Неделно училище: Скърца ли Райската врата?

Там, където работя, имаме една врата, която много скърцаше. Скърцането на тази врата брутално, директно достигаше до централната нервна система на влизащите и излизащите от сградата. В един момент положението стана нетърпимо...

"Ужас!", "Каква е тази врата?!", "Няма ли кой да я оправи?!"... Хората масово недоволстваха...

Мина известно време, докато си оправим вратата. Знаете, че българската бюрокрация мисли глобално и затова не действа локално. А какво остава за един толкова банално битов, тривиален случай, какъвто беше скърцането на входната врата. Но макар и с бюрократично закъснение, вратата беше оправена и стана по-безшумна от стъпките на японка, която поднася чай...

Оправиха вратата и зачаках реакциите на хората.
Очаквах да чуя: "Браво!", "Ей, най-накрая!" или "Добре, че оправихте тази врата, не се издържаше!"... Но хората си минаваха - влизаха, излизаха, абсолютно безразлични към вратата. И никой не забеляза, че тя вече не скърца.

Тогава се сетих за онази история, в която се разказва за един учител. Този учител, веднъж взел голям бял лист хартия и нарисувал по средата му черна точка.
Показал листа пред своите ученици и ги попитал: "Какво виждате?" А те отговорили в един глас: "Черна точка!" "Ами белият лист не го ли виждате?!", попитал ги учителят... Това се случило някъде в Африка. Някога.

А историята с входната врата, която скърца, се случва днес - в България.

И тя има същият смисъл, просто ангажира различни сетива на участващите в нея. Но и в двете истории става въпрос за хора, които виждат и чуват само недостатъците. Виждат и чуват малките черни точки и ужасните скърцания, които имат в себе си, които имат другите хора, обществото, държавата, света, вселената, Бог, живота и смъртта. Всичко!

Без изключение. Без прошка. Без втори шанс. И така, втренчени в недостатъците, пропускат толкова много бели листове, толкова много поправени врати, които вече не скърцат и са приятно тихи...

Пропускат дори радостта, че са влезли в Рая, защото са чули как Райската врата леко, съвсем леко скърца. Съвсем леко, но достатъчно, за да привлече вниманието им толкова силно, че да не забележат кой им отваря вратата - лично Бог!... Който, между другото, още не си е оправил скърцащата врата не защото е бюрократ, а защото не чува, че тя скърца.

Цялото му внимание е съсредоточено върху този, който влиза при Него - блудният син, завърнал се у дома, след дълго отсъствие...

Спирам, защото статията ми започва да се превръща в претенциозна морална проповед, с елементи на назидателно поучение. А аз искам тя просто да бъде още една врата, която вие да отворите.

Да я отворите, за да откриете зад нея моята вяра. Вярата ми, че животът, колкото и да е черен, колкото и да скърца, въпреки това - той не е черната точка, а белия лист. Не е скърцащата врата, а входът, който е зад нея. По-точно - не е и входът, а онзи, който те очаква там, за да ти даде цялата си любов!

Онзи, който те посреща, когато се завръщаш уморен.

...Скръъъъц! Една врата се отваря. Сигурно е Райската. Добре, че скърца, иначе нямаше да я забележите...

Заповядайте!