Ден първи:
В Афганистан вече
нямам поле за професионално развитие...Тук всички полета са минирани и не
остана нищо за взривяване! Та това живот ли е – да не можеш да отнемеш ничий
живот!? Затова си стягам багажа и мигрирам за Европа, където имат толкова много
още невзривени жп. гари, летища и стадиони. Взимам си само вещи от първа
необходимост за живот в миграция: автомат „Калашников“, патрони и пластичен
взрив. Нещо да не забравя...А, да, четката за зъби – тя става на тактически нож
при нужда!
Ден втори:
Днес заминавам –
хващам първия танк за границата с Пакистан. Толкова ще ми липсва родната земя,
пълна със заложени през три метра муджахидински мини; родните планини, огласяни
от жизнерадостния крясък на лешояди, хранещи се с трупове на загинали талибани;
родния въздух, напоен с омайния аромат на изгорели съветски танкове...На тръгване
плача, защото ми е трудно да загърбя милия спомен от детските години, когато,
играейки си с един гранатомет, децата от моето родно село спряхме настъплението
на цяла съветска танкова дивизия! Ех, как искам да върна танковете, пардон - детството и отново да стрелям по детски на
воля срещу руснаците...
Ден трети:
След дълъг преход съм
на границата с България. Винаги съм бил емоционално свързан с тази страна – та
нали първият ми автомат „Калашников“, който татко ми подари за седмия рожден
ден, беше произведен в България! Той постоянно засичаше и биеше на десет метра
встрани от целта, но аз си го обичах, защото благодарение на тези негови
недостатъци, жена ми винаги оставаше жива след семейни конфликти...
Ден четвърти:
Искам да продължа
за Германия, но засега оставам в България. Не се оплаквам, защото тук почти
всичко е като в родния ми Афганистан: пътищата са надупчени, сякаш са стреляни от
руски щурмови хеликоптер; преобладаващото население е от малцинствата и е
мургаво като нашите муджахидини;
младите мъже са с дълги бради подобно на талибани; бандитските закони са по-
спазвани от юридическите; отношенията са на феодално – племенно ниво, всеки си
краде, стреля и убива безнаказано...Чак се плаша - тук е по- афганистанско и от
Афганистан!
Ден пети:
Чувствам се добре в
България, но как да се реализирам като терорист тук!? Как да разруша някоя гара,
като гарите са толкова разрушени, че няма повече накъде?! Как да убия някой
българин, като българинът е толкова убит, че няма повече накъде?! Как да
обезчестя някоя българка, като българката е толкова обезчестена, че няма повече
накъде?! Как да тормозя психически народа, като той е толкова изтормозен, че
няма повече накъде?! Накъде, като тук няма как нито достойно да умреш, нито
достойно да живееш! Тук цялата държава е един голям бежански лагер и българите
са по- мигранти от мигрантите, мигрирайки всеки ден далече от всички и най вече
от себе си.
Ден шести:
Отчаян съм! Искам
да извърша смъртоносна атака, като мина с камион по пешеходна алея в София, но
нафтата е замръзнала и двигателят не пали...Ето затова искам да избягам в
Германия – там поне нафтата не замръзва и дизелът пали безотказно...
Няма коментари:
Публикуване на коментар