Люлката на детското щастие

Колко е лесно детското щастие. Лесно и просто. Винаги, когато питам Невичка дали е щастлива, докато я люлям, тя отговаря: "Да-а-а-а!" И крещи: "По- силно-о-о-о-о!" Люлката отива назад- косите на Невичка също. Лицето й се заравя за миг в къдрици. След това люлката се връща напред и лицето й изплува от къдриците- сияещо като утринно слънце. А косите й се развяват назад, разперени като криле на птица, която лети високо в небето. Главата й някак несъзнателно се навежда устремно напред, порейки въздуха. Цялото й тяло се превръща в красив полет на Радостта. А клепките на очите й са най- красиви- те трептят като ветрило от вихъра на въздуха. Миглите докосват за миг лицето с крехка нежност и след това се разтварят като разцъфнало цвете, за да посрещнат играта на слънчевите лъчи, които се усмихват през листата на брезата до люлката...
...Колко е лесно детското щастие. Лесно и просто. Нужна му е само една люлка. Най- обикновена люлка. Останалото е щастие. И вик. "По- силно-о-о-о!"

Морето през детските очи

Невичка, горката, никога не е виждала морето. Затова, дори като види пълна вана с вода или по- голяма локва, вика с всички сили: "Мойетоооооо!" Но само след 3 дни тя ще види истинското море. Щом настъпи лятото, аз й обещах: "Тате ще води Нана на морето!" И тя, милата, пое това обещание като планинско ехо- все си повтаря сама на себе си и на целия околен свят: "Тате води Нана мойето!"(в превод- "Тате ще води Нана на морето"). Сякаш иска да убеди всички, че тате наистина ще я води на морето. Върви си по улиците и говори сама на себе си: "Тате води Нана мойето!" Или пък заговаря непознат със същите думи: "Тате води Нана мойето!" Интонацията й е въпросителна, сякаш изненадано пита: "Ама, нима не знаете, че тате ще ме води на морето?!" Е, вече знаете! Тате, че и Мама ще водят Невичка на морето. Мисля си, че в известен смисъл това ще бъде първото море не само на Невичка, но и на всички нас, които ще сме заедно с нея. Защото...ще видим за първи път морето. През нейните детски очички. Същите тези очички, които се разширяват от възхита и пред едно легенче, пълно с вода. Как ли ще изглеждат те, когато видят морето?! Колко ли ще станат големи?! Колко ли ще станат красиви?! Сигурно толкова, колкото е морето...
...Ще видим. За първи път ще видим след толкова много години!

Усмихнати очи

Посвещава се на Невичка

Реката течеше лениво бавно, сякаш всеки момент щеше да спре, уморена от своя дълъг път през планината. Талазите вода се движеха с тих ромон, подобен на нежен женски шепот. По нищо не личеше, че само преди дни, същата тази спокойна река, се беше превърнала в страховита стихия от излелият се проливен дъжд. Тогава водата завря и закипя, избухна в експлозия, търкаляйки с гръмовно ехо камъни и клони в клисурата. Нищо не можеше да се изправи пред нея, освен старият мост, който стоеше непоклатимо на мястото си от столетия. Той беше издържал толкова много буйни пристъпи на реката, без да понесе никакви щети. Затова и никога досега не беше ремонтиран. Но този път, влачените от реката големи камъни бяха разбили зида на носещата средна колона. Голям къс от нея се беше отцепил и лежеше на дъното като черна сянка. Налагаше се ремонт, за което бяха извикали бригадата на Манол от София. Тя се беше специализирала в изграждането на укрепителни диги по коритата на реките след големите наводнения през 2005 и 2007 година. Момчетата от бригадата бяха виждали какво ли не през тези години- разкъсани диги, отнесени от водата мостове, подкопани и пропаднали улици, разцепени наполовина постройки. Затова нищо не можеше да ги изненада. Но този път останаха изненадани. Пред тях се издигаше един мост, който въпреки столетната си възраст и въпреки примитивно простата си техника на градеж и спойка, беше оцелял в двубоя със стихията. За разлика от много други мостове, които бяха нови, от бетон и желязо, но не издържаха на натиска, този стар мост, съграден от камък и хоросан, устояваше войнски достолепно. Това накара момчетата от бригадата да разпитат за историята на този мост. А неговата история беше, както историята на всички други мостове от тези стари времена- легендарна. Един стар овчар, който си пасеше наблизо стадото, им я разказа така, сякаш сам той е бил свидетел на случилото се. Посочи им с пръст към мястото, където се беше откъснало парчето от носещата колона и със старчески треперещ глас им разказа как там е била вградена красивата невеста Невена. Тя била млада майка, когато я вградили насила в носещата колона на свода. Последната й молба била да оставят малък процеп в зида за очите й, за да може да вижда до сетния си дъх своята рожба. Невена имала толкова красиви очи, че майсторът сърце не му давало тези очи да бъдат зазидани. И така бил оставен малък процеп, през който младата майка до последно гледала рожбата си. Гледала, като очите й се усмихвали, въпреки че сълзите напирали отвътре. Тя не искала да заплаче, за да не се разплаче заедно с нея и детето й. Затова се усмихвала с очи- усмихвало се и детето й. Невена била докрай силна жена и нейната сила останала в моста...Макар да бяха буйни и млади, момчетата от бригадата се смълчаха, след като чуха тази история. Продължиха работата си мълчаливо, всеки заслушан в тихия ромон на реката, подобен на нежен женски шепот. Така смълчани, те забъркаха цимент и укрепиха носещата колона на моста. Накрая обаче Манол им каза да оставят малък процеп в зида и те го разбраха защо. Защото всички усещаха, че някой ги гледа с усмихнати очи и сърце не им даваше тези очи да бъдат зазидани.

Ако моето семейство беше футболен отбор...

...Щяхме да спрем испанците по пътя им към световната титла. И как?! С такива звезди в отбора...
Тактическата схема щеше да ни е- 1- 2- 1. На вратата ще съм аз. Колко дузпи съм уловил-Невичка, като беше бебе, на два- три пъти щеше да се изтърколи по стълбището, но аз с плонж я хващах, точно преди да пресече голлинията на входната врата. А пък колко пъти съм избивал остри фалцови удари от Сашко, като ми е казвал насред разходка по улицата "Има аки!". Пак с плонж съм го спасявал точно преди акито да пресече голлинията на белите му гащи. Абе, направо съм непробиваем! Само малко на високите топки увисвам- висшето образование, което го изучих, си беше чист гол...Но, както и да е- какво е футболът без вкарани голове- пълна скука! В защита- ще е Сашко. Той е секира! Ще те отсече с една дума, та крака няма да ти останат. Той влиза директно, хвърля се с бутоните напред в краката на противника, за което много често получава червени картони от мен и от Мамето. Но и това не го разколебава- истински Трифон Иванов!...В средата на терена, в халфовата линия, ще е Мамето, за да организира играта на отбора. Защото без нейният организаторски талант, отборът жив е умрял. Тя диктува играта на целия отбор- един истински диспечер в средата на терена. Винаги раздава точни пасове, когато неистово имаш нужда някой да ти подаде топката- "Купи домати!", "Пижамата ти е в третото шкафче на скрина!", "Новите дънки са ти на простора!". Никога не бърка пас- може и със затворени очи да ни намира всички, особено мен- "Пак ли си на компютъра?!" Просто ни усеща с някакво шесто чувство- "Някой пак е ровил в библиотеката и не си е подредил!"...И накрая в нападение- Невичка. Тя е млада надежда. Действа бързо, коварно и изненадващо в памперса. Атакува противника с щипане, хапене и шамари- дори противникът да е по- голям и силен от нея. Има бърз спринт, когато сутрин излиза навънка да си играе. И още по- бърз, когато Сашко я подгони, за да й отмъсти, че му е пипала играчките. Умее да играе и в отбрана- отбранява до смърт чинийката си с пържени картофки!...
...Така щеше да изглежда моето семейство, ако беше футболен отбор. Но, макар и да не е футболен отбор, а едно най- обикновено семейство- то е моят фаворит, моят любим отбор, моят Световен шампион по обич!

Бички

Гледайте внимателно! Не блейте, че ще изпуснете една много мъничка, но много съществена подробност. Онази подробност, която прави жената жена. Не я ли виждате?! Е, и аз не я виждах. Но Невичка специално дойде до мен, за да ми я покаже. Отметна си косицата и си показа ушенцето. В очите й беше изписано с големи букви "ВИЖ!" Но какво да видя?!... О-о-о-, какво да видя! Обечки! "Неви има бички!", изчурулика Невичка. Да-а-а, бички! Малки като пъпчици на ушенцата. Едва забележими, но бички. Това е истинска световна новина- как още не са я съобщили по Би Ти Ви или Си Ен Ен?! Затова пък Невичка я съобщи на целият нейн малък детски свят- на Батето, на Баба, на бабите по пейките, на случайни хора по улицата. На всички съобщаваше новината: "Неви има бички!" И, за да подкрепи новината с репортаж от мястото на събитието, показваше едното си ушенце в близък кадър, та да се види бичката. Тази толкова мъничка, но съществена женска подробност... Какъв щеше да бъде светът без нея?!

Излет в планината

Най- накрая се наканихме да отидем на излет в планината. Стегнахме багажа, качихме се в колата и потеглихме. Мамето седна на предната седалка, с черни очила и горда осанка на египетска царица, която стои начело на своята армия преди решителна битка. Отзад седнаха Сашко, който след кратка, но ожесточена схватка с Невичка,се намуши по средата, между двете седалки, та да гледа пътя. Победена, но не и отказала се от мъст, Невичка си седна на своята седалчица, преглъщайки с тихо хълцане своите сълзички. В другия край се намести и баба Васе, притисната като в менгеме от Сашко...И така- тръгнахме. Скоро навлязохме в дебрите на гората. Пътят стана тесен, минаващ през "тунели" от надвиснали от двете страни вековни клони. "Астрата" започна тежко да ръмжи под товара, който мъкнеше на гърба си, защото започна изкачване. Сашко веднага забеляза и съчувствено коментира: "Опела недоволства!" Аз също недоволствах, защото завоите започнаха да стават все по остри и опасни, без видимост дали някой идва отсреща. А Мамето пак разказваше въодушевено какво си е купила вчера от магазина- направила била голям удар! Когато на един завой пред нас изкочи спускаща се с висока скорост кола. Спирачки! Заковахме и двете коли на място, на сантиметри една от друга. "Мале, тате, щехме да се удариме!", информира ме Сашко, сякаш аз въобще не разбрах, че щяхме да се ударим. "Добре, че караше бавно!", въздъхна с облекчение Мамето, която иначе при всеки друг случай ми се подиграва, че карам бавно като охлюв. Невичка пък се чудеше защо сме спрели музиката: "Тате, пушни мако мужичкаааа!" Но накрая се добрахме до мястото. Свалихме багажа и запалихме огън. Планината се огласи от весело детско чуруликане. Тънък пушек дим се източи към копринено синьото небе. Сашко и Невичка се надпреварваха кой да си предлага помощта за разпалването и поддържането на огъня. Но по- скоро надпреварването беше кой от кой по- бързо ще подпали цялата гора. Сашко обикаляше наоколо с една пръчка горяща като факла и ме питаше как да ми помогне за огъня, стоейки на сантиметри от едно изсъхнало като барут борче, чакащо само една случайна искрица, за да пламне. Невичка пък силно държеше да пипне жарта, за да разбере какво е това, което така весело свети...Леле, майко! А уж дойдохме да намерим мир и покой. Казват- "с деца на море", или- "с деца на баня". Е, същото е и с деца на планина. И за да е класическа картината, за капак Сашко простена: "Тате, ака ми се! Къде е тоалетната?!"..."Зад втория храст вдясно!"...
...Но иначе беше весело, зелено и приключенско- просто един излет в планината!

Детски диалози

Само децата могат да водят толкова непринудени диалози...

На пързалката. Сашко се запознава с непознато дете.
Сашко: "Абе, ти откъде си?"
Детето: "От вкъщи!"
Сашко: "Не бе, питам те от кой град си- от Лондон ли, от Берлин ли?"
Детето гледа втрещено. И то си е за втрещяване- Лондон и Берлин!
Сашко: "Тоя па не знае откъде е!"
Географки объркано, детето всеки момент ще се разреве и затова изхленчва със сетни сили: "От вкъщи съъъъъм!"
Сашко ядосано отсича: "Ходи си вкъщи тогава!"