Здравей, мое отминало, далечно Аз,
спомних си за тебе в този час!
И реших,
докато сърцето ми бие и устата ми диша,
писмо до детето, което бях, да напиша.
Как си мое малко Аз,
още ли вярваш в дядо Мраз?!
Как си, приятелю мой мъничък,
още ли си къдрав и пълничък?!
Още ли си хапваш филии с мармалад,
за да утолиш вечния си глад?!
Още ли на улицата топката гониш
и за робинята Изаура сълзи рониш?!
Още ли се срамуваш от пъпките по челото
и караш цяло лято колелото?!
Още ли четеш "Островът на съкровищата"
и гледаш на Лукас чудовищата?!
Още ли слушаш Металика на касетофона
и очакваш момиче да позвъни на телефона?!
Още ли вярваш, че космонавт ще станеш
и Световната купа с ръцете си ще хванеш?!
Още ли в часа по математика трепериш,
че вярното решение няма да намериш?!...
...О, наистина, приятелю мой чудни,
верните решения са толкова трудни!
Ето аз пораснах и още не ги намирам,
макар че знам да изваждам и събирам.
Още не съм спечелил и Световната купа,
защото много умора ми се натрупа.
Още не съм дочел "Островът на съкровищата",
защото се боря на живота с чудовищата.
Отдавна не съм си пускал и касетофона,
защото нямам време от смартфона.
Не плача за Изаура, не карам колелото
и вместо пъпки, имам бръчки на челото.
Само още си похапвам филии с мармалад
и подобно на тебе все изпитвам глад.
Но не глад за онова,
което не можах да стана,
а копнеж докрай
наивно дете да остана!