10 прилики между начина на управление на автомобила и жената

1-   ва прилика:

Както при управлението на автомобила, така и при управлението на жената, трябва да внимаваш да не влезеш в улица без изход или в насрещното движение.

2-   ра прилика:

Както при управлението на автомобила, така и при управлението на жената, не натиснеш ли навреме спирачките, ще се удариш в първия срещнат...магазин.

3-   та прилика:

Както при управлението на автомобила, така и при управлението на жената, започнеш ли да чуваш дразнещи натрапчиви звуци, тропане, пилене – значи нещо не е наред и плаче за майстор.

4-   та прилика:

Както при управлението на автомобила, така и при управлението на жената, трябва да освобождаваш малко от скорост, когато много се вдигне работната температура.

5-   та прилика:

Както при управлението на автомобила, така и при управлението на жената, трябва да внимаваш с габаритите й при маневриране в тесни пространства.

6-   та прилика:

Както при управлението на автомобила, така и при управлението на жената, трябва да натискаш нежно педала на газта, за да не започне да се форсира на високи обороти.

7-   ма прилика:

Както при управлението на автомобила, така и при управлението на жената, не трябва да чакаш да ти светне червено някоя от контролните лампички на таблото, за да направиш седмично сервизно обслужване.

8-   ма прилика:

Както при управлението на автомобила, така и при управлението на жената, започне ли да те занася и да завива на една страна, особено „у лево”, значи спешно трябва да прегледаш спирачната система.

9-   та прилика:

Както при управлението на автомобила, така и при управлението на жената, ако започне трудно да пали на студено, значи не й достига ток, трябва по- често да даваш на контакт!

10-та прилика:

Както при управлението на автомобила, така и при управлението на жената, ако започне да свети лампичката за горивото, не трябва да караш на резерва, а веднага да заредиш и то догоре!

Момина крепост

Бригадата ни работеше по укрепване стените на един микроязовир в Родопите, под който имаше три села. Работехме всеки ден, без почивка, защото според метереологичните прогнози за месеца, се очакваха обилни дъждове. Скоро водата в язовира щеше да се покачи до критичното си ниво и стените на дигите, които подсилвахме с бетон и арматурна мрежа, щяха да поемат ударната вълна на водната стихия, идваща от планинската река. Водата на реката вече се чуваше как приижда от върха на планината с глухо, заканително бучене. Камъните, които реката влачеше по пътя си, се търкаляха и огласяха със страховито ехо планинските клисури. Работехме мълчаливо, защото всеки слушаше зловещата симфония от звуци, която реката сътворяваше. Чувствахме се точно като обречени защитници на крепост, която е обсадена от безпощаден враг. Може би това чувство ни се подслилваше от легендите, които се носеха за този край. На билото над микроязовира се виждаха останките от средновековна крепост. Местните я наричаха „Момина крепост”. Старите хора ни разказваха, че крепостта била силна, имала дебели стени и три месеца задържала настъплението на османските завоеватели в планината. Накрая обаче всички мъже, защитници на крепоста, били избити. Останали само децата и жените. А османците готвели поредната атака, при която щели да разбият крепостаната порта със стенобойна машина- таран. Някой трябвало да задържи врага, докато децата се изтеглят през таен изход. Но кой, като вече нямало мъже!? Тогава срещу османците излязла Росица, най- красивата мома на селото. Излязла и се изправила срещу стенобойната машина. Османците, които прииждали с хищни викове, притихнали пред тази гледка. Пред тях стояла младата жена с красиво разпуснати коси, в които вятърът невинно си играел. Очите й, разширени от страх, били необятно сини като небето. Кожата й, бяла като сняг, пулсирала с нежно вълнение при гърдите. Треперещи, ръцете й били широко разтворени като при дългоочаквана среща с любим. Смутени от гледката, османците спрели за миг настъплението. Дебелите крепостни стени не ги спрели, но тази крехка женска решителност успяла. Грозната Смърт не ги спряла, но красотата на Живота успяла. Макар и за миг. Само миг преди стрелите да полетят срещу нежната женска гръд...Само след миг очаквахме и ние водната стихия да настъпи срещу нашите диги. Срещу нея имахме бетон, арматура, булдозери, фадроми...Но, гледайки останките от „Момина крепост”, извисяваща се на билото над нас, вече имахме и нещо много по- силно. Имахме пример, имахме готовност да дадем всичко от себе си!

Неизмеримо с технически средства

Беше краят на работния ден, но международната комисия продължаваше да оглежда строежа. В нея имаше англичани, холандци, германци- преговарящи представители на Консорциумът, който търсеше да наеме българска строителна фирма за подизпълнител на големия европейски проект. На техническият му беше напечено- цял ден обикаляше заедно с чужденците и им обясняваше на английски всичко, което ги интересуваше. Показваше им чисто новите самосвали, багери и фадроми, които шефът беше закупил само и само за да впечатли международната комисия, но...Комисията хич и не се трогваше от това, което вижда- лицата на чужденците бяха застинали в каменна безизразност и не издаваха никакви емоции. Гласовете им бяха стоманено студени като на пруски военоначалници, които издават кратки заповеди за бой. Техническият вече се отчайваше- чужденците нямаше да наемат тяхната фирма, натам вървеше работата. "Щом техниката не ги впечатли, та хората ли?!", си мислеше той. Повечето бяха млади роми от софийските села. Като ги видеха, дали нямаше да им се разколебае окончателно доверието? Обаче как да им обясни на чужденците, че това са му най- добрите работници, на които всичко им идва отръки? Затова техническият махна незабелязано с ръка, все едно си казваше "Здраве да е!", и поведе комисията из етажите на строежа, където неговите момчета шпакловаха стените. Още отдалече до слуха на всички долетя веселото свирене с уста на някой от работниците. Чужденците се спогледаха помежду си, а техническият изтръпна. Това беше Данчо Музикантчето, който свиреше на кларинет по ромските сватби и винаги, докато работеше, си упражняваше на уста песните от репертоара. "Край!", безмълвно въздъхна техническият, виждайки как чужденците се спряха, заслушани в свиренето. Само това оставаше- работник да си свири безгрижно на уста...Ама пък как свиреше! Техническият се заслуша заедно с комисията. Мелодията излизаше от устата на Данчо кръшна, млада и закачлива- краката ти сами се разиграват, като я чуеш. Чужденците влязоха в стаята, от която се чуваше свиренето и завариха как Данчо шпакловаше стените. За първи път комисията изрази емоции. Всички гледаха по детски учудени- кога бяха виждали в Германия, Холандия или Англия работник на строеж, който да работи и да си свири? И то в края на тежкия работен ден, когато вече умората започва да надделява и на никой не му е до свирене! Техническият наблюдаваше реакциите на чужденците и не знаеше вече какво да мисли. Защото си мислеше, че ще впечатли комисията с модерната си техника, а накрая ги впечатли с едно свирене на уста. Какво беше това, което чак пък толкова им хареса в това свирене?! Мелодията ли? Да беше мелодия от Бах или Моцарт, а то беше една най- обикновена сватбарска мелодия.Тогава? Техническият не можеше да си отговори, защото беше технически. А това, от което се впечатлиха чужденците нямаше техническо измерение- то беше неизмеримо с технически средства, беше просто...българският дух! 

До Оня свят и обратно

"Връщай се, че имаш още едно нещо да направиш!" Бай Петър така се стресна от тези думи, че само след миг излезе от състоянието на безсъзнание, в което беше изпаднал. Гласът, изричащ тези думи, звучеше толкова строго заповедно, че бай Петър се освести от падането като от сън, без да се налага спешна медицинска помощ. Беше паднал от скелето на строежа и за минути пристъпи границата между Живота и Смъртта. Но нещо го върна. Когато отвори очи, той потърси с поглед човека, който беше изрекъл тези думи, върнали го към живот, но до него бяха само момчетата от бригадата. Той работеше заедно с тях от години и много добре им познаваше гласовете- никой нямаше такава интонация. Още повече, че от уплаха момчетата бяха изгубили ума и дума- на никой не му беше до говорене. Чак, когато го видяха, че се надига, някой намери сили да го обърне на майтап, като каза: "Майсторе, нещо тупна на земята!?" Бай Петър беше стар майтапчия и веднага отговори, както се полага- на шегата с шега: "Мойта ватенка тупна!" Развеселени, че реагира адекватно, момчетата продължиха майтапа: "Па много силно тупна!?" Бай Петър имаше готов отговор: "Епа и аз бях у нея, затова!" Но, макар да се шегуваше, той разбираше, че по някакво чудо му се беше разминало само с леко натъртване и затова продължаваше да чува гласът,  който го беше върнал обратно от Онзи свят. "Връщай се, че имаш още едно нещо да направиш!"- това звучеше, колкото като повеля, толкова и като въпрос за бай Петър. Какво пък можеше да е това нещо, което имаше да направи? Той беше стар строител и нямаше какво да не е направил през живота си- къщи, жилищни кооперации, магазини, гаражи, складове, заводи...Какво можеше да бъде толкова належащо, че за него да го върнат от Смъртта обратно в Живота? Този въпрос не му даваше покой. Чувстваше се длъжен да намери на всяка цена отговора на въпроса, за да оправдае връщането си обратно. За да оправдае получения втори шанс. Мислеше си, че това, за което са го върнали обратно в живота, може да бъде само построяването на голям християнски храм. Затова веднага потърси някой наблизо строящ се храм, в съграждането на който да се включи. Но- не! Кой ти строеше християнски храмове в тези дни!? А той само още това не беше направил. За друго не се сещаше. И сигурно нямаше да се сети, ако то само не го подсети. Точно преди Коледа, когато вече всеки запразваше и на никого не му беше до работа, го извика една стара, немощна женица от селото му, на която й беше протекъл покрива от топящите се снегове. Беше покрив на стара, паянтова къща- с керемиди- капаци. Никой не се наемаше, а и не знаеше как се редят тези архаични керемиди. Всеки беше отказал на бабата. Щеше да откаже и бай Петър, но само от елементарно уважение към библейската й възраст обеща, че ще намине поне да погледне какво може да направи. И стана точно така- просто намина, колкото да не е без хич. Но възрастната жена го посрещна със сияещи очи, благославяйки го със старчески треперещ глас: "Сполай на Бога, че ми те изпрати!" ...
...Чувайки тези толкова простички думи на вяра в Бога, бай Петър разбра какво още не беше направил- протеклият покрив на тази стара жена. Защото всичко беше направил през живота си, но не беше направил този мъничък, непринуден жест на помощ към човек в нужда....
Затова- запретна ръкави и го направи. Това беше най- хубавият покрив, който някога беше правил. За него той не поиска нищо в замяна. Защото този покрив вече беше платен. Той имаше много висока цена- животът му! И думите на благодарност на бабата подтвърждаваха това. "Господ живот и здраве да ти дава, чедо!", пожелаваше му тя, докато го изпращаше, след като свърши работата...Старата жена дори не подозираше, че нейните пожелания Господ вече беше ги сбъднал.