събота, 30 януари 2010 г.

Най- забележителното нещо в моя живот

Естеството на работата ми е такова, че периодично се налага да държа тестове за психологическа пригодност. От онези идиотски тестове, които се опитват да те накарат да се изпуснеш и издадеш, че пиеш преди, по време и след работа, че се дрогираш, че чуваш гласове от отвъдното, че се съмняваш в някакъв световен заговор срещу себе си...Така, решавайки поредния подобен тест, отговаряйки рутинно механично, се изправих пред един от многото на пръв поглед тъпи въпроси- "Мислите ли, че сте постигнали нещо забележително досега в живота си?" Тук, както карах по инерция, натиснах внезапно спирачките на моите мисли и спрях инфарктно, точно на ръба на зейналата бездна на въпроса. "Нещо забележително?!", повтарях наум и връщах мислено лентата на живота си досега. Нищо! Боже, нямаше нищо забележително, за което да се сетя. Навсякъде- провали, провали и пак провали. Ако животът ми беше футболен мач с две полувремена, то първото полувреме беше минало. И губех! Не бях направил нищо забележително през първото полувреме. Противникът се беше оказал много силен и безцеремонно груб. Набързо ми беше вкарал 2 нелепи гола- неудачен избор на висше образование и още по- неудачно професионално реализиране. Два на нула! Нищо забележително, освен една забележително кръгла нула. Да. Това беше отговорът на въпроса от теста. Затова посегнах с химикалката, за да попълня отговор "НЕ". Върхът на химикала вече докосваше листа, когато пред очите ми изплуваха...Саши и Невичка. Забелязах ги в последния момент как ми се усмихват по детски закачливо зад един от ъглите на екрана, по който минаваха мислено кадрите от живота ми. Как наистина за малко да не ги бях забелязал моите забележителни скици! Те се забелязват навсякъде по техния смях, по тяхната глъч, по виковете им...Защото са наистина нещо забележително. В моя живот!...
...Химикалката ми направи драматичен завой към отговор "ДА". Да, мисля, че съм постигнал нещо забележително в живота си досега- Сашко и Невичка. И днес, 30- ти януари, когато ставам на 34 години, знам, че резултатът не е два на нула.
РЕЗУЛТАТЪТ Е ДВА НА ДВА! И цялото второ полувреме е пред мен...

сряда, 27 януари 2010 г.

Кубети

Където и да отида, чувам този звук- "хруп- хруп- хруп". Звукът от хрупкане на кубети. Тези малки пържени кубчета хляб с вкус на пиле, кетчуп, пица и гъби, станаха тотален хит в нашата къща. Естествено, всичко тръгна от Сашко. Именно той разпространи тази "зараза". Прибра се един ден и започна да преживя с насладата на родопска овца на зелена поляна- "хруп- хруп- хруп". Първа го забеляза Невичка, която винаги проявява кулинарна солидарност- независимо кой, кога, къде и какво яде! Посочи към пликчето с кубети и издаде своя запазен, просещ подаяние звук: "Мъ- мъ- мъ!" Сашко великодушно й подхвърли като на бездомно куче...цяло едно кубче. Невичка го взе и притихна, докато опитваше кубетата. Чуваше се само "хруп- хруп- хруп". И така се започна. Постепенно яденето на кубети се превърна в индустрия. Мамето купуваше индустриални количества, които се опустошаваха за отрицателно време. И къщата отекваше от звуците на "производствения" процес- "хруп- хруп- хруп". Звукът стана толкова натрапчив, че започна да ми се причува и докато вървя по улиците. Хруп- хруп! А? А то било от снега под краката ми. Или? Дали? Колко често настъпвам разхвърляни по пода кубети. Крачка- хруп! Втора крачка- хруп! Кубетите станаха навсякъде. Даже и Мамето един ден подозрително започна да дъвче нещо. Наострих слух и чух. Да! "Хруп- хруп- хруп!" И Мамето набиваше кубети. Оставах само аз. Огледах се, сякаш нещо ще крада и бръкнах в пликчето с кубети. И започнах. ХРУП- ХРУП! Здраво хрупане! Ммммммммммммммммм! То било хубаво- да хрупаш като овца и да нямаш никакви грижи!

Сам майчино сърце знае истински да люби на света


Колко е малка Невичка, а вече е...майка. На една кукла, за която тя се грижи по майчински всеотдайно и нежно. Тези грижи й костват неимоверни физически усилия, тъй като куклата е с размери близки до тези на самата Невичка. Боже, какви големи и тежки кукли са произвеждали през социализма! Но Невичка си обикна точно тази стара кукла, принадлежала някога на Мамето. И си я обикна такава, каквато е- голяма и тежка за нейните крехки детски сили. Като една истинска майчица- закрилница тя слага куклата си в леглото, за да спи вечер. През деня я разхожда из стаите, полагайки трогателни усилия да не изпусне непосилния товар от ръцете си. Понякога, изтощена, започва да я влачи по пода, но никога не я изпуска. Та коя майка би изпуснала детето си?! Коя майка би се отказала от него. Дори то, освен да е непосилно тежко, да остане и без едно...око. Да, без едно око! През социализма така са ги правели куклите, че очите все им падат. Така изпадна и едното око на куклата на Невичка. Беше паднало по време на влаченето из стаите. Трепна майчинското сърце на Невичка и тя започна трескаво да го търси. Тук око- там око- нямаше го никъде. Къде ли не го търсихме. Налагаше се спешна хирургична намеса. "Татеее!", проплакваше Невичка в отчаянието си. Трябваше да дам утеха на това майчинско сърце. Затова самоотвержено взех куклата и на мястото на липсващото око, в празната очна кухина, набутах кръгъл син жетон от Монополи. Сашко изпротестира: "Тате, дай си ми жетона!" Но какво тук беше някакъв си жетон и някакъв си Сашко, когато каузата беше толкова благородна?! Жетонът пасна идеално. Само дето другото око беше зелено, а той син. Но нейсе, спасихме положението. Невичка гушна своето "дете" и си го обикна и такова- голямо, тежко и разноцветноооко...
И как иначе? Сам майчино сърце знае истински да люби на света. С любов, която няма възраст и няма граници.

понеделник, 25 януари 2010 г.

Паметта на родителските ръце

Родителят помни с ръцете си. Ръцете му помнят всяка тежест на неговото дете. Помнят тежестта на онези леки като перце броени килограми на детето, което току- що се е родило. Това са най- леките и в същото време- най- тежките килограми. Килограмите на осъзнатата отговорност за този новороден живот. Ръцете на родителя помнят и тежестта на безсънните нощи, в които са носели утеха и покой за коликите на детето, държейки го с часове. Ръцете на родителя помнят и горещината при допира до парещото от висока температура челце на болното дете. Те помнят и тежестта на детето, докато го вдигат паднало от земята след неуспешен опит да проходи. Ръцете на родителя помнят в дланите си държаната, изпотена от трепетно вълнение ръчичка на детето, което пристъпва за първи път прага на училището. Ръцете на родителя помнят и онази прощална прегръдка, когато детето вече пораснало, тръгва по своя път. Прегръдката с момичето, превърнало се в жена, която отива да живее в друг дом...
Родителят помни всичко това. Помни го с ръцете си, с дланите си, с кожата си, с нервните си окончания на пръстите. Помни всяка тежест на детето си, всеки килограм, всяка надежда и всяко отчаяние, всяко завръщане и всяко заминаване, всяка милувка и всеки шамар...
Затова сега, когато прегръщам Сашко и Невичка, ръцете ми си спомнят целият им живот дотук. Напомнят ми колко скъп и ценен е за мен животът им. Напомнят ми, че ако нещо стойностно съм направил с ръцете си досега, то това е било да държа и да прегръщам децата си.

Малко топлинка в ледения студ


Навън е леден студ- минус 10 градуса! Климатолозите прогнозират, че настъпва малък ледников период. Но Сашко сънува с отворени очи морето. В купето на колата е студено, докато говорим излиза бяла пара от устите ни. Двигателят ръмжи на високи обороти, защото още не може да загреее в студената утрин. Но Сашко продължава да сънува с отворени очи морето. "Тате, още колко дни има до морето?!", пита ме той. "Саше, Саше, за какво море ми говориш?!", ми се иска да му кажа ядосано, но не му го казвам. Толкова е студено, че не ми се нито говори, нито пък и мисли. Искам само двигателят по- бързо да загрее, за да мога да пусна парното в колата. Спирам пред Детската, за да оставя Сашко. Той слиза от колата и отива на Детска. Гледам го как върви леко приведен, за да се предпази от ледените пориви на вятъра. Милият ми малък мечтател, свит от студ като премръзнало врабченце, но брои дните до морето. Той винаги казва: "Помните ли колко хубаво ни беше на морето!?" Да, наистина колко хубаво беше! Спомням си как вървяхме по крайбрежната алея на Несебър и Сашко хвърляше камъни в морето. Морето беше лазурно синьо, блестящо като приказно съкровище под лъчите на слънецето. Хоризонтът се разтваряше пред очите ми с цялата си необятност. Беше безлюдно и сред тишината на морската шир се чуваше само цамбуркането на камъните, които Сашко хвърляше в морето. А той хвърляше все по- големи и по- големи камъняци. "Тате, тате, виж какъв камък ще хвърля!" В ръцете си държеше страшна скала, която едва носеше, приведен от тежестта й. Но тогава от морето, точно в периметъра на Сашковия обстрел, изплува глава на водолаз. Главата започна да се върти наляво- надясно, сякаш търсеше нещо. Горкият човечец се чудеше откъде валяха тези камъни и гледаше как Сашко със сетни сили носи скалата към вълнолома. Какъв ли ужас беше изпитал, докато не видя, че Сашко остави скалата на брега?! А ние се заливахме от смях. Слънцето грееше силно, сякаш се смее на водолаза заедно с нас. И беше топло. И беше лятно. И беше приключенско. И беше синьо...
...И макар парното на колата още да не е загряло, вече усещам малко топлинка в ледения студ. Защото сънувам морето с отворени очи и виждам водолаза!

събота, 23 януари 2010 г.

Има ли някой, който най- истински да те познава?

Има ли някой, който най- истински да те познава? Който да познава не само следствията ти, но и причините ти? Който да познава не само дните ти, но и нощите ти? Който да познава не само усмивките ти, но и сълзите ти? Който да познава и онова, което сам не познаваш в себе си? Който да чува и онова, което още не си изрекъл? Който да те очаква, когато никъде не си очакван? Който да те приема не само такъв, какъвто си, но и такъв, какъвто си бил и ще бъдеш? Който е не пред теб, не и след теб, а до теб- винаги! Който ще ти отвори вратата дори ти да не си почукал на нея? Който ще бъде твоят дом, когато си бездомен? Който ще бъде твоята сила, когато си слаб? Който ще бъде всичко, когато нямаш нищо?...Само защото той е този някой, който най- истински те познава.
Някой ден ще го потърсиш надалече, а този някой е толкова близо до теб- твоят Родител!

петък, 22 януари 2010 г.

Любими песни на Мамето: Vangelis - Monastery Of La Rabida

Романтична вечер на споделянето

"Искате ли да имаме романтична вечер на споделянето?!", извика Сашко. Всички го погледнахме въпросително и той продължи с поясненията. "Аре да си легнем и всеки да разкаже как му е минал деня!"..."Да!", отговори първа Невичка, която най- малко разбираше смисъла на предложението, а още по- малко пък можеше да разкаже как й е минал деня поради ограничения си речников запас. "Добре!", съгласих се, заразен от еуфорията обхванала Сашко и Невичка, които тичаха към леглата си, за да легнат и заразказват как им е минал деня. Легнахме, изгасихме лампите и романтичната вечер на споделянето започна. Пръв започна да споделя Сашко: "Аз днес отидох на Детска. Влязох и поздравих госпожата. После ядохме. След това имахме занимание. После ядохме. След това спахме. После ядохме"...Тук не издържах и прекъснах споделянето на Сашко с гръмък смях, защото не можех да понеса още едно "После ядохме", което най- вероятно предстоеше. Нямаше начин да не предстои- всяко второ изречение беше "После ядохме". Тези деца се разбиваха от ядене! Сашко замлъкна, дълбоко наскърбен от моя смях. Не разбирах защо се сърди, просто ми стана смешно. А Сашко троснато каза: "Няма повече да разказвам!" Нееееее! Развалих цялата романтична вечер на споделянето. За капак и Невичка беше заспала, докато е слушала Сашко, без да се трогне, че те "после са яли" в Детската. Затова, потърсих в тъмното главата на Саши, за да я погаля и се извиних. Помолих го да продължи споделянето. И той, след като въздъхна, прощавайки ми, продължи: "И...после ядохме!"...

четвъртък, 21 януари 2010 г.

Печицата

Навън е арктически студ. Камък се пука! Но нас не ни е страх, защото си имаме...Печицата. Така нежно умалително я нарече Сашко преди години. Тя всъщност е една най- обикновена електрическа печка- духалка. Обаче за нашето семейство тя се превърна в нещо повече- в семеен психотерапевт. Да, да, сериозно говоря! Само да я чуете как работи и вие ще изпаднете в състояние на медитация. Бррррррррррр- бррррррррр! Печицата тихо напевно жужи, докосвайки с мека топлина душите ни. Сашко се смълчава смирено, хипнотично втренчен във въртенето на перката. Невичка се заглежда замечтано някъде в пространството, докато топлият повей на Печицата си играе с косите й. Аз притварям очи и се отпускам- ставам лек като перце, откъснало се от крило на прелетна птица, което се понася без съпротива, с грациозна лекота по течението на топлия въздух. Сашко отваря уста и шумно се прозява. Невичка полага глава и заспива с разрошена косица. Усмихва се насън, погъделичкана от кичур коса, който се поклаща от реещата се топлина...
...Навън е арктически студ. Камък се пука! Но ние сме спокойни като майски бръмбари и се унасяме в сън. Бррррррррр- бррррррррррр! Печицата разлива утеха и покой в стаята. Със сетни сили, преди да заспя, се пресягам и я спирам. И разбирам защо Сашко я нарече така- Печицата!

петък, 15 януари 2010 г.

Любими песни на Саши:Dave Stewart & Candy Dufler - Cookie

Жените на моя живот


Казват, че зад всеки успял мъж стои една жена. Е, аз съм изключение- зад мен стоят ДВЕ жени. Тези на снимката- Мамето и Невичка. Всъщност, те са една жена и половина, защото Невичка още не е станала жена. Та значи, зад мен стоят една жена и половина. Макар че Мамето е красива и умна за две жени. Затова най- точно излиза, че зад мен стоят две жени и половина. Обаче, ако трябва съвсем да съм статистически точен- Невичка е толкова мъничка, само на 2 годинки, значи е някъде към една трета жена. А може пък и една четвърт жена да е. Егати! Знам ли! Математиката никога не ми е била най- силния предмет в училище. Затова за по- сигурно Невичка ще я пишем една пета жена. И накрая уравнението ще изглежда така- зад мен стоят две жени и една пета! А понеже съществува голяма вероятност с течение на времето те да станат още по- красиви, особено Невичка, по тази причина в уравнението задължително ще трябва да се постави и едно неизвестно- Х. Нали? Така вече всичко ще е точно- зад мен стоят две жени и една пета равно на Х!...
...Само съм забравил как се решаваше уравнение с едно неизвестно. Едно обаче съм сигурен- всеки мъж е успял мъж с толкова много жени зад гърба си като мен. Всъщност, колко бяха точно?! Ако някой може да решава уравнения с едно неизвестно, да ми пише- искам да знам.

понеделник, 11 януари 2010 г.

Саше, теб не по- малко те обичам!


Саше, миличък! Като знам колко патологично си ревнив за внимание, бързам да напиша и за твоя Рожден Ден, който вече мина на 2- ри януари. Представям си как след години, четейки предния пост, посветен на рождения ден на Невичка, ще се усъмниш, горкичък мой, със своята мнителна главица, че ето, татето си обича повече Невичка и по- малко теб...
Неееееееееееееее! Обичам те и теб, луда главице! Също толкова силно и дълбоко. "Обичам те от тук до Лондон", както казваш ти. И макар и с малко закъснение тук ти честитя рождения ден.
Бъди все така добър. Ти си най- добрият Сашко, когото познавам. Само ти си плакал заедно с мен, съчувствайки ми с доброто си сърце. Щастлив съм, че точно ти си ми син!

Какво е да бъдеш на две годинки?!


Никой не помни какво е да бъдеш на две годинки. Било е толкова отдавна. Сякаш не е било... Един ден, когато порасне, Невичка също няма да помни. Няма да помни този ден, в който става на точно две цели годинки живот. Няма да помни, че като ме чу да се прибирам от работа, извика с всичка сила: "Татеееееееееееееееее!" Няма да помни, че слезе от втория етаж, за да ме посрещне с целувка и с широка прегръдка. Няма да помни как нежно ме погледна, казвайки: "Ей, тате!" Няма да помни как след това ми показа часовника си, който е още много голям за нейната малка ръчичка. Няма да помни и как я попитах на колко години става, а тя вдигна петте си разтворени пръстчета на ръката, за да покаже. Няма да помни колко е хубаво да си на две годинки и да можеш да правиш всичко това. Да можеш да посрещаш с искрен вик на радост любим човек. Да можеш да прегръщаш и да целуваш без конкретна причина и корист. Да можеш да се радваш на малките неща, какъвто е един най- обикновен часовник. Да можеш да Не забелязваш, че същият часовник ти стои малко смешно. Да можеш да отговаряш наивно на такъв сериозен въпрос като въпроса за броя на вече изживяните години. Да можеш да си само на две години и целият живот да е пред теб, а ти дори да не подозираш...
...Днес е прекрасен ден- слънчев като дете на две години. Светъл като Невичка. И е толкова хубаво не само защото днес е Рожденият ден на Невичка. А и защото успях да си спомня какво е да бъдеш на две годинки!
Честит Рожден Ден, мила! Всички много те обичаме!

събота, 9 януари 2010 г.

Невичка насред Тихи океан


Една от любимите книги на Сашко е "Енциклопедия на моретата и океаните". Сашко често разлиства страниците й, разглежда ги и мечтателно се прехласва по картинките. Най- обича да съзерцава картата на Тихи океан. Тя е толкова необятно синя, че винаги пленява въображението му. Малката му главица се опитва да побере цялата безбрежност на морската шир, но не успява. И затова, за да си я представи и разбере, той винаги използва Невичка като помощно средство. Гледайки картата, с разширени от мечтателна превъзбуда очи, казва: "Тате, представяш ли си Невичка да я пуснат самичка насред Тихи океан?!" И забива върха на показалеца си точно по средата на картата. "Невичка, милата, да я оставят тук с една малка лодчица!", допълва картината Сашко с вече разтреперан от вълнение глас. Точно там, където показва е най- тъмно син цветът на картата, което означава, че е много дълбоко и кой знае колко са големи вълните. Вече и аз си представям тази макар и толкова хипотетична картина- ревът на вятъра и огромните като планини вълни, на върха на които, се издига лодчицата на Невичка. Егати страхотията!!! Обръщам се инстинктивно, за да потърся да видя къде е Невичка...А тя, горката, стои самичка не насред Тихи океан, а насред стаята, забравена от нас, докато ние сме гледали Енциклопедията. Сама насред...малката си самота! Уж се бяхме сетили за нея, а всъщност я бяхме забравили, че е в стаята. И я бяхме оставили сама в наше присъствие...Което май беше не по- малко страшно от това да остане самичка с лодчица насред океана.

петък, 8 януари 2010 г.

Любими песни на Саши и Невичка: Beat it

"Аре да замръзнем!"

Сашко вечно измисля някакви номера. Вчера дойде при мен, усмихна се хитро и каза: "Тате, аре да замръзнем на едно място и да се правим,че не чуваме Невичка!?" Нямах нужда от още убеждаване- Сашко ме гледаше толкова подкупващо дяволито, че се съгласих да направим номера. "Замръзнахме" на едно място, без да трепваме, стаили дъх. Живи паметници. Настана тишина. Сред тишината се чуха тежките стъпки на приближаващата към нас Невичка. "Туп- туп- туп!" Крачетата на Невичка маршируваха с ехо по ламината. Но ние не реагирахме. Изведнъж Невичка се спря и се втренчи в нас. Наклони бавно главица наляво, после надясно, докато ни изследваше. Усмихна се заговорнически разбиращо и застана до нас. След това доби сериозен вид като този, който имахме ние, и "замръзна" на едно място. Само очичките й не можеха да замръзнат от любопитство и продължаваха да се въртят, за да не изпуснат какво става. А то стана, каквото стана- номерът ни не мина. Намерихме си майстора и трябваше да се "размръзнем", защото смехът ни напираше неудържимо...
...Но Сашко не се отказваше и тихичко ми прошепна: "Тате, аре да замръзнем на Мама!?" Аре!

четвъртък, 7 януари 2010 г.

...И баба Невена кьоравата!


Днес е Ивановден. Празнуват над 300 хиляди българи, носещи това име. По този повод се сетих как името на Невичка- Невена, е доста по- непопулярно. Веднъж една продавачка ме попита: "Как е Невена?!" Още преди да съм й отговорил, тя ме запозна с неизвестен за мен статистически факт. "Невена е почти една в селото. Само ни е тя и баба Невена кьоравата!" Демек- излизаше, че има една Невена и половина в нашето село. Бабата явно е толкова стара и кьорава, че вече се води като половин Невена за статистиката. И затова Невичка е ПОЧТИ една. Почти единствена. Невичка и баба Невена Кьоравата! Младостта и старостта. Надеждата и безнадеждността. Началото и краят. И всичко онова, което е между тях- животът. Който ни е единствен и неповторим, независимо дали носим име същото като на 300 хиляди други хора, или име, същото като на...баба Невена Кьоравата!

понеделник, 4 януари 2010 г.

10 причини, заради които си заслужава да станеш родител

1- ва причина: ЗАРАДИ ОЧАКВАНЕТО
Да очакваш дете- това е смесица от страх пред лицето Смъртта и благоговеен трепет пред чудото на Живота. Няма начин да останеш равнодушен, докато очакваш почти еднаквата възможност да се срещнеш с неизбежността на някой от двамата- Смъртта или Живота. Но точно това, че не оставаш равнодушен 9 месеца, че през всички тези дни живееш пулсиращо пълнокръвно- заради това си заслужава.

2- ра причина: ЗАРАДИ ПЪРВАТА СРЕЩА С ЧУДОТО НА ЖИВОТА
Да прегърнеш Живота, който е само на броени дни, крехък и безпомощен, лек като перце- това е чудо, което никога не си срещал. Последното чудо на света.

3- та причина: ЗАРАДИ ВЪЗМОЖНОСТТА ОТНОВО ДА БЪДЕШ ДЕТЕ
Това е единствената, това е последната възможност отново да изживееш детството, като го съпреживееш с това на децата си. Играейки с тях, можеш съвсем легално да бъдеш отново дете, макар и пораснало. Можеш пак да поиграеш на кришка- мишка, на стражари и апаши...

4- та причина: ЗАРАДИ ПОСРЕЩАНЕТО НА ВРАТАТА, КОГАТО СЕ ПРИБИРАШ
Заради това си заслужава да се завръщаш дори и от най- дългият път, от най- дългият ден. Само заради радостните детски викове, когато се прибереш. Само заради въпроса, зададен нетърпеливо още на вратата- "Тате, какво си ни купил?!"

5- та причина: ЗАРАДИ ПЪЛНАТА КОЛА, КОГАТО СИ НА ПЪТ
И най- хубавата кола не е хубава, когато я караш празна. Обратното- и най- голямата таратайка е страхотна, когато е пълна с деца. Чуваш радостните им викове, когато изпреварваш, усещаш как ритат седалката зад гърба ти, или пък как те галят по главата при сложна маневра....

6- причина: ЗАРАДИ ТОВА НЯКОЙ ДА ТЕ НАРЕЧЕ "ТАТЕ!"
Няма такава научна степен, такова военно звание, такава държавническа титла, която да изпълва с толкова гордост, колкото някой да те нарече "Тате!".

7- причина: ЗАРАДИ ВЪЗМОЖНОСТТА ДА ЗАБРАВИШ НАПЪЛНО ЗА СЕБЕ СИ
Това е най- ефективната терапия- да забравиш за себе си. А няма начин да не забравиш за себе си, за егото си, докато се вълнуваш за първото порастнало зъбче, първата крачка, първата изречена сричка, първата дума, първи клас....

8- ма причина: ЗАРАДИ ПЪЛНОТО РАЗБИРАНЕ НА ГОСПОД
Господ е Родител. Отец. Небесен баща. Няма начин да не Го разбереш, когато станеш и ти родител. Тогава ще разбереш, че наистина всеки родител е готов да прости и непростимото на децата си. Ще разбереш, че щом ти толкова много обичаш детето си- ти несъвършеният- то какво остава за Бог. Колко по- голяма може да бъде Неговата бащинска обич!

9- та причина: ЗАРАДИ ОТИВАНЕТО С ДЕЦА НА МОРЕ
Това е класика в жанра- да отидеш с деца на море! Нима ще ти останат някакви спомени от морето, ако ги няма децата вечно да хленчат за сладолед, да се губят в тълпата, да те дърпат за дрехата, докато съзерцаваш морския залез, за да ти кажат, че им се пишка...

10- та причина: ЗАРАДИ СЛЕДАТА, КОЯТО ТРЯБВА ДА ОСТАВИШ
Живял ли си наистина, ако не оставиш следа?! Ако не оставиш нещо от себе си- от мечтите си, от надеждите си, от вярата си, от живота си. Ако не го оставиш именно на децата си. В децата си. Чрез децата си. За децата си.

Всички обичат бате Сашо...Особено Невичка!



Това е бате Сашо! Няма начин той да не е главният герой на първия ми пост за 2010 година. Защото наистина всички обичат бате Сашо. И няма начин как да не го обичат- той е най- добрият бате Сашо на света. Винаги слънчево усмихнат и отзивчив- до 2010 година той беше спечелил сърцата на всички нас, без...Невичка. Тя се страхуваше от него и не смееше да го погледне дори. Докато в навечерието на Нова година нещо в нея не се пречупи безвъзвратно. Малкото й женско сърчице трепна, запленено от усмивката на бате Сашо. Главицата й кимна мило свенливо на една страна и тя му се оплези: "Мъ- мъ- мъ- мъ!" Сашко пръв долови промяната в нейното поведение и извика тържествено напевно: "Некой е влюбен, нЕкой е влюбен!" А Сашко ги разбира тези неща- има богат опит от Детската! И наистина "нЕкой" беше влюбен. Невичка разкри чувствата си, като отвори уста и нежно мелодично назова името на своя възлюбен: "Чиачоооо!"...
Ех, милата ми Невичка и тя сърчице носи, готово да обича. Както се пееше в една песен- "Сам майчино сърце знае истински да люби на света!" Да-а-а! Аз бих казал: "Сам Невично сърце знае истински да люби на света"...