Из зимния дневник на баба

Вятърът свирепо фука,
камък от студа се пука.
Седя и на огъня се грея,
да погледна вън не смея.
Някой на вратата чука:
- Бабо, знам, че си тука!
Отварям устата си цяла,
дошла е мечка бяла!
Мечката ме тъжно гледа,
трепери отчаяна и бледа
- Моля, дайте одеяло,
че на вънка майката си е...сковало!

Ох, горката баба Меца,

води с нея десет деца!

Треперят и мечетата бели,

просят юргани дебели...

Къщата ми стана бежански лагер,

мечки да ги ринеш с багер.

- Постеля нямам излишна,

но имам ракия тригодишна!

Налях на бялата дама

чаша ракия - сто грама...

И баба Меца се стопли,

запя с мечешки вопли,

десет пълни чаши омете,
накрая краката оплете.

Пи с мен до вечерния мрак

и отиде си на зиг - заг!