Тогава вече няма да е анекдот, а човешка драма. И ще бъде много тежко да се разсъждава в контекста на полупразната и полупълна чаша. Защото дори чашата да е наполовина празна, животът ще продължи както обикновено. Но без една ръка животът никога няма да бъде същият. За щастие, не го казвам от личен опит. Само предполагам.
Става въпрос за друг човек. За една млада жена от ромски произход. Преди 2-3 месеца я видях и останах шокиран! Бяха й отрязали цялата лява ръка, до рамото! А никога не беше изглеждала болнава. Видимо винаги изглеждаше здрава и права. Толкова права, че бях я забелязал точно по изправената й стойка. Винаги ходеше много изправена, с вдигната глава, с грация. Сякаш не беше от тази действителност.
Имаше някакво замечтано, деликатно усмихнато изражение на лицето. Никога не бързаше за никъде. Ходенето при нея изглеждаше като красив ритуал, като стъпки от елегантен валс. Не знаех нищо за нея. Абсолютно нищо, дори името й. Но ми беше приятно да я виждам как ходи.
Нейната походка беше едно приятно изключение от всички забързани, припряни, сприхави, прегърбени походки на останалите хора. Това беше походка от друго време. Сигурно така са ходели хората през Ренесанса... И сега виждах тази жена осакатена. Сърцето ми се скъса!
Не можех да я гледам. Не издържах, отместих поглед и я отминах. Но нещо ме накара да се обърна след нея. Сякаш нещо ме дръпна за ръката. Нещото беше нейната походка. Беше си останала същата - непокътната от жестоката драма... Пак си ходеше изправена, с вдигната глава, бавно, грациозно, ренесансово! Сякаш нищо не се е случило. Сякаш си е с две ръце. Сякаш животът продължава и с една ръка... Продължава и то с такава походка, че странно, но изглеждаше по-красив от всякога...
Затова си мисля, че всъщност чашата е наполовина пълна. И трябва да се изпие докрай!
Няма коментари:
Публикуване на коментар