знаете- при нас вече всяка вечер е литературна вечер! И всеки ден ще е така до По- бе- да- та!

Човешките души като двигатели с вътрешно горене

Забелязвам, че душите са като двигателите с вътрешно горене...
- Колкото е по- голяма душата, толкова по- голям разход има тя...Е, не на бензин, а на емоции!
- И обратно- колкото по- малка е душата, толкова по- малък разход има. Направо нищо не харчи. Толкова е скъпернически икономична на...Е, не на бензин, а на емоции.
- Една душа започне ли да вдига разхода на емоции, значи има нещо за сменяване. Я филтър, я някое оплътнение, сегмент...
- Колкото по- сложна е душата, толкова по- лесно чуплива е тя, и съответно по- трудна за отремонтиране. Не можеш я разбра! А и частите скъпи!
- И обратно- колкото по- проста душа, толкова по- здрава! Няма чупене- като "Голф" Двойка! Това сравнение ми дойде някак естествено, не знам защо...
- Една душа започне ли да похлопва- не е на добре. Нещо й хлопа! Може да блокира насред път. По- точно- насред живот.
- Всяка душа започва да губи компресия с времето...Душа не й остава!
- Всяка душа трябва да минава поне веднъж в годината на технически преглед.
- И душите са скрити под капаци- не се виждат.А капаците много често заяждат, защото рядко някой ги отваря.
- Някои души работят тихо- като бензинов двигател, други шумно- като дизелов. По шума се познава. И по палено при минусови температури.
- Всяка душа, като я настъпиш по газта, се форсира и ръмжи.
- Когато някоя душа е угаснала, трябва малко да се побутне от други хора, които са наблизо.
- И за душите токът е много важен- без искра не могат да работят. Затова трябва винаги да са заредени...
Е, не с ток!...С щастие!
- За всяка душа има ключ...
Ами...запалете де, какво чакате!

Интервю с Лъжата

Татко Пепи: Откога искам да направя интервю с теб, но ти все ме лъжеш за часа и мястото на срещата!
Лъжата: Не аз те лъжа, а ти се лъжеш!
Татко Пепи: Точно това искам да те попитам. Кога Лъжата успява да излъже?
Лъжата: Винаги, когато не искаш да чуеш истината!
Татко Пепи: Излъжи ме нещо.
Лъжата: Един ден ще умреш!
Татко Пепи: Това лъжа ли е?!
Лъжата: Най- голямата лъжа! Защото не е един ден, а всеки ден...
Татко Пепи: Интересно. Между другото- много си красива!
Лъжата: Да, аз държа на външния си вид. За разлика от Истината!
Татко Пепи: Какво й е на Истината?
Лъжата: Ами тя е много стара и грозна!
Татко Пепи: Затова ли никой не иска да я погледне право в очите?
Лъжата: Затова! Хората имат чувство за естетика...Това е моето друго име!
Татко Пепи: Кажи ми за финал поне една истина!
Лъжата: Един ден ще умреш!
Татко Пепи: Е, това нали беше лъжа!?
Лъжата: Истина- Лъжа! Двете сме сестри- близначки- толкова си приличаме, че винаги ни бъркат. Така че- едно и също нещо може да мине хем за лъжа, хем за истина.
Татко Пепи: Сестри- близначки, пък Истината е грозна, а ти красива! Нещо ме ментиш!
Лъжата: Изненадваш ли се?! Един ден ще умреш и ще разбереш кое е Истина и кое Лъжа...
Очаквай изненади!
Татко Пепи: Един ден...
Лъжата: Всеки ден!
Татко Пепи: И все пак- много си красива!
Лъжата: Но по- добре да не ме гледаш в очите...
Татко Пепи: Какво пък ти е на очите?!
Лъжата: Имам най- честните очи...А най- честните очи винаги лъжат!

Да изгладиш ръбовете на душата си

"О-о-о, така ли?! Искаш война?!"...
...Докъде я докарах- говорех си на панталона! Шепнех му злобно закани, но той си оставаше с двоен ръб. С някакъв си милиметър, нищожен милиметър само бях кривнал с ютията от правата линия и бях направил втори ръб. Как щях да отида на работа с два, разминаващи се ръбове на панталоните? То пък кой щеше да ме види, едва се забелязваше....Но нееее! Аз се виждах. Вадеше ми очите този втори, кривнал от правия път, ръб. Обаче- упорито добиче излезе, ей! Гладех го от половин час- той си стоеше непокътнат. Натисках го, обливах го с вода, атакувах го с гореща пара. Не, не и не! Държеше се!
"О-о-о, така ли?! Искаш война?!"- съсках едновременно със съскащата от парата ютия. Присвих злобно очи, стиснах стоманено челюсти- приличах на Арнолд Шварценегер в "Хищникът". Същата тевтонски изсечена физиономия, от която струеше желание за мъст. И бях готов на всичко. Дори да отида до пътното и да помоля шофьора на валяка да мине през ръба на панталона! Но преди това исках аз да се саморазправя жестоко с него, с голи ръце...Затова- завъртях копчето на парата докрай. Вдигна се облак пара като от парен локомотив. Ютията забуча и зафуча. Цялата се препоти. Настана Апокалипсиса! Натиснах я със сетни сили върху панталона. Маменцето щях да му разплача сега! Обаче....
Мамка му и упорит ръб! Като се разсея парата, лъсна жестоката истина- ръбът си стоеше неизгладен! Като че беше ръб не върху панталон, а върху човешка душа. Сякаш беше непоправим грях. Идеше ми да се разплача. Как щях да ходя така? Всеки щеше да се вторачва в двата ми ръба. Всеки щеше да ме сочи с назидателен пръст. В очите на хорското безмълвие щеше да се чете изписано с едър шрифт- "ТОЗИ ИМА ДВОЕН РЪБ!" "ТОЗИ Е НЕПОРЪБЕН, НЕИЗГЛАДЕН!"...
Какво щях да правя, какво?! Тогава влезе Мамето и попита: "Още ли се гладиш?!" И пита! Щях да си отворя устата и да ревна колко съм безнадеждно непоръбен. Но тя каза някак двузначно: "Ох, като се загладиш- с часове! Кой те гледа толкова?!" Звучеше така, сякаш искаше да ми каже, че кой ме гледа толкова- тя си ме харесва и такъв. Непоръбен! Душевно и панталонно!

На родителска среща като на родителска среща

Все си мислех, че на родителска среща на първокласник се стои прав. Така де- на тези малки чинчета кой възрастен може да се побере да седне?! Но, когато влязох в класната стая на Сашко, вече всички родители бяха седнали по чинчетата и слушаха в захлас Госпожата. Никой не забеляза, че бях закъснял и че положих неимоверни усилия на волята да напъхам всеки един килограм от анатомията си във възтясното пространство на чинчето, пригодено за размерите на един средностатистически първолак. Образно казано- това си беше все едно тежкотоварен руски камион да се побере в гараж за лек западен автомобил. Направо се заглавих. Запецнах! Ама, не ставаше всички да са седнали, само аз да стърча прав като притка за зелен фасул. И така- Госпожата говореше ли говореше, родителите задаваха въпроси, интересуваха се за децата си, а аз си мислех как ще се измъкна с чест и достойнство от проклетото чинче, което вече се впиваше в месата ми като тясна обувка. Представих си как Госпожата обявява края на срещата и всички родители стават. Аз също ставам, но заедно с чинчето на мен като спасителен пояс. Като балерина от Болшой театър- само че, вместо с рокленце, с чинченце. Срааааам! Как не можах да преценя, че другите родители са седнали, но те бяха все вталени като фиданки дами, а не тромави мечки като мене. Представих си как всички родители се стичат да ми помогнат- хващат ме да ме дърпат като в приказката "Дядо ряпа вади". Начело с Госпожата! Лилииииии! Студена пот ми изби. А въображението продължаваше да ми рисува апокалиптични картини- как екипи на "Гражданска защита" и Пожарната са дошли и режат с оксижен чинчето, за да ме освободи от него.Е, не! Как пък не! Ако трябваше, щях да избягам с чинчето на мен, ама нямаше да позволя този резил. Само че как щях да изляза през вратата?! Вратата беше по- тясна от чинчето. И по диагонал не можеше да се мине през нея с чин на кръста. Тогава щях да скачам през прозореца. Вместо с парашут, с чинчето на мен...Фъъъър!
...Обаче, като чух от Госпожата, че Сашко се справя отлично...Ехххх! Стана ми едно леко на душата. Тялото ми родителско политна, ефирно като перце. Въобще не усетих как съм се измъкнал от капана на чинчето. Просто станах и си тръгнах. Но за всеки случай минах по диагонал през вратата- с лека, елегантна стъпка, като на балерина от Болшой театър.

Наполовина стар

Говорехме си за Опела- нашата кола. Аз изнасях нравствено- възпитателна лекция на тема "Опазването на високо ниво на хигиена в колата, белег за добро възпитание на пътниците". Обяснявах, че Опела е заприличал на кочина в резултат на занижената хигиена на пътуване на Сашко и Невичка. С покъртително назидателен тон на съветски политкомисар, аз обяснявах на гледащата ме премигващо на парцали аудитория: "Деца, не искате ли нашия Опел да бъде чист, да изглежда като нов!?" Невичка угоднически се съгласи, усещайки, че тонът ми загрубява: "Той е нов!" Думичката "нов", излязла с такава по детски чиста убеденост от устата на Невичка, ми падна като капка мед на сърцето- така, така, може да е 1998 година, ама коленцето си ми е като ново! Обаче Сашко ме съсече като със самурайски меч. Контрира изказването на Невичка с безцеремонна контратеза: "Да бе нов, вече не е нов! Наполовина стар е!" Невичка го гледаше с мистичен страх- Батето беше за нея институция на Мъдростта... А аз се замислих върху неговия оригинален израз- "наполовина стар". Дали и аз не бях вече наполовина стар?! Или наполовина млад?! Егати въпроса! Едно беше сигурно- стар или млад, наполовина съм. Едната половина вече е изживяна- остава другата. Дааааа! Накахърих се екзистенциално. Обаче една светлинка на крехка надежда проблясна в тунела- Невичка плахо проплака: "Неееее, той е ноооов!" Говореше за Опела, ама аз го приех за себе си. И ми поолекна, макар и да осъзнавах, че вече съм...НАПОЛОВИНА нов!...
...Наполовина нов- стар, след подобни мисли със сигурност бях не наполовина, а нацяло ЗЪЛ. Затова изревах към Сашко: "Момченце, само да те видя да ядеш солети на задната седалка!"...А, ама! Не наполовината, целия Опел ше го мете, та песен ше пее!