Паметна плоча, потънала в забрава

Паметна плоча, потънала в забрава,

обрасла в буйна трева и мъх,

напомняше за войн, загинал при Драва,

отдал на Родината сетния си дъх.

 

Отдавна не се четеше името на боеца,

времето го беше изтрило като с гума,

мъх покриваше издълбаното с резеца,

но още се личеше една последна дума.

 

"Родина" - последната оцеляла дума,

само тя още се четеше на плочата ясно,

заради нея боецът беше срещнал куршума,

уцелил го в гърдите, на сърцето отдясно.

 

И сигурно не беше никак случайно,

че точно тази дума до днес е оцеляла,

защото макар и анонимно, незнайно,

за нея свята кръв в бой се е проляла!

На гроба на баба

Наведен над гроб, до черната пръст,

старец хлипаше тихо, без глас,

а до него, внуче, мъничко на ръст,

гледаше небето с детски захлас.

 

Докато оплакваше любимата съпруга,

дядото не забеляза бялата птица,

която направи в небето няколко кръга

и кацна на телеграфната жица.

 

Ех, че бяха красиви птичите очи,

като че жена гледаше през тях,

а гласът й така познато звучи

и напомня нечий свиден смях.

 

А когато птицата отлетя надалече

и едно перце се откъсна от крилете,

"Сбогом, бабо!", детето тъжно рече,

защото няма при кого да ходи лете...

Най- социалната мрежа

Всяка вечер, на пейка кривокрака,
где уличната лампа трепетно мъждука,
под звездите, мигащи в мрака,
събираха се бабите от комшулука.

Събираха се, за да поговорят по човешки
за да се посмеят и да си поплачат
и докато плетат на внуците си дрешки,
да им олекне от теглото 'дето влачат.



Събираха се, макар че не идваха лесно,
макар че куцаха, подпирайки се на тояги,
но заедно им беше толкова интересно
и в разговора се подкрепяха с думи благи.



Събираха се, без да имат причина специална,
само да са заедно на уличната пейка кривокрака,
затова не познавам от тази мрежа по- социална,
която да споделя топлина и светлина в мрака..

Две хубави ръце

Две хубави ръце, ръцете на родител,
в две хубави ръце - на нежността обител,
в две хубави ръце - сълзи, още топли,
в две хубави ръце - заглушени вопли,
в две хубави ръце - благовеен трепет на пръсти,
в две хубави ръце - на Разпятие тежките кръсти,
в две хубави ръце - прошка за всички грешки,
в две хубави ръце - последните черти човешки,
в две хубави ръце - събрани всички детски рани
в две хубави ръце - разкъсаните на Голгота длани.
две хубави ръце, ръцете на родител,
прегръдката им - на всяка болка победител,
в две хубави ръце - криле на бели птички,
ръцете на родител - най- хубави от всички!

Няма кой с надежда по жицата да крачи

Безкрайни са телеграфните жици
подобно безкрайната надежда,
че има нейде още бели птици,
от които и слепец проглежда.

Безкрайни са полята с детелини
подобно безкрайната надежда,
че ще откриеш, търсейки години,
щастие с четирилистна одежда.


Но вярата се скъса като тънка прежда,
отлетя далече, сякаш прелетна птица,
увехна последната детелина с надежда,
опустя последната лястовича жица.


Защото вместо лястовица, гарван грачи,
защото вместо детелина, бурен избуява
и няма кой с надежда по жицата да крачи
и няма кой замечтано листа да изброява..

На Ники

Лятото отдавна свърши,

а едно птиче не отлетя на юг,

зла буря крилете му прекърши

и то завинаги остана тук.

Но и без криле дори,

останало без сини небеса,

то вярваше в светлите зори

и в бели лястовичи чудеса.

Вярваше, че ще бъде синьо лято,

че ще полети с криле на птица,

че не си е отишло последното ято

и надеждата е там, на някоя жица.

И макар бурята да го отнесе

и да падна, преди да е летяло,

птичето надежда ни донесе,

защото беше снежно бяло...

Старото кино

На тези дървени и счупени седалки,
в този стар, забравен киносалон,
когато бяхме толкова невинни, малки,
намирахме в киното мечтан подслон.


Чоплехме фъстъци и солени семки,
прехласнати в квадрата на екрана,
по лицата ни с трептящи светлосенки
отразяваше се кинолентата надрана.


Слушахме как на салона в мрака,
сред тишината на кадрите начални,
кинолентата започваше да трака,
със звуци, красиво печални.


След това музиката се разливаше
и се пренасяхме в далечен свят,
реалност и илюзия се сливаше
на Чаплин в черно - белия цвят.


Понякога лентата се скъсваше
и филмът спираше за миг,
тогава салонът се пръсваше
от радостта на детския вик.


А когато филмът приключваше
и угасваше прожекционния плам,
сякаш нещо тъжно се случваше
и всеки оставаше в киното сам.


Защото разбираше, че се връща,
че реалността го зове обратно,
че киното е като родна къща,
която ще напусне безвъзвратно.

Морален урок

"Заповядайте, книги само за лев!",
подканваше хората дребна старица,
заглушена на града от моторния рев,
с надежда в очите, подобно искрица.


"Заповядайте, имам Ботев и Вазов!",
дори и тяхната поезия лев струваше,
но сред хорския шум и пушека газов,
никой не виждаше, нито я чуваше.


"Заповядайте, ако от стихове имате нужда!",
почти умоляваше минувачите забързани,
но тълпата за поезията оставаше чужда,
хванали телефоните, сякаш завързани.


"Заповядайте, от цената ще отбия!",
с треперещ глас старицата извика,
слушах я и идваше ми да се скрия,
като видях корицата на Ботев с лика.


Не издържах на погледа строг,
с който Ботев в мен се взираше,
но получих тежък морален урок,
от който съвестта ми се раздираше...

Старата гара

На старата гара влакът не спира,
пероните са тъжно глухи,
семафорът свети, но бавно умира,
вагоните без хора са кухи...


На старата гара никой не се прибира,
чакалнята е пълна с празни седалки,
чукчето на кантонера тишината раздира
с ехо от спомени, когато бяхме малки.


Когато пищеше локомотивната свирка,
когато посрещачи го очакваха с надежда,
когато гарата беше онази мила спирка,
на която любовта през прозореца се навежда...


За да целуне всеки, който търпеливо я чака,
за да дочака всеки далечно завръщане
и дори влакът да спре завинаги да трака,
да усеща топлината на близко прегръщане.

Диалог между кибритената клечка и свещта

Кибритената клечка със свещта започна диалог,
обърна се към нея с глас суров и строг:
"Навън се смрачава, денят намаля,
дошла съм, за да те запаля!
Готова ли си, макар да изгориш,
за хората светлина да сътвориш!?"
Усетила, че наближава сетния й час,
свещта отговори с треперещ глас:
"Съжалявам, не съм готова да горя с плам,
не желая живота си за хората да дам,
нима такава саможертва си струва,
толкова ли скъпо светлината се купува?!"
Кибритената клечка се разпали, гневно лумна,
доближи се опасно до свещта благоразумна...
"Да, струва си да гориш, да страдаш,
в огнени мъки да ставаш, да падаш,
струва си да бъдеш до болка изпепелена,
но със светлина на всички споделена,
струва си да прогонваш тъмнината и мрака,
да носиш светлината, която всеки чака...
Иначе ще останеш непотребна вещ,
ще живееш вечно, но няма да си свещ,
няма да светиш, да гориш с пламък,
ще останеш студена като камък...
За какво тогава Бог те е създал,
ако на човек от огъня не си му дал!?
Колко свещи срещнах с фитили заспали,
всеки отказа за другите да се запали!"...
Свещта погледна своя фитил,
треперещ, страхливо се свил,
за миг видя живота си на лента
и това отпуши на куража бента...
Взе от огъня на клечката кибрит,
за да покаже лика си преоткрит,
за да докаже, че и да я боли дори,
има смисъл да живее, докато гори!

Копнея за онова отминало бабино време

Копнея за онова отминало бабино време,
с котарака, който пред огнището дреме,
с топлия дъх на хляба изпечен,
с дядо в ямурлук облечен,
с тихото пращене на огъня зиме,
с кравите, които баба зове по име,
със сушения пипер, окачен на връзка,
с приказния шепот на дъжда, когато пръска,
с напевното блеене на овцете в обора,
със сладката, омайна вечерна умора,
с бабините песни, навяващи спомен далечен,
със залците хляб, попарени в каймака млечен,
с кукуригането сутрин на петела,
с чорапите, които баба е оплела,
със звучното грухтене на прасето,
с бъчвите вино, отлежаващи в мазето...
...Ех, отминали златни дни,
потънали в забрава и в руини,
как ми се иска отново да се върнете,
с вашата любов да ни прегърнете,
за да се стоплят душите ни бездомни
и всеки за човешкото в човека да си спомни!

Когато дъждът разказваше приказки за сън

Дъждът почуква по стъклата с шепот тих,
сякаш свири с нежни пръсти по клавир,
по олуците се стичат капки от небесен стих
и разливат в душите дълго чакан мир.


Дъждът почуква плахо като неканен гост,
като тракане по релсите на нощен влак
и неусетно ни повежда по забравен мост,
който ни завръща в детските години пак.


Когато от небето валеше ведра младост,
когато дъждът разказваше приказки за сън,
когато и в порой не гаснеше пламъчето радост
и дори в дъждовни дни, оставахме навън...

Когато всички бели лястовици отлетят далече

Когато всички бели лястовици отлетят далече
и на тяхно място дойдат само черни птици,
ще има ли на какво да се надяваш вече,
ще търсиш ли мечтата по опразнените жици?!


Когато всички четирилистни детелини ги откъснат
и на тяхно място пораснат само с три листа,
дали ще могат копнежите ти да възкръснат,
за да откриеш щастието на най- неочаквани места?!


Когато чудесата на живота станат лесни
и се превърнат в скучна даденост,
ще цениш ли красотата на всички птичи песни,
изпети с обич и отдаденост?!


Когато ангелите станат очевидни
и можеш лесно да ги разпознаваш,
ще разбереш ли, че те са хората ти свидни
и си пропуснал любов да им раздаваш?!

Родителят

Родителят е на най- отговорния пост
и на най- тежката позиция,
да гради между поколенията мост,
изправен срещу вечната им опозиция.
Родителят има най- изкусния занаят
и е с най- сложната професия -
да се бори с детския инат
и да лекува нелечимата агресия.
Родителят е по- разпънат дори от Исус
и по- отричан от месия,
ежедневно опитва разочарованието на вкус
и носи кръста на своята орисия.
Родителят, макар в отбора на губещите
и виновен до доказване на обратното,
до край остава сред любещите,
но го ценим, когато дойде безвъзвратното...

Чудесата на Господ не са свършили

Когато всички надежди се прекършиха
и всички бели лястовици отлетяха.
Когато всички чудеса се свършиха
и всички молещи се устни онемяха.

Когато всички молитви се върнаха обратно,
без да са изпросили последна надежда.
Когато минутите изтичат безвъзвратно
и Смъртта наближава с черна одежда.


Когато нощта е най- страшно непрогледна
и изгревът до болка се бави...
...Тогава остава надеждата последна,
че Господ чудо ще направи.


Не защото на някого е длъжен,
не защото е видял силна вяра,
а защото по бащински е тъжен
и обича децата си без мяра.


Защото, както за Лазар някога е плакал,
така и днес, за всяко дете в нужда,
само да види досега е чакал
как истинската вяра се пробужда.


Затова вярвам,
че макар надеждите ни да са се прекършили,
че макар вярата ни да е на кръстопът,
чудесата на Бог още не са се свършили
и Той ще изцели умиращата плът!

Съветите на баба

Синко, по- добре да ти текат очите от белене на лук,
отколкото от часовете, прекарани във Фейсбук.

Синко, по- добре грозна мома, но истински по теб да се заплесва,
отколкото първа красавица, но само виртуално да те харесва.
Синко, по- добре да си свободен, макар и мокър заради дъжда, който пръска,
отколкото затворен, макар и сух заради бързата Интернет връзка.
Синко, по- добре животът ти да се измерва с броя на всеки изживян миг,
отколкото на мишката с анонимния бездушен клик.
Синко, по- добре е да се караш с някого, но реално,
отколкото да си в мир с всички, но виртуално.
Синко, по- добре от всяко отхвърляне да те боли,
отколкото "дъжд" от лайкове на стената ти да вали.
Синко, по- добре е с твои думи да докосваш,
отколкото чужди статуси да постваш.
Синко, по- добре е да си покажеш чувствата на живо,
отколкото да се криеш зад състояние фалшиво...
...Синко, ако наистина се интересуваш от моето състояние,
ще разбереш, че Интернет разделя хората на разстояние!
С обич: Баба ти Мая, която е в... съседната стая

Патриот съм

Патриот съм, по гърдите се бия,
а ракията без бандерол я пия.
Патриот съм, главата пъча,
а от данъчните бягам по тъча.

Патриот съм, химна пея,
а да стачкувам срещу властта не смея.
Патриот съм, знамето вея,
а на изборите безучастно блея.
Патриот съм, от политика разбирам,
а живот в чужбина избирам.
Патриот съм, Левски ми е на портрет,
а изхвърлям на улицата смет.
Патриот съм, традициите почитам,
а чуждите стоки предпочитам.
Патриот съм, гордея се с Аспаруховия меч,
а пиша с латинска реч.
Патриот съм, Ботев цитирам,
а на пътя като джигит шофирам.
Патриот съм, затова България е на такова дередже,
та българките ще слагат вече фередже...

Писмо до хан Аспарух

Привет, хане, син на Кубрат,
делят ни 1300 години,
пиша ти, сякаш си ми брат,
нали сме кръвни роднини!

Отговори ми, мой първи хане,
прати ми от историята вест,
как човек чужбина да не хване
и да не остане в далечния уест!?
Кажи ми, ако отнякъде ме чуваш,
кажи ми с ясна българска реч,
защо е трябвало Дунав да преплуваш,
защо си си хабил острия меч?!
Знаеш ли какво стана за 1300 години,
знаеш ли какво стана със завета на Кубрат!?
Разпиляха се в чужбина всички ни роднини,
не остана никой отвъд Дунава, брат!
Защо не хвана и ти за Европа,
къде гледа, да не си бил сляп?!
Та днес българина да не тропа
по вратите на европейците за хляб!
Защо са ти трябвали тези оногундури,
а не си създал държава с англо - саксите,
та днес българите да не сме чукундури
и да не плащаме на Европа таксите!?
Да беше основал другаде Плиска,
малко по- близо до Берлин и Париж,
българинът нямаше толкова да иска
да работи за германец риж.
Ех, хане, каква я мислеше,
каква стана
държава на оживено кръстовище създаде,
та не римска, ромска провинция остана
и армията ни без бой се даде!

Ако Господ беше в България роден

Ако Господ беше в България роден,
щеше да бъде за луд набеден.
Нямаше да ходи по вода и метър,
щяха да Го вкарат в „4- ти километър“.
Щеше да потъне в забвение,
с диагноза: "душевно раздвоение"!
Нямаше да Му разрешат болни да лекува,
щом не си плащат, колкото им струва.
Нямаше да изцелява всеки сакат,
защото ще го спрат от КАТ.
Та как така без пари ще изцелява,
без Здравната каса да признава!?
Нямаше да възкресява, бурите да спира,
Кварталният в районното ще го прибира,
защото нарушава обществения ред,
като кани тълпи от хора на обед.
Нямаше да Го предаде Юда за 30 жълтици,
а всеки един от нашите продажни политици.
Нямаше да Му носи никой до Голгота кръста,
всички ще гледат, без да си помръднат пръста.
А когато на третия ден възкръсне,
народът от гордост ще се пръсне.
Че и ние на света сме нещо дали,
ще има с какво егото ни да се гали!

Душата ми е хляб

Душата ми е хляб от Бог замесен,
от който за гладния парченце има,
но къшея душа, на друг поднесен,
частица от мен завинаги взима.
И някак неусетнo, докато раздавам,
докато гледам да има за всички,
за себе си без хляб оставам
с душа, разкъсана на трохички.
Но пак съм сит, дори преял
с последната трохичка хлебна,
защото от себе си съм дал
и е била душата ми потребна.