вторник, 8 март 2011 г.

5 причини да НЕ подариш цвете на 8- ми март

1- ва причина: Сивоикономическа

Купувайки букет цветя от улицата, без да получиш касова бележка за него, ще се превърнеш от обект в субект на сивата икономика, със статут на пряко съучастващ и инспириращо въздействащ фактор върху процеса на нейното функциониране!

2- ра причина: Геополитическа

Купувайки букет цветя от улицата, ще станеш морален последовател и проводник на една тоталитарна идеологическа традиция, третираща жената като строго субординиран на мъжа субект, заслужаващ внимание единствено на този ден, което в контекста на нестабилната геополитическа ситуация в Близкия и Далечен Изток, би възпрепятствало процесите на либерализиране на авторитарните режими там и би инспирирало ново повдигане на цените на петрола на международните пазари.

3- та причина: Екологическа

Купувайки букет цветя от улицата, ще станеш активен фактор, влияещ върху нарушаването на екологичното равновесие на планетата и разширяването на озоновите дупки, след като подстрекаваш унищожаването на екосистемата на цветята и производството на целофан в индустриални количества, при което се отделят вредни отпадъци, засягащи безвъзвратно целостта на останалите екосистеми!

4- та причина: Религиозно морално- етическа

Купувайки букет цветя от улицата, макар и косвено, но предумишлено, ще съучастваш в посегателството върху живота не просто на цвете, а на Божие творение, което ще бъде форма на груба намеса във висшата морално- етическа промисъл на Твореца!

5- та причина: Естетическа

Купувайки букет цветя от улицата, макар и косвено, но предумишлено, ще съучастваш в осакатяването на Естетиката не само като форма, но и като реално съдържание...

...п.п. Егати и кризата! За нек'ви си 5 лева букет какви причини измислих...Ама, кво да се прави- 5 лева са си 2 литра бензин! А колата не върви на цветя, жената също, така че...Откъдето и да го помисли човек- сивоикономически, геополитически, екологически, религиозно морално- етически и естетически, 5 лева са си 5 лева! Цял Апокалипсис! А защо да е така, като може всичко да мине и с едно най- обикновено "Обичам те, мила!" Така де- 5 лева сте готови да дадете и да съсипете цялата икономика, геополитика, екология, религия и естетика, а едно "Обичам те, мила!" ви се свиди! Я се стегнете!

четвъртък, 3 март 2011 г.

Родителска среща

"Ходи, та да види Госпожата, че и нашто дете си има баща!", постоянно повтаряше с язвителен тон жената на Кирчо Шпакловката. И за финал на агитационната си реч неизменно добавяше върха на макаренковското назидание: "Знаеш ли какви бащи има- родителска среща не пропускат!?" След такова Цунами от женска словоохотливост, на Кирчо не му оставаше друг житейски избор, освен един- да не пропусне предстоящата родителска среща на сина си...Така, половин час преди уречения час на срещата, Кирчо пристъпи прага на училището. Макар че, ако зависеше от него, не половин, ами цял час преди срещата щеше да отиде, само и само за да избяга от периметъра на тази словестна артилерийска подготовка- "Облечи си новия панталон!", "Когато Госпожата говори, ти да мълчиш!", "Когато Госпожата мълчи, ти да слушаш!"...Чак, когато влезе в училището и затвори входната му врата зад гърба си, Кирчо почувства, че е избягал от постоянните критични забележки на жена си и вече е на сигурно място. Беше зад стените на..."Бастилията". Така наричаха училището, в което учеше синът му. Досега Кирчо нямаше никакви предположения защо едно училище може да бъде наричано по този начин, сякаш е крепост. Но сега разбираше. Нали беше строител- шпакловчик, веднага огледа с очите си на професионалист сградата. Това беше крепостно масивна сграда, която издигаше с богатирско достолепие своята четириетажна снага. Пред входа имаше три тежко стъпили, сериозни като стражи, колони, които изглеждаха така, сякаш и земята да се разцепи под тях, няма да се поклатят. Вътре училището също внушаваше непоклатима монументалност- със солидни, мускулно напрегнати, носещи колони във фоайето, със склупторно изваяни сводове, с пъстри мозаечни подове, със стълбища от шлифован камък и тежко надвиснали тавани с релефни геометрични мотиви...Като шпакловчик, Кирчо беше свикнал да пипа изкуствени, биещи на кухо стени, направени от олекотени плоскости. Беше свикнал на бързо, лесно монтажно, "пластмасово" строителство, при което материалите са чиста химия, без нищо естествено. Докато в тази училищна сграда всичко беше много истинско, натурално- камъкът си беше камък, бетонът- бетон, тухлата- тухла. Да ти е кеф да я гледаш и пипаш. Защото всяка форма пълнеше очите и ръцете. Кирчо плъзна благоговейно треперещи ръце по стените- шпакловката галеше пръстите му като нежна кожа на девица. Майсторът, който я е направил, беше имал спокойно отмерени, ваещи движения на шпаклата. Работата му беше мераклийски изпипана, сякаш с ръка непипана. Като че не стени на училище, а на катедрала беше шпакловал...
...Гледайки как Кирчо гали стените, Госпожата се усмихна разбиращо и гласът й отекна със самотно ехо в коридора: "Строена е през 1952 година...От баща ми!" Кирчо беше изненадан в гръб- не очакваше, че и Госпожата ще подрани за срещата. Но виждайки как и тя докосва със същият благоговеен трепет стените, разбираше защо беше дошла преди всички. Защото имаше среща! Една толкова съкровена родителска среща...с баща й. Кирчо се опита нещо да каже, но думите бяха излишни. А пък си и спомни предварителния инструктаж на жена си- "Когато Госпожата говори, ти да мълчиш!", "Когато Госпожата мълчи, ти да слушаш!"...

Женски времена

Това се случило по време на войните. Били мъжки времена. Мъжки, мъжки, ама и женски! Защото докато мъжете се сражавали по фронтовете, жените били всичко у дома- те бащи, те майки...Те и строители. Като баба Дона...
Баба Дона на младини била яка българка- с едър кокал, снажна и неудържима. Хала! Тя да била отишла на фронта, щяла да спечели войната, ама- на! Нали била жена, нямало как да й дадат пушка, та си останала у дома. Обаче и там било фронт- борба за оцеляване със сиромашията. А сиромашия до шия! Баба Дона- три деца ли да гледа, ниви ли да копае, ливади ли да коси, стока ли да храни!? Кое по- напред да подхване, се чудела- та затова, за да не се бави в чудене, всичко наведнъж подхващала. С едната ръка най- малкото дете държала, с другата- копаела, косяла, хранела стоката. Ама пуста стока нямала изхранване- прасето все гладно било. Когато нямало какво да яде, освирепяло, то заяждало дъските на кочината. Те били стари, изгнили- хрускало ги като солети. Днеска дъска, утре дъска- половината кочина отишла в небитието. Да духнело малко ветрец и кочината щяла да падне- държала се вече само на магия. Баба Дона улисана в работа, не виждала, че липсва половината жилищен сграден фонд на прасето. Добре, че злобната й свекърва, която все си търсела повод за заяждане с нея, веднъж с язвителна ирония подхвърлила: "Бре, па яшно прасе си имаме- днеска кочината, утре нас ше заръфа!" Погледнала баба Дона кочината- ужас! Все едно била ударена от пряко попадение на оръдеен снаряд- огромна дупка зеела назъбено черна. Отвътре се виждала муцуната на прасето, което цвилело гладно. Стъписала се баба Дона. Зима идела- с тази разбита кочина, прасето щяло да изстине, да заболее и да умре. Това означавало- глад! Никакво месо, сланина, мас и лой нямало да изкарат от него. Все насъщни неща! А прасето имало още да расте, още да се гледа, месо да трупа през зимата до Коледа. Затова баба Дона повече не го мислила, а запретнала ръкави. Действала със замах. Набрала дълги лескови клони и ги разцепила със секирата на половинки.Сплела ги на гъста плетка под формата на четири стени на квадрат, със забити колове по ъглите в земята. После изкопала глина от полето, замесила я с малко вода, плява и сол за спойка. Пък като замазала- измазала за норматив четирите плета! Така мажела, че хвърчели парчета глина на всички страни- свекървата се скрила, като че имало въздушна атака. Цялата в кал и плява- накрая баба Дона съградила от нищото нова кочина за чудо и приказ. С дебели и здрави стени, които не прасе, ами и пряко попадение от оръдеен снаряд не можело да пробие. Оставало само четирикракият новодомец да се нанесе в своя напълно възстановен жилищен сграден фонд. Макар и с голямо неудовлетворение от материала на стените, който вече не ставал за ядене, той се нанесъл и повече не посмял да роптае. И къде ще смее- били мъжки времена. Мъжки, мъжки, ама и женски!