Али вънка!

С това ставаме, с това лягаме- "Али вънка!" Сутрин слънцето едва е изгряло, но една малка ръчичка вече подръпва завивката ми и тихо шепне на ухото ми: "Али вънка, тате!" Това е Невичка! Аз още спя и това нейно "Али вънка, тате!" идва до мен със сюрреалистично хиперболизирано ехо- прокънтява като в дълбок кладенец. Полусънен ставам и се чудя какво става, а малката ръчичка услужливо ме води навънка макар и още да съм по пижама. Тогава разбирам в полусън значението на този зов от отвъдното-"Али вънка, тате!" е равно на "Айде да излезем на вънка, тате!" Ама къде навънка, преди да закусим, да се поизмием, да оправим леглата?! Обаче- не! Започва масиран артилерийски огън по целия фронт на атаката- "Али вънка!", "Али вънка!", "Али вънка!", "Али вънка!"...До дупка! "Али вънка!" е навсякъде- върви плътно по петите ми и ми вади душата като как зъболекар изважда зъб- мъдрец- с големи клещи! Влизам в тоалетната- "Али вънка!" Оправям леглата- "Али вънка!" Закусвам- "Али вънка!" "Али вънка!" стои до мен като куче и не ме изпуска нито за миг. Докато накрая не вдигна бяло знаме и не излезем на вънка. Но и там Невичка продължава: "Али вънка!" Все едно има по- навънка от навънка!? Има, има! На люлките! Иначе всичко друго навънка не се признава за навънка. Егати! Добре, добре, само да спре това "Али вънка!" И наистина, там на люлките- спира! Вече сме навънка. Но...Вечерта, преди сън, сред тишината на нощта, един глас тихо, но все така решително промълвява: "Али вънка!"...В такива моменти, на война- се хвърля оръжието и се вдигат ръцете горе! Защото няма друго спасение, освен- предаването в плен...